Автор: Лора Асенова
"Ние не сме само едно – само скъперници, глупаци, грубияни. Не, по-комплексно е, в нас има от всичко това. Трябва повече разум и вглеждане, за да се откриват всички тези детайли, повече откровение. Да ги назоваваме, да не се правим, че не съществуват в нас, когато ги виждаме. Да знаем, че те ни се дават, за да проумеем нещо. Че те са в нас, за да преминем през тях, за да се преборим с тях", споделя Мариус Куркински пред Лора Асенова и "Гласове".
Следвайте ни в Телеграм
Срещата с Мариус е необикновена. Дали го гледаш на сцена, или си говорите на маса, в него има дълбочина не само в погледа, но и в мисълта. А интонацията, която използва, може да закове една определена дума в съзнанието ти и тя да кънти дълго в теб. Усещаш и терзанието, и болката му, но и надеждата му да ти предаде нещо смислено. Чрез героите, които играе, описва себе си, но и нас самите. Спектаклите му са феномен, който изпълва и големите зали в България. Именно най-новият му - „Нашенец“, ме накара да поискам да се срещнем, за да ми разкаже за подтика му към този текст и за силата на вярата малко преди големия християнски празник Рождество Христово.
- Защо именно сега се спряхте на Чудомир?
- Първо искам да кажа, че все още се намирам в едно следпремиерно състояние, след представянето на „Нашенец“ из страната и в Зала 1 на НДК. Все още преосмислям събитието. Целият ми живот е посветен на моноспектакъла и отбелязването на тази 30-годишнина от първия ми моноспектакъл за мен е важно събитие. Много исках да се случи с автор, който в момента отговаря най-точно на това, което искам да споделя с публиката.
Много е важно да си адекватен на произведението, твоето вътрешно и душевно състояние да е в хармония с текста, който представяш. Българите четат Чудомир, възприемат, слушат, преживяват неговия говор, неговия изказ, неговото майсторство като нещо много близко, много свое, нещо наше, което означава, че този автор може да бъде наричан и той си е класик в българската литература. Той е много смел, самоубийствено спускащ се човек в творчеството. Той е много важен именно в това време, когато Европа отново идва при нас, когато отново нахлува. Както е било тогава между 1933 и 1940 година, когато са писани произведенията, които аз изпълнявам. Тогава също по някакъв начин новият свят нахлува сред нас и поставя на изпитание нашето самосъзнание като народ, като идентичност, като смелост да се наричаме българи.
Сега е много по-брутално – държави навлизат в държави, култура в култура, армии в държави, личности в мислене. Всички тези граници са много по-брутално нарушавани днес. И тогава е имало страдание, и сега то е много. И на мен затова ми е и малко трудно да говоря за изкуство по време на толкова много страдание. Имам чисто като човек някаква съпротива – какво правя? Какво правим ние, хората на изкуството? Аз никога не съм се занимавал с политически театър или със строго социално ангажиран. По някакъв начин той ме е отблъсквал. Винаги съм търсел в театъра дълбоко личното и съкровеното, премахването на социума. Премахването на всичко, което затрупва светлината и замъглява човека, замъглява разума, помрачава неговия дух. Винаги театърът за мен е бил средство да премахна времето и всичко ненужно в името на свободата на мисленето и човешките преживявания. Но сега се чувствам потиснат. Това ме затормозява, не че някой го интересува как се чувствам, но си казвам – какво правим с нашата работа! И честно казано съм в един такъв етап на преосмисляне на работата си – доколко тя трябва да се обърне в помощ. Но, от друга страна, помощта трябва да е конкретна към определени хора, практическа и физическа. Това могат хората да правят за ближния си. Това са и заповедите на Господ. Отдалечаването от словото Божие виждате докъде води. Липсата на страх от Бога виждате в какво ни превръща.
В Чудомир е точно това – не е само народопсихология, ние виждаме отделни души! И те със своята реч говорят за себе си, без да се съобразяват със слушателя, без да се променят, а само показват какво са. Сякаш авторът го няма, а пред нас идват наши прадеди и ни говорят. Най-важното в неговото творчество е, че той служи на Бога, като изобличава грехове, изобличава бесове. Да се каже хуморист за него, е да се омаловажи творчеството му. Той се занимава с много сериозни неща – изобличаване на греховете на българите. Неговото майсторство е най-блестящо в това, че той го прави не с назидание, не с омраза към тези хора или дори позиция. А с много обич. До такава степен се вглежда в тях, изучава ги и в кратък отрязък изобличава много конкретно един техен недостатък. Но има и един радостен гняв в неговия жанр. Той е гневен към тези недостатъци, в които те са изпаднали и не ги осъзнават, но го поднася с едно радостно чувство, което е феноменално като изказ.

- По някакъв начин усещам това и у Вас - гняв към недостатъците, но и обич. И по героите, които играете, това си личи. По какъв критерий избрахте кои наши черти да разобличите?
- Критерият ми за тези разкази е изначалното мое изискване всеки моноспектакъл по някакъв начин да е една панорама на моето сегашно съществуване и на това какво съм аз в момента като човек, в каква част от развитието си се намирам. Това е вид самоизобличение. Този спектакъл е така структуриран, че да не бъдат много персонажи, а да бъде като монолог на един герой, но в различни етапи от неговия живот. Започвам с „Горкият ми вуйчо“, който е един доста брутален разказ за близък човек, който е починал и ти искаш да се възползваш от неговото наследство. Аз съм далеч от нещо такова, но това е състояние на голяма обърканост и на неосъзнаване какво вършиш и колко неща погазваш, само за да се облагодетелстваш. Директно влизам с този разказ, за да предупредя зрителите, че това не е просто забавление, и да настроят честотите на съзнанието си чрез един стрес да се обърнат към себе си.
И чисто режисьорски няма вход към спектакъла. Изгасват светлината в залата, артистът излиза без предупреждение, музика, текст. Няма предварителна уговорка и се влиза директно в споделянето. С хората, които са дошли в този час. Това е контакт между зрителите и актьора такива, каквито са те днес. Това е големият лукс на театъра в наше време – да си позволява експерименти, особено в моноспектакъла. Просто предлагам един разказ какво мисля, че съм аз в момента и какво мисля, че си ти. Той е много рисков този подход. Но по някакъв начин е и благодатен за израстването и на представящите, и на възприемащите. Затова театърът остава високо изкуство, но обичано и търсено. Аз за това мога да свидетелствам в България.
Аз съм български, регионален артист. Пътувал съм, играл съм и навън пред българи или на фестивали. Но категорично работя за българския зрител и така ще бъде. И се чувствам напълно удовлетворен от това и търсенето на някакво международно признание го намирам за много провинциално мислене. На всяка цена да имаш признание навън, за да се чувстваш спокоен и смел, това е доста разпуснато и е несериозно. За авторите това е прекрасно, но за театъра не е задължително. Аз непрекъснато се съизмервам с авторите, които играя. И в Чудомир това го забелязвам – неговото теглене към земята, неговото живеене в Казанлък. Неговото несъобразяване да се обслужват някакви течения.

След първия разказ, след първия сблъсък с публиката продължава нещо като развитие на моя герой. Той като че ли е осъзнал през какво е преминал и е изпаднал в едно още по-безпомощно състояние – на пияницата, който иска да излезе от своето безсъзнание. Тук идва осъзнаването, че ти си същество, което има нужда от помощ. При Чудомир тези посоки липсват, но аз с промяна на някои думи, жестове и начин на изиграване подчертавам, че героят иска да се измъкне. В следващия разказ той вече не е от първо лице единствено число. Той вече говори за друг човек, у когото вижда неговата болка – в разказа „Дудунът“. Там героят съзерцава другия. Образът е интересен, защото много е изстрадал. Една малка част в него е скъперничеството, но той е и помагал на хората. Ние не сме само едно – само скъперници, глупаци, грубияни. Не, по-комплексно е, в нас има от всичко това. Трябва повече разум и вглеждане, за да се откриват всички тези детайли, повече откровение. Да ги назоваваме, да не се правим, че не съществуват в нас, когато ги виждаме. Да знаем, че те ни се дават, за да проумеем нещо. Че те са в нас, за да преминем през тях, за да се преборим с тях. Не са ни дадени случайно всички тези грехове. Всички тези изпитания те са за научаване. Те са по милост Божия дадени. Те са за добро, за да ги изцерим, да ги превъзмогнем.
И конструктивно следва персонаж, който решава да строи къща в разказа „Кондрат“. Като че ли е дошло време за някакво съграждане, за някакво създаване. Като че ли героят се е преоткрил и е дошло време за сътворяване. Било то за семейство или за дом. Но нещата пак много бързо се разрушават поради заобикалящата среда и поради това, че без компромиси не е възможно да се осъществи каквото и да било. Ако не се обръщаш за помощ нагоре. Ако Бог не съзижда къщата, напразно се трудят зидарите.
Така съм искал да ги подредя разказите, за да проумее този човек в последната част да не разчита нито на керемиди, нито на милостиня от хората, а че все пак трябва да се обърне нагоре. Този проблясък при разказите на Чудомир се проявява в „Природата, Енчоо!“. Аз съм извадил от него само това желание за съзерцание на сътворението. Това пребиваване сред природата, наблюдаването как живеят птиците, какви радости и скърби имат, това го превръща в един мъдрец, чиито думи заслужават да бъдат чути.
И тази скръб, поръсена с хумор, е адекватна на състоянието ми в момента и на времето. Това е част от равносметката ми какво съм направил с тези моноспектакли – достатъчно ли е това, което съм направил с тях? Съвсем откровено казвам, че изпитвам тревога какво съм направил за публиката и че не е било достатъчно. Развитието ми като човек изисква съвсем друг тип живеене и това го осъзнавам сега с годините. Съвсем друг тип количество работа. Слава Богу, съм имал все пак театъра. Да не прозвучи грубо, но чрез него Господ ме е научил поне да се замислям за това да имам страх Божий. Може би това е промисъл, да ме простят моите братя и сестри от Българската православна църква, за които страхът Божий е в съвсем различни висини. Да ме простят, че си позволявам да говоря за моята професия като за врата към осъзнаването на вярата, но може би такъв е бил и промисълът, така се е случило. И съм благодарен за това. Защото, като дойде време за премиера и излизане пред публиката, се сещаш как трябва да живееш и как трябва да се отнасяш към другите, от чисто човешки страх да не би да се изложиш, да не би да се провалиш. Тогава се сещаш за това колко много ти е дадено, колко много трябва да благодариш. Тогава ти идва наум защо ти се е случило някакво нещастие и защо ти е бил даден един грях. Тогава осъзнаваш как си живял, на мен така ми се случва – чрез театъра. Но това е една малка част от опита ми за общуване с Бога. Те трябва да се разделят – професионалната и църковната страна на нещата. Борбата ми за това е непрестанна. Тъкмо си помислиш, че си напреднал, и ти се показва, че си далеч още в началото. И съм благодарен, че дори и чрез някой неуспех си идваш на мястото и на позицията, че си сътворен човек, заради когото Господ от любов е слязъл да ни спаси. Благодарен съм за това, че понякога ме спохожда и радост.

- На какво Ви научи Бог? Бог е навсякъде, Бог е и в отношенията ни с хората. Но каква врата отвори Той за Вас?
- Това не е врата, не е път, а това е абсолютно всичко. И нашата плът, и нашият дух, душата ни. Аз бих помолил, който се осмелява да говори какво Бог е направил за него, да има страх Божий, благоговение, много трябва да се внимава да не изпада в богохулство. Сега е и пост, аз не съм се изповядвал последните дни, надявам се скоро да успея да го направя. Нещата не са до приказки, а до действия. Действията са назовани в словото Божие, в евангелията, в молитвите. Като пожелание най-много мога да кажа, че всяко едно българско дете трябва да има възможността да прочете или да му се разкаже историята на евангелието. Поне това. Да му бъде разказан земният път на нашия Господ. Ако тази възможност му бъде открадната – това е голямо престъпление. И вече какво ще предизвика това в душата на детето е друг въпрос. Но то трябва да чуе тази история за раждането, явяването за проповед, саможертвата. Тези неща за децата са много важни. Ако им бъдат представяни само идеали от този ужасен свят за някакви духовни ценности – това са други престъпления.
- Връзката ни с Господ е важна за мира между нас като хора и за вътрешния ни мир.
- Моля за прошка, аз не съм такъв праведник да говоря така, аз съм от най-суетното общество – сферата на театъра, това шумно място, много често и вулгарно. Но в случая това го казвам като конкретен съвет – евангелието да се чете от деца. А другата страна на вярата и изповеданието, тя е необятна. Чета Библията и светите отци, но дори не смея да ги цитирам, защото само ще ги ограбя. Защото те наистина са били в общение със Светия Дух и само те имат право да говорят.
- Както споменахте, театърът е място, където суетата взима връх. Как се съчетават суетата и смирението?
- Не се съчетават. Не могат да се съчетаят. Въобще думата смирение аз не мога да я употребя за себе си по никакъв начин в християнски смисъл. Не съм достоен за тази дума, нямам смирение. Има борба. И молитвата ми не е достатъчна. Сблъсъкът между стремежа към някаква кротост и работата и начина ни на живот въобще води до много големи кризи. До изпадания, до отчаяние, което също е грях. Когато човек има на помощ Църквата и нейната святост и велика сила, ти си длъжен да се бориш за своето поправяне. Да благодариш, че имаме нашата Православна църква и че с нейните изисквания към нас няма как да не искаш да станеш и да се поправиш. И пак казвам – не че съм могъл да се поправя, но съм благодарен, че имам тази възможност чрез тайнствата и чрез изповедта. Това са големи дарове. Затова трябва само да се благодари и да се подстрекаваме един друг да не ги изоставяме, въпреки самосъзнанието за нашата низост.
- Но у Вас има промяна. Личи си и по творчеството Ви. Бих казала, че за мен то има етапи – има класически период, по-цветен период и български период. Сега сте в него, той като че ли е по-черно-бял.
- Да, първите ми моноспектакли са „Дон Жуан“, „Песен на песните“, която дори не мога да коментирам как съм посмял да посегна към този текст през 1993 година. Нещо неизбежно ме е теглило натам. После съм изпълнявал „Евангелието“ 50 пъти, също незнайно как. Поради заблуда може би или младежка наглост. Да се осмелиш да говориш това в сценично пространство… След това съм изпълнявал автори от световната класическа литература – Чехов, Достоевски, Барнс. След това и като режисьор, аз имам повече представления като режисьор. Аз станах театрален режисьор благодарение на моноспектаклите ми и на това, че съм учил при Крикор Азарян. Затова се осмелявам да твърдя, че съм режисьор, имам към 30 постановки. И там са с много класически текстове, по-радостни, по-светски, по-пищни. Сега осъзнавам, че някои от тях са били и много скверни. И текстовете, и решенията ми. Но това е от неосъзнатост, от глупост, от наглост, от самоувереност. Младостта е много често шокиращо безбожна, за съжаление, но не при всички е така. Аз в нашата църква виждам хора, които не прекарват така младостта си. От тях се уча. Може би затова вече търся по-български неща, заради вглеждането в себе си, то е и по-самонаказателно. В последните години съм се опитвал да търся съвременни текстове на автори, но не съм посмявал. Винаги са ми се стрували опасни, груби, нахални. В текстовете на българските класици има все пак някаква почит, някаква граница не е прекрачена. И Господ е направил така, че текстове, които не трябва, не са останали. Напоследък затова може би избирам и текстове, които са близки на мои роднини. „Сътресение“ беше свързан с дядо ми, „Черното пиле“ - с баща ми. А Чудомир се оказа много близък до мен самия.
Съжалявам, че пак говоря за себе си, но в изкуството това е належащо – трябва да извадиш себе си. Отчайващите стъпки на самопризнание са най-необходимите. Като в това отношение аз се упреквам, че още не го правя. Има много неща, които мога да споделя, но се чудя дали е необходимо. Дали още една ужасяваща човешка изповед за провал е необходима на широкия кръг публика, дали всичките тези бесове е необходимо да бъдат показвани. Мисля, че достатъчно хаос виждат хората. Има си място за това – изповедта. Но ме човърка нещо да стигна докрай в професионален план. Засега се изобличавам чрез други автори.

- Тоест говорите за авторски текст?
- Да. Има други автори, които са по-адекватни на съвременния изказ, но аз гледам да се отдалечавам от него. Не знам защо, не ми е приятно. Не ми харесва навлизането на чуждопоклонничеството в мисленето. Мислел съм си за мои истории, съвсем лични и откровени. Но все още съм във време на преоценяване на пътя ми в изкуството, ако разбира се имам от Бога живот и здраве за това. Засега имам по-сериозна работа.
Още се справям с представлението, което излезе, защото то още се намества и в мен самия. Аз още съм много разстроен от случката между актьора и представлението, защото тя е брутална, когато се осъществи честно. Тя те разглобява тази среща с публиката и ти не можеш веднага да кажеш какво се е случило. Ще трябва още време за преосмисляне и събиране на парчетата от тази експлозия. Аз бях в много градове, тръгнах от Силистра, после Добрич, Варна, Пловдив, Бургас, София. Всяка среща беше много различно преживяване и аз трябва да ги осмисля, за да мога да предложа на публиката на следващото представление една стъпка напред.
Първото ми представление в Силистра беше много странно. Някак си така ми се устрои денят, че дори не усетих как в един момент се оказах на сцената пред публиката и започнах да изпълнявам Чудомир. За пръв път ми се случва такова нещо, даже нямах сценична треска! Изведнъж бях на сцената и вече играех! Затова пък следващите бяха съвсем различни от това преживяване, стресирах се от тази лекота и усетих ужаса и с всяко следващо той нарастваше, докато стигна до зала 1 на НДК. Аз нарочно устроих тази среща с толкова много публика и във Варна, и в Пловдив - в спортни зали. Някои хора казаха „ама защо?“. Искам да ме извините, но исках да пробвам. И следващото ми представление в София ще бъде в зала 1 на НДК на 16 март. Искам да видя докъде може да стигне моноспектакълът като форма с повече хора, дошли специално за този автор и този човек. Има нещо много хубаво толкова много българи да се съберат за интерпретацията на един артист по текст на български класик. Да се покаже, че българите могат да се събират не само на митинг или на протест, което е чудесно, или на концерт, или на спортно мероприятие, но и за български класик. На мен това много ми харесва като напредък и в публиката. Че те са готови да изгубят уюта на театралната зала и нейната интимност, за да слушат словото на български автор. Това не го казвам като гордост, а като нещо, което постигнахме с публиката чрез моноспектаклите, следвайки ме през тези години. Затова правя тези експерименти. Това за мен е много и благодаря на публиката, че успя да реконструира мисленето си за моноспектакъла. Това е общ напредък.