- Автор: Мариана Христова
- 10 Sep 2020
- 85
- 6
Откакто българското кино излезе на „свободния пазар“ в началото на 90-те, има няколко успешни опита в независимото филмопроизводство без държавно финансиране, единствен целенасочен източник за което е Националният филмов център. Двата по-значими филма, заснети с частни средства преди най-новия „Урок“ – „Мила от Марс“ (реж. Зорница София, 2004) и „Източни пиеси“ (реж. Камен Калев, 2009) – направиха фестивални пробиви и посъбраха млада публика, което им отреди постоянно присъствие в местните „най“ класации от последните 10-ина години, но не и непреходност, може би защото страдат от амбициозна преднамереност.
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/51748_wUKbg9i7bFLU8CgGqOMgDaRWCjEh2v.jpg" style="line-height:1.6em" /></p>
<p><em><strong>Кадър от филма "Урок", режисьори: Кристина Грозева и Петър Вълчанов</strong></em></p>
<p> </p>
<p>Появата на „Мила от Марс“ в момент на хроничен глад за българско кино допринесе за превъзнасянето му като„революционен“, пропускайки между капките инфантилния сценарий, а натрапливата показност във владеенето на съвременната клипова естетика бе по-скоро стръв за себедоказване, отколкото новаторство. А „Източни пиеси“ въпреки автентичния главен актьор натуршчик, отлял живота си на екрана (той всъщност е съдбоносният коз на филма), се подхлъзна в конюнктурно залитане в посока етническа толерантност – фестивалното признание и последвало субсидиране все пак идват по-лесно, когато е приложена някоя от популярните либерални мантри. И докато те ще останат в историята на киното ни по-скоро като успешно пласирали се, отколкото с естетически постижения или философски прозрения, „Урок“ (реж. Кристина Грозева и Петър Вълчанов, 2004) е с по-сериозна заявка за трайност.</p>
<p> </p>
<p>Защото, след като изживеем първичния провинциален възторг от признанията за български филм на чуждестранни фестивали (впрочем при наличието на около 3000 активни фестивала в света, финансово зависещи от фондове, политики и частни вкусове, критерият „фестивално признание“ е все по-относителен), остава обстойната, многопосочна и зряла картина в едър план на задънената българска действителност и разпадът ни на морални и социални същества – едно доста точно свидетелство за историческия момент, в който се намираме. И както изравя абсурди от сърцевината на българската ценностна и битова несрета, „Урок“ е и още по-интересен в европейски контекст – не толкова като кинематографичен артефакт, а заради съпоставката на социалните реалности. Подобна универсалност е прецедентно рядка за киното ни, което в цялата си история с много малки изключения страда от локална ограниченост. </p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/51748_gGZuHVRWOlrikUwSy0CPzY2zQ7RDJL.jpg" style="height:333px; width:500px" /></p>
<p><em><strong>Кадър от филма „Два дни и една нощ“, режисьори: братя Дарден</strong></em></p>
<p> </p>
<p>„Урок“ е най-често сравняван с „Два дни и една нощ“ на белгийците братя Дарден, изковали собствен стил с екранни истории от живия живот на съвременен „синема верите“* език, приложен в игралното кино. Сценарият е развит върху мотив от истинския случай за ограбилата банка плевенска учителка, превърнат в медийна сензация, а темата се вписва в една от последните за европейското кино тенденции да отразява последствията от финансовата криза и банковите машинации върху „малкия човек“. Същевременно „Урок“ си остава стопроцентово заровен в местни характерности и верен в отразяването им – гражданската ни безпомощност в стълкновението с бюрократичния и законов произвол, войнстващата простащина, чувството за всемирна обреченост. Общото между Сандра на Марийон Котийар от „Два дни и една нощ“ и Надежда на Маргита Гошева от „Урок“ е лютата битка с кредити и безпаричие в името на семейното благополучие, изразена на екрана чрез безспирно препускане и отчаяни опити за намиране на изход. Съществената разлика е в статуса и перспективите им.</p>
<p> </p>
<p>Сандра е неквалифицирана работничка в малка частна белгийска фабрика, която след дълъг болничен се оказва излишна и колегите й я заместват успешно срещу 1000 евро годишен бонус. Целта на борбата й е еднопосочна – да убеди колегите да се откажат от бонуса и да запази работата си на трудов договор, за да продължат със съпруга си да изплащат кредита по къщата и да водят спокоен живот, защитени от социалните привилегии на хора с постоянна трудова заетост в една европейска страна. Надежда пък е квалифицирана за учителка и работи като такава. Има дори професионална амбиция – да вмени законови норми на разпасаните си ученици.</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/51748_d2bidPMggn5L8O1jUsYuLK3V1taST3.jpg" style="height:282px; width:500px" /></p>
<p><em><strong>Кадър от филма "Урок"</strong></em></p>
<p> </p>
<p>Хоризонтът й е по-далечен, а социалният й статус е по-отговорен и уж по-стабилен от този на Сандра, защото няма опасност да я изхвърлят от работа – учителските места в България така или иначе не са обект на конкуренция. Но пък заплатата й съвсем не стига за сносен живот и тя работи като преводач на свободна практика за агенция. Когато банката заплашва да вземе ипотекираната й семейна къща заради неизплатена вноска, не могат да я спасят нито учителската заплата на договор, нито хонорарите от преводи, които по всичко личи, че никога няма да получи. Спонтанният й опит да потърси институционална помощ – понечва да се оплаче в полицията от изнудвач заложна къща – е париран от разкритието, че полицаят е в комбина с мошеника. Остава престъплението като единствен изход.</p>
<p> </p>
<p>Разликата между ситуациите на двете героини е, че докато първата, изпаднала от системата, се бори със зъби и нокти да се върне в нея, защото това автоматично ще реши проблемите й, то втората е част от нея, което обаче не й помага никак. Защото в нашата действителност системата съществува проформа и никакви регулярни механизми не важат. Индивидуалното решение на проблемите е в екстремното действие извън закона.</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/51748_sKgznrwPVKa6XdMdCy8xLkHAkvABvg.jpg" style="height:333px; line-height:1.6em; width:500px" /></p>
<p><em><strong>Кадър от филма</strong></em> <em><strong>„Два дни и една нощ“</strong></em></p>
<p> </p>
<p>За разлика от Иво Христов (<a href="http://solidbul.eu/?p=3577">http://solidbul.eu/?p=3577</a>), който в сравнение между двата филма заключава, че хепиендът е в полза на Надежда, моето усещане е точно обратното. Сандра губи работата си, но си тръгва с вдигната глава, защото е отказала да я запази за сметка на друг, а и подобен финал отваря хоризонт за нови възможности. Надежда решава проблема с ипотеката, обирайки банката, но целият й свят се сгромолясва, защото престъпва принципите си и осъзнава, че й е останало само скотското оцеляване. Идиотската реалност възтържествува. Остават болката и безсилието срещу факта, че възприетите по инерция норми в обществото ни не съвпадат с човешката мяра за нормалност.</p>
<p> </p>
<p>В естетически план „Два дни и една нощ“ е по-обиграният в регистрирането на истинността и „суровата реалност“ в рамките на един все пак фикционален сюжет с професионална актриса в главната роля. „Урок“ щеше да е наистина честен до кръв, ако авторите му бяха останали изцяло в „синема верите“ стила с всичките рискове на драматургичната неравност – ако не бяха изпипали като по учебник всеки логичен детайл от ходенето по мъките на несретната Надежда. Но и така влиза под кожата, най-малкото заради възможността за лична идентификация във всеки абсурден момент. По-интересната и симпатична от двете героини обаче е Надежда – точно защото не разчита (и не може да разчита) на никаква система и отговорността за живота й си е само нейна. Както и Кристина и Петър не са чакали субсидия, за да направят филма си – може би и затова им се е получил така гневно откровен. В този смисъл ми се струва, че целокупното българско кино, поне от институционална позиция, няма особено право да си приписва успеха на „Урок“. Дори и след като гласува държавна субсидия за следващия филм на тандема, провинциално респектирано от международните овации. </p>
<p> </p>
<p>*<em><strong>Синема верите (Cinéma vérité от френски, което означава буквално „истинно кино“) е стил в документалното кино, вдъхновен от руския пионер документалист Дзига Вертов и въведен активно през 60-те от френския режисьор и антрополог Жан Руж. В основата му е импровизацията, съчетана с характерни движения на камерата, акцентиращи върху важни теми и целящи да разкрият истината зад суровата действителност.</strong></em></p>
<p> </p>
<div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/GVe3YLq0bRI?wmode=transparent&jqoemcache=i5ywH" width="425"></iframe></div>
<p> </p>
<p><em> „Урок“ е по кината от седмица, а „Два дни и една нощ“ има премиера този петък. </em></p>
<p> </p>
<p> </p>
<div> </div>
<div> </div>
<div> </div>
<div> </div>
<div> </div>
<div> </div>
