- Автор: Георги Георгиев
- 10 Sep 2020
- 103
- 11
Тази нелепа фраза, изпусната от Радан Кънев, е посвоему вярна. Но не по отношение на така раздуваната съдебна реформа, а като изражение на цялостното ни развитие след 10 ноември. В страната ни бе проведена такава реформена дейност, че днес ние живеем в условията на безпрецедентна, поне за рамките на Европа, икономическа среда. Съчетанието на национален манталитет и управленски политики доведе обществото ни дотам, че то е готово да възприема с безразличие всяко ограничаване на социалните си придобивки до степен, при която самото съществуване на публичните социални дейности бива лишено от смисъл. Нещо повече, на път сме да реализираме уникално „постижение”: социално слабите българи да финансират през бюджета благоденствието на богатите.
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/50517_aY2z6xN501uC6l74MC8a3uCvO14wWy.jpg" /></p>
<p> </p>
<p>Тази трансформация на държава и общество не е плод на хаотични политически решения. Напротив, тя е резултат от целенаправлени действия, насочени към намаляване ролята на държавата посредством ограничаване на нейните разходи. В България се създаде един наистина порочен кръг: свиване на данъчното бреме - недофинансиране на социалните дейности - налагане в обществото на идеята, че самите социални дейности са неефективни. За пример може да послужи здравната система. Непрекъснато ни се натрапва как колкото и да увеличаваме нейния бюджет, то тя си остава зле работеща. А удобно се премълчава, че е необходимо много по-голямо нарастване на средствата, които се влагат в нея, за да достигнем средноевропейските нива на здравни разходи като процент от БВП. С други думи, здравеопазването ни е на този хал не защото сме налели в него прекалено много средства, а прекалено малко.</p>
<p> </p>
<p>Необходимо е да тръгнем по обратната посока на очертания порочен кръг. Което изисква в крайна сметка да стигнем до идеята, че е необходимо да се повишат данъците. Поне за богатите.</p>
<p> </p>
<p> Едва ли има друга страна в Европа, където да има такъв превес на косвените данъци над преките. И е наистина потресаващо, че най-бедната нация в Европейския съюз е готова да търпи 20% данък добавена стойност и само 10% данък общ доход. Така фискът в България изземва многократно по-голяма част от доходите на бедните в сравнение със заможните. Ако си представим едно семейство с доход 1000 лв. месечно, то цялата тази сума бива изразходвана за храна, консумативи, дрехи и лекарства, като частта, която прибира фискът, е минимум 28% (10% се вземат като ДОД при получаването й, а при изразходването на оставащите 900 лв. се начислява 20% ДДС). И то при положение, че не е закупувана никакви стока, в които има начислена акцизна ставка (гориво, алкохол, цигари). Обратно, домакинство с доход 10 000 лева, изразходва само малка част от тези средства за непосредствената си издръжка, а останалата част може да насочва към спестявания, инвестиции, пътувания в чужбина, все неща, които не носят никакъв доход на фиска ни. </p>
<p> </p>
<p>В добавка в страната ни практически няма данък върху наследството. Той не се разпростира върху наследниците по права линия. Не съществуват и данъци върху луксозната движима и недвижима собственост, върху печалбите с акции на българския регулиран пазар, липсва утежнено данъчно облагане на едрата недвижима собственост, както и върху неосновните жилищни площи. Корпоративното ни облагане също е едно от най-ниските в Европа - 10%. Съвкупният ефект от тази система е, че сме създали изключително благоприятни условия от фискална гледна точка за богатите, като пък бедните са буквално премазвани от данъчната преса. От една страна, социално слабите българи имат многократно по-голямо участие във формирането на бюджета на страната спрямо своите събратя в останалите европейски страни, а от друга, разходите за труд, взети като дял от БВП, също са едни от най-ниските на Стария континент. С други думи, в джоба на обикновения българин влиза възможно най-малко, но от този минимум държавата изземва възможно най-много.</p>
<p> </p>
<p>Но е интересно, че ние не чувстваме данъчното статукво като политически проблем. Донякъде причината е, че тази фискална аномалия ни се стовари след кризите от времето на Луканов и Виденов и ние го възприехме като част от мерките за възстановяване. Обратно, разхлабването на режима за богатите стана в периода на икономически растеж, когато доходите растяха и мнозинството не забеляза, че за малцина ръстът на доходите се случва не поради икономически, а поради законодателни и административни фактори. Като хората бяха залъгани, че тези властови решения не са следствие на икономическия растеж, а едва ли не негова причина. Някои от тях пък бяха замаскирани като грижа за хората: споменатото по-горе премахване на данък наследство бе направено, за да може Симеон Сакскобургготски да получи безвъзмездно едни наистина грамадни имоти, но българите предпочетоха да загърбят този факт в името на своята минимална изгода. </p>
<p> </p>
<p>Примерът е показателен как нашият егоистичен партикуларизъм не ни позволява не просто да защитаваме определени публични интереси, но дори и да ги дефинираме. С което се превръщаме в лесна плячка за икономическо манипулиране. Трябва да бъдат обезценени спестяванията и заплатите ни като при Виденов или да не можем да платим сметките си за ток като при Борисов, за да възприемем икономическата си безизходица като израз на управленски решения. </p>
<p> </p>
<p>Но всичко, което носи в себе си определена абстрактност или няма непосредствено въздействие, ние сме склонни да го игнорираме. Здравната реформа ни касае едва когато трябва да постъпим в болница, а образователната, когато се сблъскаме с проблема за избор на училище за децата ни. Прескочим ли успешно тези предизвикателства, ние сме склонни отново да изгубим интерес към двете социални сфери и да гледаме безучастно тяхната агония.</p>
<p> </p>
<p>Тази апатия прави възможно промотирането на следващ кръг РЕФОРМИ, които окончателно трябва да обърнат с краката нагоре смисъла от съществуването на социалната система. Както споменах преди малко, вече се предлагат инициативи, при които по същество публичните средства ще се насочват предимно към джобовете на богатите. Бюджетното финансиране на частните училища, безплатното саниране на блоковете са все неща от този род. Така един възрастен човек на село, взимайки минимална пенсия, ще финансира ремонта на жилищата на бизнесмен, разполагащ с 5–6 апартамента в София. </p>
<p> </p>
<p>В образованието се предлага създаването на т.нар. <em>обединени училища,</em> които по същество ще бъдат училищата на гетото. В здравеопазването се провежда подобна линия - плащането на здравна осигуровка вече няма да е достатъчно за получаване на здравна помощ. Предлага се въвеждането на платени дейности, като още отсега може да се прогнозира, че техният обем постоянно ще нараства за сметка на публично обезпечените здравни услуги.</p>
<p> </p>
<p>Ние вече сме на път да преминем от дясната действителност към политическа джунгла, построена на принципите на Дарвин. Проблемът на този модел дори не е в страданието на бедните и слабите (а то е наистина канско), а в разкъсването на тъканта на социума ни. Разликите във възгледите на различните социални групи достигат нива, при които те не само не могат да взаимодействат помежду си, но изпитват все по-голяма потребност от взаимна конфронтация. Ако се продължи по същия път, ние ще поставим под въпрос инегритета на страната си, нейните национални характеристики, геополитическата й ориентация, икономическия и правовия ред.</p>
<p> </p>
<p>Защото, в крайна сметка, социалната система не е просто призвана да подпомага бедните. Тя е незаменим стълб за легитимността на всяка една власт. И всяко нейно разклащане, да не говорим за разрушаване, каквото върви у нас, предполага и срив на политическото статукво. За да се избегне тази опасност, си струва да се поеме рискът от преосмисляне на данъчното законодателство въпреки воя, който ще бъде предизвикан. В дългосрочен план това ще бъде в интерес дори на самите потърпевши. </p>
<p> </p>
<p>Въпросът е откъде ще дойде инициативата. Кой ще се осмели да подложи онази реформа, която ще позволи да не изхвърлим с мръсната вода и бебето. Да въведем погресивното данъчно облагане, данък лукс, данък наследство върху имуществата от над 250 000 лв., без да предизвикаме икономически катаклизъм. След като подобно нещо съществува в повечето развити страни, възможно е и да се случи у нас. Но по-големият проблем е дали ние сме в състояние да инвестираме правилно допълнително акумулираните суми. Дали те ще бъдат насочени към лечението на социалните ни язви, или ще ги вкараме в така любимите ни асфалт и стиропор.</p>
<p> </p>
<p>Първата стъпка към този процес изисква да се постави най-малкото под съмнение съществуващият икономически модел. Да се зачеркне мантрата, че всяка страна се разпростира върху чергата си. Просто в съвременния свят чергата може да се доизтъкава. Не само чрез икономически растеж, но и чрез повишаване на данъците или вземане на заеми. И няма защо да изпитваме ужас от думата заем.</p>
<p> </p>
<p>У нас постоянно се размахва плашилото, че видите ли, вече 5 години държавата ни живее в условията на бюджетен дефицит. Повече така не можело. Избягва се аргументът че някои държави, все развити, живеят с десетилетия с бюджетен дефицит. А колкото до обвинението, че така прехвърляме собствената си неефективност върху бъдещите поколения, трябва да осъзнаем, че за България е под въпрос дали изобщо ще има следващи поколения. И ако има, дали те няма масово да скандират „българите на кайма”.</p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
