Рецензия от една проста жена за „Вакханките“ на Явор Гърдев

Автор за “Гласове” Ана Атанасова

Аз съм проста жена…
но съм решила да поправя това! Затова ходя на театър, кино и балет, стигнах дотам и книги да чета… Ох, пък да видим.

Миналата седмица успях с късмет да се докопам до билет за „Вакханките“. В цялото НДК едно празно място нямаше! Боговете на театъра (пиесата е от времето, когато е имало богове за всичко) явно обичат Явор Гърдев. Браво на него за страхотното хрумване за The Tiger Lillies. Браво на тях! Тези хора изпяха всичко: цялата тъга за несъвършената човешка природа, трагизма на съдбата ни, толкова малко зависеща от нас, абе, техният талант придаде смисъл на вечерта, за мен те се оказаха единствената причина да се прави този текст днес! Ама аз, като проста жена, явно нищо не разбирам! Специално погледнах как изглежда цветето тигрова лилия — ами, изглежда вулгарно някак, дори хищно. А в тази група видях събрани поетичността и моженето от древна Елада до ден днешен. Ако са писали стиховете и песните специално за „Вакханките“ — благодарност за думите и музиката! Вълнение и дълбок смисъл! Благодарност и евала!

Виж, нито една добра дума не мога да кажа за трудно проследимия превод по екраните! Гугъл транслейт ли са ползвали, евтин преводач ли, но тази част със смисъла са я претупали. Допускам, че режисьорът има изначална липса на доверие към текста. Но какво тогава остава — ограничени са клетите актьорски тела, а в така създадената среда могат да се дерат или гърчат в екстатичност, но какво от това!? Като ги гледаме от подобни разстояния, по-добре е все пак да не се мъчат, а ако ги гледахме отблизо, щеше да е даже по-зле. Затова актьорството е майсторство — да си усвоил как да въздействаш с глас, техника и пластичност. Майсторство много, много не пролича тази вечер. Един изрусен, може би грък, с леко присвити крака ни говори едни неща от средата на сцената, Санчо Финци разпознах с европейското му самообладание и достойно присъствие, Леонид Йовчев — с опит да жонглира със средства и техника, но се загуби в някои от ариите. Знам от артистите, че да се играе на чужд език е освобождаващо и те се чувстват по-разкрепостени. При Леонид проблясваше талант и можене, но неосъзнат и случаен някак излезе.

По едно време артисти тръгнаха между публиката, от това също нищо не произлезе освен асоциация с концерт на Веселин Маринов. Единствената разбираема сцена с нормално говорене, структура и действие, може би кулминацията на спектакъла, е сцената, в която полудялата майка осъзнава, че е убила сина си, мислейки го за звяр. Възрастният актьор и гръцката актриса го изиграха по правилата — с обратите, взаимоотношенията и т.н. Но ако всички сцени бяха подобни, щеше да е като в читалището някога, както си правехме пиески. Не е лесна, един вид, и режисьорската работа. Жените с рогата, тоест вакханките, имаха тежък грим… и толкова мога да кажа за тях. И гримът, и костюмите, и всичко им беше страхотно на групата на „лилиите“… а на актьорите — не. Особено уж модерните костюми — не! Хареса ми сценографията — решението на сцената с парапети, напомнящи ту коридори на летище, ту заграждения срещу демонстранти, ми се стори действено и функционално. Чудеса можеха да се случват в тези заграждения, но се случи само лекото им поваляне, когато вакханките побесняха. Щеше ми се спектакълът да осъди съвременния нагон към удоволствия, водещ до самия свършек на човечността, но ми се щеше май само на мен, а на текста никак не му се щеше. Навярно този текст е архаичен и неразбираем, но защо се прави тогава!? Ако пък избираш само кратки, накъсани фрагменти, достъпни за съвременния зрител (който често е по-прост и от мен), всъщност така не обслужваш ли само егото си, ти да лъснеш с твоите си идеи и забавления… Не знам, чудя се… Факт е, че малко разбрах от думите. Това силно допринасяше за тягостното чувство за фрагментарност. Ръцете ме сърбяха да не светна с телефона си, за да видя в Гугъл за какво се разказва в пиесата, ама проста, проста, не съм чак толкова да се изложа пред цялото НДК на културата 😊!

И все пак тази вечер боговете на театъра закриляха трупата, защото това, че не се разбираше нито кой говори, нито пък защо, не беше голям проблем. Напротив, спомних си от часовете по история как тогава актьорите са играли на кокили с огромни маски и ритуални жестове — за да се вижда отдалеч кой говори, какъв е и защо го казва. Нали всички се сещаме за туристическата атракция с хвърлената стотинка, която се чува до последния стотен ред горе на върха на античния амфитеатър на Епидавър. В НДК не беше точно така, не беше. Карай, ударих го на въображение. Представих си, че съм матрона, помъкнала цялото домочадие със слугите, носещи храна, за да се отдадем на най-значимото културно събитие за годината. Ние щяхме да коментираме, дори да участваме в действието.

Доволна съм, че не седях на тесните автентични мраморни редове, както цяла София се извървя да гледа в Пловдив и Гърция. Доволна съм, че бях сред огромното множество, гладно за култура, възторгнало се от английската група. Прекарахме си страхотно с Tiger Lillies!

А, да не забравя, тази седмица гледах и „Нина Роза“. Не е лош, не е. Режисьорката е добра, има разказ, добре е заснет, добра е в работата с поддържащите роли: един шофьор, Цветан Тодоров, Светлана Янчева — традиционно много добра, а също, голяма изненада, много добра Елена Атанасова. Но главният актьор Галин Стоев, актьор с много интересно мъжко лице, има присъствие, често напомнящо Хумберт Хумберт от „Лолита“, а малката художничка говори като глухоняма, дано няма този проблем, де, не стана ясно.

Да ви кажа, и тази седмица си останах проста, да видим натам.