Климатът като отговорност, а не като лозунг: пътят на Ивайло и София Петкови

Автор: Васил Найденов

Когато говорим за климата, разговорът у нас обикновено се разпада на две: или влизаме в спор, или сменяме темата, защото изглежда „далечна“. За Ивайло и София Петкови климатът е точно обратното – тема, която се измерва в инфраструктура, сигурност и последствия, които вече са тук. И може би затова тяхната история започва не от активизма, а от институциите.

И двамата преминават през публичния сектор и европейските структури, натрупвайки опит в механизмите на политиките: как се вземат решения, колко бавно се случват промените и колко трудно се превеждат експертните разговори на език, който обществото да разбере. Това е и причината преходът им към неправителствения сектор да не изглежда като „смяна на лагера“, а като опит да се създаде работещ мост между знанието и практиката.

При София Петкова основата е в образованието по политически науки и европеистика в Американския университет в България и в London School of Economics. След това идва професионалната реалност – Европейският парламент, Европейската комисия и международни организации, в които тя работи по въпросите на сигурността, външната политика и управлението. В тази професионална траектория климатът първоначално е част от по-големия разговор за устойчивостта и развитието на Европейския съюз, но постепенно започва да се откроява като тема, която вече не може да бъде оставена настрана.

При Ивайло Петков началото е различно – финанси и счетоводство, а след това и Министерството на околната среда и водите. Именно там той се среща с климатичните политики в най-конкретния им вид – не като лозунг, а като регулации, решения и реални последици за водата, въздуха, енергийните системи и сигурността. Точно този практически опит по-късно се оказва ключов за подхода, който двамата развиват.

Петкови не гледат на администрацията като на враг. Те подчертават, че отвън решенията изглеждат лесни, но в действителност зад тях стоят години на съгласуване, анализи, компромиси и процедури. Проблемът е, че този механизъм рядко успява да реагира със скоростта, с която се променя средата около нас. Търсенето на по-гъвкава форма на действие е логичната следваща стъпка.

Именно тук се появява Сдружение „Инициатива Мисия Климат“, което те създават заедно с експерта по CDR Силян Иванов и партньори от България, Германия, Франция и Съединените американски щати. Организацията поставя фокус върху климатичната адаптация в Югоизточна Европа – сфера, която тепърва ще излиза на преден план, защото климатичните ефекти вече не са „прогноза“, а реални събития.

Подходът им е прагматичен и внимателно балансиран. Те говорят за хармония между икономиката и природата, между развитието и устойчивостта, между политиката като рамка и практиката като изпълнение. Затова избягват типичната идеологическа реторика. За тях климатичните промени са процес, който изисква подготовка, инфраструктура, превенция и дългосрочно мислене, а не публични противопоставяния.

Примерът с наводненията в региона на Велико Търново и Габрово е показателен именно в тази логика. Според тях той отново изважда на повърхността слабостите на реактивния подход – превенция, изградена единствено върху това „какво се е случило последно“. Вместо това е необходим модел, базиран на климатични и хидрологични данни, който да посочи зоните с повишен риск и условията, при които този риск се активира. Така институциите могат да насочват инвестициите в превенция по най-ефективния начин, а гражданите да бъдат информирани, че живеят в рискови зони, и да предприемат действия за адаптиране и/или застраховане на своето имущество.

И в тази история неизбежно присъства и личният елемент – доверието. Това не са две отделни биографии, а общ път, в който различните им силни страни се допълват. София мисли по-стратегически и политически, а Ивайло поддържа практическата и регулаторната перспектива. Това е комбинация, която има смисъл именно защото не е шумна, а работеща.

В България често отлагаме бъдещето, докато то не ни връхлети под формата на криза. При климатичната адаптация този модел вече е твърде скъп – както в човешки, така и в икономически план. Затова подобен тип дългосрочно мислене не е просто добра идея. То е необходимост.