Отровата на вестниците

Отровата на вестниците
Още от грехопадението на човешкия род лъжата се е вселила в света, в хорските думи, в делата им, в отношенията и институциите. Но никога досега, струва ми се, отецът на лъжата не е изобретявал такъв сплит от всевъзможни лъжи, както в нашето смутно време, когато отвсякъде ни заливат лъжливи думи за истината. С усложняването на формите на обществен живот възникват нови лъжовни отношения и дори цели институции. На всяка крачка се срещат великолепни сгради, на чиято фасада пише „Тук е истината“. Влизаш и не виждаш нищо друго, освен лъжи. Излизаш, и като се опиташ да разкажеш за лъжата, възмутила душата ти, хората негодуват и те заставят да вярваш и да проповядваш, че това е самата истина.

Константин Петрович Победоносцев (1827 – 1907 г.) е руски юрист и държавник. Ментор на Фьодор Михайлович Достоевски. Обикновено разглеждан като главния представител на руския консерватизъм, той е смятан за сивия кардинал в имперската политика при управлението на неговия ученик Александър III, комуто Победоносцев също се явява ментор. Победоносцев е оберпрокурор на Светия синод на Руската православна църква в продължение на 15 години. През 1901 г. е извършен неуспешен опит за покушение над живота му. Победоносцев имал репутацията на блестящ юрист и отличен преподавател по гражданско право. Според написаното в енциклопедия Britannica, Победоносцев се стремял „да защити Русия и Руската православна църква от всички конкуриращи я религиозни групи като староверци, баптисти, католици и юдеи“ и бил в този смисъл „в значителна степен отговорен за правителствената политика по отношение на религиозните и етническите малцинства, както и западно ориентираната либерална интелигенция“.

 

Така, например, ни заставят да вярваме, че гласът на списанията и вестниците, или така наречената преса, изразява общественото мнение… Уви! Това е велика лъжа, а пресата е една от най-лъжливите институции на нашето време. 

 

Кой би дръзнал да се противопостави срещу силата на мнението, което имат хората за даден човек или институция. Такава е човешката ни природа, че всеки от нас, каквото ще да казва или прави, винаги се оглежда как ще го възприемат хората и какво мислят за него. Не е имало и няма човек, който да не е подвластен на действието на тази сила.

 

Тази сила в наше време придобива организиран вид и се нарича обществено мнение. За неин орган и представител се смята печатът. И действително, влиянието на печата е огромно, то е най-характерният признак на нашето време, по-характерен едва ли не от всички велики открития и изобретения в областта на техниката. Няма правителство, закон или обичай, които биха могли да устоят на разрушителното действие на пресата в държавата, ако от страниците й всеки ден, в продължение на години, се повтаря и внушава на масите една и съща мисъл, насочена срещу една или друга институция.

 

Какво придава такава сила на пресата? Съвсем не интересът към новините, съобщенията или фактите, с които са пълни страниците, а самата тенденциозност на вестника, онази политическа или философска мисъл, въплътена в неговите статии, в подбора и подредбата на новините и слуховете, както и в отразяването на специално подбрани факти и слухове. Печатът е в позата на морален съдник на ежедневните явления, който обсъжда не само хорските действия и мнения, но държи сметка и за неизказаните мисли, намерения и предположения, произволно клейми или възхвалява, въздига едни, а други -  заплашва, за едни отрежда позор, други засипва с възторг като пример за подражание. От името на общественото мнение на едни се дават награди, а на други се присъжда наказание, сравнимо със средновековно отлъчване...

 

От само себе си възниква въпросът: кои са представителите на тази страшна власт, зовяща се обществено мнение? Кой им е дал право и пълномощия в името на цялото общество да съдят, да разобличават цели институции, да залагат новите идеали на нравствените и светски закони?

 

Никой не желае да се замисли над този съвършено законен въпрос и чрез него да стигне до истината. Но всички врещят за така наречената свобода на печата, сякаш това е първото и най-важно условие за общественото благополучие. Кой не вопие за това и в нашата нещастна, прелъстена и обладана от чуждоземни лъжи Русия? Вопият с  удивителна непоследователност и така наречените славянофили, петимни да  възстановят и наложат своята историческа правда на институциите по руските земи. Дори и те, присъединявайки се към хора на либералите, съвкупляващи се с поборниците от зората на революцията, говорят досущ по западному: „Общественото мнение, т. е. мисълта, съединена с чувството и юридическото съзнание на всеки отделен човек, служи като окончателно решение в делата на общественото битие. Затова всяко ограничение на свободата на словото е недопустимо, дори и това ограничение да се изразява в насилие на малцинството над общата воля“.

 

Такава е сегашната постановка на новия либерализъм. Тя се приема на доверие от мнозина и малцина са тези, които се замислят колко лъжи и лекомислено самозаблуждение се съдържат в нея.

 

Тя противоречи на основните постулати на логиката, тъй като се базира на изцяло погрешното предположение, че общественото мнение е тъждествено с печата.

 

За да се убедим в нейната несъстоятелност, е достатъчно да си дадем сметка какво представлява един вестник, как възниква и кой го списва.

 

Всеки уличен мошеник, всеки дърдорко, изживяващ се като непризнат "гений", всеки любител на гешефта може да си основе вестник, било то със собствени или нечестно спечели от спекулации чужди пари, да сбере около себе си тълпа драскачи, фейлетонисти, готови да глаголстват по всяка тема, репортери, донасящи долнопробни сплетни и слухове, - и щабът му е готов, може още утре да се сдобие с власт, да раздава присъди, да влияе на министри и управници, на изкуството и литературата, на борсата и промишлеността. Това е особен вид предприемачество, при това излиза доста евтино. Разбира се, новият вестник добива сила, едва когато излезе на пазара и стигне до публиката. За целта са нужни таланти и привлекателно съдържание, което да предизвиква съчувствие у читателите. Човек би рекъл, че това е някаква гаранция за нравствената солидност на начинанието: нима талантливи хора биха служили на нищожен или презрян издател и редактор? Нима читателите ще си купуват вестник, който не е в съзвучие с общественото мнение? Но тази гаранция е само мнима и отвлечена.

 

Всекидневният опит показва, че този пазар може да привлече за пари каквито си иска таланти, стига да са на разположение, а талантите от своя страна пишат това, което е угодно на редактора. Опитът показва още, че хора най-нищожни, - да речем бивш лихвар или разносвач на вестници, отявлен бандит или разорен собственик на рулетка, могат да основат вестник, да привлекат талантливи сътрудници и да пуснат изданието си на пазара под формата на орган на общественото мнение.

 

На здравия вкус на публиката също не бива да се разчита. Масовият читател, който по-често е празноглав, притежава, наред с добрите, и доста жалки и низки инстинкти, така че всеки издател може да спечели масите, стига да удовлетворява именно тези инстикти, като ги захранва с евтини скандали и всякакъв род клюки.

 

Примерите са навсякъде около нас. Особено в столицата. Достатъчно е да се види търсенето и предлагането при търговците на вестници в близост до оживени места и железопътни гари. Знаем от какъв сериозен недостатък на сериозност страда руската беседа на публични места: дали ще е в околийския град, в губернията или в столицата – разговорите винаги се свеждат до игра на карти, размяната на клюки и всевъзможни вицове. Дори беседата по така наречените обществени и политически въпроси в по-голямата си част е под формата на присъда или откъслечна фраза, подправена също с клюки и анекдоти. Каква по-благодатна почва за литературния труженик, върху която избуяват като отровни гъби и ефимерни, и утвърдени органи на обществената клюка, представящи се нахално за органи на общественото мнение. Същата гнусна роля, която в скуката на губернския град, играят анонимните писма и пасквили, за съжаление толкова разпространени у нас – роля, която във вестника изпълняват кореспонденциите от разни кътчета на страната, съчинявани в редакциите. Да не говорим за огромното количество слухове и сензации, съчинявани от невежи репортери, както и за гнусните опити за шантаж, чието оръжие са тъкмо вестниците. Но такъв един вестник може да процъфтява, да бъде смятан за орган на общественото мнение и да носи на издателя си огромни печалби… И никое издание, стъпило на твърди нравствени позиции и разчитащо на здравите инстинкти на масите, не може да се мери с него.

 

Ако се вгледаме в това явление, ще разпознаем в него едно от най-безобразните логически противоречия на най-новата ни култура, а особено безобразно  се проявява то именно там, където е утвърден новият либерализъм – именно там, където институциите имат нужда от санкция за избора си, от авторитета на народната воля, където управлението е съсредоточено в ръцете на хора, опиращи се на мнението на болшинството в събранията на народните представители. Докато журналистът, чиято власт е практически безгранична, няма нужда от никаква санкция. Него никой не го избира и никой не го упълномощава. Вестникът се налага като авторитет в държавата и единствено за този авторитет не се иска никакво признание. Всеки, който пожелае, първият срещнат може да се обяви за орган на тази власт, за представител на този авторитет, при това напълно безотговорно, като никоя друга власт по света. И това не е преувеличение: примерите са налице. Малко ли са лекомислените и безсъвестни журналисти, с чието благословия са се готвили революции, а недоволството е кипвало до ненавист между съсловия и народи, прераствайки в опустошителни войни. Един монарх за подобни действия щеше да падне от престола, министърът – да бъде изложен на позор, углавно преследване и пр. А журналистът се измъква сух от водата. Въпреки всички произведени от него смутове, погроми и обществени бедствия, за които е бил причина, той излиза тържествуващ, усмихнат и бодро се залавя отново за разрушителното си дело.

 

Но да погледнем по-надолу. Съдията има право да ни отнема честта и да ни лишава от имущество и свобода, едва след като бъде одобрен от държавата и заслужи своето звание с цената на упорит труд и изпитания. Той се подчинява на строги закони – всяка негова грешка или залитане е под контрола на висшестоящите власти и всяка присъда подлежи на отмяна и поправяне. Докато на журналиста му се дава изцяло възможността да петни и позори честта ми, да накърнява имуществените ми права, може дори да ограничи свободата ми , като затрудни чрез нападките си или направи невъзможно пребиваването ми на дадено място. Тази съдийска власт над мен той сам си я е присвоил: никакъв по-висш авторитет не му дал това звание, не е доказвал своята пригодност на изпити, по никакъв начин не е одостоверил, че притежава лични качества като благонадеждност и безпристрастност, неговият съд срещу мен не е част от никакъв формален процес и присъдите му не подлежат на обжалване. Истината, според защитниците на печата, сама лекува нанесените рани. Но всеки що-годе разумен човек знае, че това са само празни думи. Нападките на печата срещу дадено частно лице могат да му нанесат непоправими щети. И никакви опровержения и обяснения не могат да му донесат пълно удовлетворение. Не всеки читател, прочел първата клеветническа публикация, ще прочете втората – оправдателната, а като се има предвид лекомислието на масовия читател, позорящото внушение и ругателството оставят много по-трайна диря и формират общественото мнение. Съдебното преследване за клевета, както знаем, не дава надеждна защита, а процесът за клевета се възприема по-често не като разобличение на обиждащия, а като допълнително оскърбление за обидения. Освен това журналистът разполага с хиляди начини да уязви и притисне някого, без да му дава преки поводи за възбуждане на съдебно преследване.

 

Нима можем да си представим по-жесток и безотговорен деспотизъм от деспотизма на печатното слово? И нима не е странно, дивашко и безразсъдно, че тъкмо за поддържането и охраната на този деспотизъм се застъпват все по-ожесточените борци за свобода, викащи с озлобление срещу всяко насилие, срещу всяко законно ограничение, срещу всяко по-строго разпореждане на действащата власт? Неволно се сещам за оная извечна притча за умните, които си загубили ума от това, че се взели за мъдреци. 

 

II

 

В нашия век изобретенията улесниха удивително бързото разпространение на вестникарската литература, която за кратко време се превърна в страшна обществена сила. Значението на вестниците нарасна за първи път след Юлската революция от 1830 г., задълбочи се след революцията от 1848 г., след което започна да расте не с години, а с дни. Днес с тази сила се съобразяват правителства и вече е невъзможно да си представим не само обществения, но и частния живот без вестници. Да си представим спирането на вестниците е все едно да си представим спирането на железниците. 


Вестникът, несъмнено, е важно средство за културното развитие на човечеството. Но, признавайки всички удобства и ползи от разпространяването на масова информация и от обмена на мисли и мнения поредством вестника, не бива да си затваряме очите за вредата, която произтича за обществото от безграничното разпространение на вестници, няма как да не признаем с известно чувство на страх, че в ежедневния печат се съдържа някаква фатална, тайнствена, разлагаща сила, надвиснала над човечеството.  

 

Всяка сутрин вестникът донася в дома ни разнообразни новини. Но колко от тях са в състояние да обогатят живота ни и да допринесат за нашето образователно развитие? Колко от тях са способни да поддържат в душата ни свещения огън на възвишеното и доброто? И обратното - колко е онова, което лъстиво разпалва най-низките ни страсти и и подбуди! Вероятно ще ни отвърнат, че получаваме това, което отговаря на вкуса на читателите, на тяхното търсене. Но това възражение е двуяко: търсенето нямаше да е такова, ако имаше различно предлагане.

 

Разбирам да ни се предлагаха просто новини. Но дори и те ни се сервират под една особена форма, оцветени с лично мнение, навързани с безименни, но много решителни съждения. Има, разбира се, и сериозни умове начело на вестниците, но те са малко. Затова пък вестници бол и всяка сутрин в тях някой съвършено непознат, когото не ща и да знам, ми натрапва съжденията си, представяйки ги авторитетно за гласът на общественото мнение. Но по-страшното е, че този вестник, обръщайки се ежедневно не просто към определен кръг хора, а към всеки отделно взет човек, способен да разбира напечатаното, като му предлага готови съждения по всички въпроси и така, малко по малко, чрез силата на навика отучва читателите си от всяко желание и старание да си съставят собствено мнение.

 

Някой, който не е в състояние да си изгради собствено мнение, ще възприеме механично мнението на вестника. Друг може и да е способен на собствена преценка, но в суетата и грижите на делника не му остава време за размисъл, затова му е удобно вестникът да мисли вместо него. Очевидно е какви вреди произтичат от това, особено в наше време, когато навсякъде действат силните течения на тенденциозното мислене, които се стремят да изравнят всички ръбове и отличителни белези на индивидуалната мисъл, за да ги сведат до еднообразието на така нареченото обществено мнение. В тези условия вестникът се явява най-силното оръжие за постигане на подобно уравниловка, отслабваща всяко самостоятелно развитие на мисълта, волята и характера.

 

А за голям брой хора вестникът е единствено средство за образование – жалко и мнимо образование, особено когато купищата новини и информации се приемат от читателя за действително знание, с което той самоуверено се въоръжава. Това е една от причините, поради които нашето време е така бедно на целеустремени хора и дейци с характер. Новият печат прилича на приказния богатир, който си изписал на челото тайнствени букви – символ на божествената истина, и побеждавал всичките си врагове, докато не се появил един безстрашнен боец и не изтрил от челото му тайнствените букви. На челото на нашата преса и досега стоят хоругвите на общественото мнение, които й гарантират недосегаемост.   

 

III

 

При сегашното състояние и устройство на обществото, пресата стана институция, с която трябва да се съобразяваш, и то стриктно, наред с другите институции, свързани с държавната власт и подлежащи на контрол и отговорност, макар че не би следвало да съществува институция, която да се смята за безконтролна и безотговорна. Но колкото повече се разраства влиянието на печата, толкова по-явни стават, редом с очевидните ползи от една разумна и съвестна гласност, и обществените язви, породени от него.  Една от тези язви на печата се състои в това, че тя произвежда и плоди до безкрай цяло съсловие от журналисти, предприемачи и писатели, „хранещи се и богатеещи от перото“. Най-сериозните представители на сериозния печат не спират да се жалват от множенето на тия техни събратя, от които се срамуват, но се налага да рабоят на едно място. Съсловието, което образува във всички големи държави и пазари тази сбирщина от драскачи, неслучайно се нарича обществен паразит.

 

На практика тези хора, заемащи особена позиция по отношение на общественото благо, от което би следвало да се ръководят всички държавни институции, не са пряко заинтересовани от съхраняването на обществения ред, от умиротворяване на тревожните умове и враждуващите партии. И това е естествено. Всеки вестник живее и се храни от ежедневните събития и новини. Тиражите скачат тъкмо в смутни времена, откъдето и цялото старание да се разпространяват новини и слухове, дразнещи и смущаващи умовете. И обратното – в мирно време тиражите на вестниците съществено намаляват. Но само да се дигне някакъв смут и тозчас на пазара се появяват нови вестници, които се хранят от него до момента, в които бурята утихне, след което се свиват и изчезват. Но и в тихо време трябва да се яде, затова трябва непрекъснато да се измислят нови вълнения за умовете, да се създава нов интерес: сътворяват се сензации, които се разкрасяват и преувеличават.

 

Вестниците, претендиращи за сериозност, се хранят от политиката и обсъждането на политическите въпроси, предизвикващи полемика, е тяхно ежедневие. Всеки журналист е готов на мига да седне да разсъждава по какъвто и да е политически въпрос, като е длъжен да разсъди и да го реши незабавно, сега, тъй като трябва да е и бързописец, обслужвайки не мисълта и разума, а днешния ден. Едва скокнала в главата му, мисълта вече лети към хартията и печатарската машина: няма време за чакане, няма време да ти съзрее мисълта. Ще попитате не ги ли е срам тия хора? Ни най-малко. Даже ще ви изсмеят в очите на такъв въпрос: те са убедени, че вършат велико дело в служба на обществото. Макар, че по-умните измежду тях, подобно на древни жреци, се надсмиват над себе си и над публиката.

 

Освен това вестникарят, за да бъде чут и да му се обърне внимание, трябва всячески да напрегне глас, ако е възможно дори да крещи. Това е част от занаята: преувеличението, преминаващо в патос, е негова втора природа. Ето защо, в опита си да обори своя противник, той е готов да го нарече глупак, подлец, невежа, да му припише всевъзможни пороци: това не му струва нищо –  изискване на вестникарската акустика. Това е изкуство на крясъка, подобно на подвикванията на търговеца, когато примамва купувача.

Ето такива навици и качества, за съжаление, развива пресата у нейните служители.  Всичко това щеше да е смешно, ако не беше толкова вредно. Вредно е за това, защото печатът се превърна в арена, на която не само се обсъждат, но и се решават важни въпроси от вътрешната и външната държавна политика, икономиката и администрацията, въпроси, свързани с жизненоважни национални интереси. За всичко това не стига да сме просто загрижени, нужни са мъдрост и разсъдителност, зрелост на мисълта, нужно е познание за собствена история и народ, познание за реалния живот. А междувременно в Европа се стигна до там, че от редиците на вестникарските оратори се пръкнаха държавни оратори, които съставляват мнозинство в парламента, заедно с адвокатите, като си поделят изкуството да се сражават чрез слово във всички посоки. Така, например, във френската камара има 22 представители на едрите земевладелци и 50 – на дребните собственици на земя, но цялата сила е в ръцете на журналистите, които наброяват 59 души и адвокатите, които са 107.

 

И тези хора се представят за говорители на страната си и съдници за живота на народа и неговите потребности. А народът стене от законодателното смешение на гласовете им, управляващи съдбините на държавата, но не може да се освободи от тях.

 

Заглавието е на "Гласове". Оригиналното заглавие е "Печатът"

 

 Превод за "Гласове":  Дея Йорданова

 Източник: sedmitza.ru

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • Александър

    17 Sep 2017 12:01ч.

    Напълно съм съгласен с автора. Тук ще си позволя да спомена една забранена книга, която много хора я отричат, но която в уводните си глави се опитва да разнищи точно този проблем. Това е "Моята борба" на Хитлер. Във нея автора се възмущава по абсолютно същите въпроси и се опитва да открие отговорите на това кой стои зад цялата тази манипулация и каква е неговата цел. Аз поради тези причини никога не се доверявам вестниците и особено на мейнстрийм, както е модерно да ги наричаме, медиите. Даже съм с убеждението, че малки издания, като това на Гласове, са далеч по - обективни и честни. И също така чета вестници, подкрепящи и двете страни, като по този начин се опитвам да намеря истината, която винаги е някъде по средата.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • SIMO

    17 Sep 2017 22:13ч.

    Като му видях снимката вече ми е ясна, че човека е от "правилните" хазари.......Който рабрал, разбрал...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Виталий Кравчук

    20 Sep 2017 17:25ч.

    Бързо забравяме изявените си личности и после все някой ни е крив отстрани. Цветан Стоянов има книга "Геният и неговият наставник", където разглежда отношенията помежду Фьодор Михайлович Достоевския и Победоносцев. Дано Янор Дачков помести повечко работи от наистина заслужилия ни сънародник Цветан Стоянов. В руското литературознание има термин логогриф, с него се обозначава един интересен жанр, където на всеки нов ред по някаква част изпада от названието, положено в началото. Ето пример с личното име Победоносцев: Победоносцев - для синода, Обеноносцев - для двора, Бедоносцев - для народа и Доносцев- для царя. Човекът си е дошъл с името на това бяло видело. Хубаво е в началните бележки да се отбелязват професии и заемани длъжности. Не ще и дума, прозорлив и умен е, сиреч- всичко, дето е правел, е било с явна умисъл, не спонтанно, речено другояче-дирижирана спонтанност. Само за едно може да се позавиди на миналото, когато в тайните служби са били хора като Победоносцев и поетът Тютчев, ние случихме смрадливи козари от времето на Артемида Ловджийката, язък, че при соцарта ги възпяха в томове хартия като "умни и схватливи", а те си бяха уригвалници, дето издържат на аванта и дори не знаят правописа, сякаш са възпитаници на помощно школо "Евсевий Скороходцев".

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Класата си е

    20 Sep 2017 23:07ч.

    класа. А днес избраха членове на ВСС ... цървул до цървула и слуга до слугата!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Умен

    21 Sep 2017 14:51ч.

    В Русия даже мракобесите са културни... Впрочем, културни, но пак са си мракобеси.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Кераенски

    26 Sep 2017 14:33ч.

    Съгласен съм с написаното защотото........светът ще свърши но ГЛУПАЦИТЕ НЕ.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Да-а-а

    27 Sep 2017 10:43ч.

    На мода днес са черносотниците.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Да-а-а-а

    27 Sep 2017 10:46ч.

    Александър добре е забелязъл връзката между днешната политика на Русия, нейните адепти тук, платени или не и фашизма. Поздравления!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Новият печат прилича на приказния богатир, който

    03 Яну 2018 11:41ч.

    си изписал на челото тайнствени букви – символ на божествената истина, – и така побеждавал всичките си врагове, докато не се появил един безстрашен интелектуал, който разчел сакралния надпис. Сакралният надпис гласял: „Аз съм глупак!“

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Сред фауната на „човешкия зоотип“ царува е един суров закон: ЗАКОНЪТ ЗА ТЪРСЕНЕТО и ЗА СЪОТВЕТСТВУЮЩЕТО НЕМУ ПРЕДЛАГАНЕ.

    03 Яну 2018 12:22ч.

    С други думи: „Вие искате да ви лъжем — е добре, ние ви лъжем и то майсторски!“ А пък погледнато под друг ъгъл: „Вие не обичате да чувате ИСТИНАТА — е добре, ние ще направим така, че никога повече да не я чуете!“ „Първородният грях” е не греха на Адам, който посегнал и взел от ръката на Ева «ЯБЪЛКАТА на ИЗМАМАТА» (сиреч — на ПОЗНАНИЕТО!). Непростимият грях е на Бога, който е проявил лекомислие и е сътворил ЕДНО ЛЪЖЕЛЮБНО СЪЗДАНИЕ — твар, която много обича да я лъжат (и поради това самата тя обича да лъже). А знаем и за съществуването на РЕЛАЦИЯТА: «който лъже, неминуемо един ден започва и да краде». Както знаем и за огледално симетричната РЕЛАЦИЯ: «който краде, неминуемо един ден ще му се наложи и да лъже». Лъжата и кражбата са близнаците, които придават на упоменатия „зоотип“ човешки облик. И така — докато в предния двор, облят от обилна (но трепкаща) светлина вестникарите ЛЪЖАТ, в сумрака на задния двор бандитите КРАДАТ…

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • observer

    29 Окт 2020 19:45ч.

    Победоносцев ми идва в повече. Даже много. Но пък хубави коментари има отдолу, Виталий Кравчук, Умен, Да-а-а.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Стефан Петров

    29 Окт 2020 20:26ч.

    Статията за съжаление звучи много съвременно. Ако бе наш съвременник Победоносцев би вмъкнал в нея и вредната роля на т.н. "социални" мрежи, и въобще на интернет, с което нещата ще станат още по-отвратителни. В днешната преса материалите се изготвят според рецептата, малко истина, малко полуистина и малко лъжа и като резултат лъжата става преобладаваща. Парадоксално е, но днешните СМИ продължават да се наричат "медии", от думата "медия"- посредник. Медията според определението си е посредник между човека и събитието, на което той не е присъствал или между двама човека. Днешните СМИ не са медии а само "капиталистически предприятия, които трябва да носят печалба"- според мнението на собственик на доста СМИ във Франция.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Helleborus

    29 Окт 2020 20:39ч.

    Разтягане на локуми на тема медиите са лоши, което прочетох не по диагонал, а направо с прескачане. Само че също така може да се каже политиците са лоши, институциите са лоши, администрацията, полицията, лекарите, будителите и т.н. Изходният материал за направата на всичко е еднакъв – индивидуалния човек. Подобно както от брашно може да се направят паста, пица или гевреци, така и хората съставят всички човешки организации и ако брашното е червясало, то всички производни ще бъдат замърсени. Казано накратко, комунистите винаги забравят едно, че НИЕ всички сме изходният материал и че не може да кажеш пицата е добра, но пастата е гнила. Всичко се прави от едно брашно! Затова този комунистически колективизъм е опасен, понеже той не лекува клетката. Обратно на комунизма, християнството лекува точно този индивидуален човек и го учи да разпознава истината от измамата, понеже истината е субект, тя не е дори фактология. Подобно както компютър свързан с Интернет може да приеме полезни и вредни програми, човекът е свързан с един духовен свят, който бъка от програмки, от вируси, но и истина има. (всички те са субекти) Измамата влиза оттам, от безплътните, анонимни, невеществени информационни носители, с които всеки човек е свързан, всеки човек е в мрежата. Тези влияния се проявяват постоянно, независимо дали четем книги, гледаме телевизия или говорим с приятели. Те ни ТЪЛКУВАТ това, което чуваме и виждаме и повечето от тях се опитват да ни го тълкуват погрешно. Да ни накарат да видим нещо зло, там където има добро, да ни сплашат, да ни настроят и т.н. Лечението е индивидуално, то може да се провежда в колектив, но свързването с Истината е индивидуално. Да придобиеш закалка и имунитет срещу измамите е индивидуално усилие, което само може да се подкрепя от съмишленици. Хора, които са носители на Истината, каквото и да работят, в медии, в политика, те са истинни. А други са винаги лъжци и измамници, като преди това те самите са били излъгани в своите вътрешни възприятия, имат вируси, които паразитират върху тях и променят духовното ДНК на истината. Затова е изключително опасно това, което заблудителният дух винаги прави, той обявява една група от хора за прави, а друга за грешни, след което се намества измежду онова, което е обявено за правилно и започва да говори оттам. Разбира се, човешкият фактор е решаващ, но винаги могат да се вкарат измамни хора навсякъде. Ако кажем, че пресата е добра, лъжата ще идва от пресата, натам ще се устреми цялото бесовско войнство. Ако кажем, че църквата е добра, лъжата ще идва от църквата (имам предвид възможността да се правят ментета и да се нападат истинските), ако кажем, че народът е винаги добър, лъжата ще се яви като част от тълпата (както се случва днес). Лъжата и измамата имат нужда от комуфлаж, те се стремят да обсебят онова, на което човекът най-много вярва и да се развихрят през онова, на което гледаме с надежда, с почтителност, с благоговение, с доверие. Затова оставете пресата на мира, пресата трябва да бъде свободна и свободата на словото е важна. Никой не казва, че това е гаранция за нещо. Не казвайте никога народът е добър, политиката е лоша, десните са лоши, левите са добри, злото работи в тези крайности! Недейте да хейтите човешки същества и групи, обсебени от ненавист и предубеждения. Единствената гаранция е всеки ЛИЧНО да разпознава къде е истината и къде е лъжата, а не да се води по това как са обявени нещата. Важен е имунитета на клетъчно ниво, (като при ковид) и хората да престанат да подражават на мейнстрийма, както маймуната реагира на отражението си в огледалото. Понеже мейнстриймът обикновено е бъкан от зависимости и лъжи. И да се опита човек да се свърже вътре в себе си с истината, което не става без да имаш някакви маркери отвън, но самият опит да спреш да търсиш тренда, е полезен за начало. Каква истина искате в свят, в който всички целокупно играят гангнъм стайл или следят новините на едни и същи холивудски знаменитости? Причината за бума на измамите е изкуствената социализация и интеграция към определени примери и мислене, като на хората се създава измамното усещане за общност и близост, ето на, всички да знаят как Адел отслабна или за прическата на Киану Рийвс. Но по този начин те губят себе си, идентичността си и възможността да бъдат свободни, да открият други кръгове от хора с други занимания и малко повече истина. Иначе структурата на нашия свят не може да се отрича, нито партийността, нито демокрацията, нито свободната преса, всичко това ние трябва просто да УСЪВЪРШЕНСТВАМЕ, като тръгнем от себе си!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Капитан Кук

    29 Окт 2020 23:13ч.

    Хелеборуске, какво право имаш да плещиш каквото и да било, след като сама си признаваш, че си чела "по диагонал"? Аман от самоуверени тъпачки!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Коба

    30 Окт 2020 22:49ч.

    Трубадурите на лъжата тук се възмущават от реакционността на Победонсцев, но, все пак, той се съсредочил върху отрицателните страни на "свободния" печат, които за съжаление са факт. Друг е въпросът, че без тях май не може, или не може съвсем. Но е добре хората да имат колкото се може по-ясна представа с какво си имат работа при срещата с "медиите". За сведение на Виталий Кравчук(Russian liberal), въпросната книга на Цветан Стоянов изпълнява задачата на господствуващата идеология по това време - 70-години - в Б-я, и трябваше да покаже Достоевски като "прогресивен" предкомунистически гений, който е успял да "преметне" ретрограда Победоносцев и да доведе до съзнанието на масите "кълновете на новото"! С последното се занимават съвременните "прогресивни", наричани още либерасти от гадните реакционери, които отказват да приемат 50 пола(а защо не са и цветовете на дъга толкова?) и още куп светли идеи и имат наглостта да мислят(щото вече не може да се сподели публично), че най-доброто лечение на либерастията е мотиката.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Helleborus

    02 Ное 2020 17:47ч.

    на 29.10.2020 в 23:13 Имам право, понеже аз не правя анализ на статията ред по ред. Нейната цел е една, "отровата на вестниците" и цели да насади недоверие към тях. А къде да имаме доверие, на социалните мрежи ли, където бъка от тролове на вероятно приятели на този човек? Затова е важно да се каже, че това, на което хората вярват, точно то бива употребявано, измамата може да се преструва и на уж невивен коментиращ, наричащ се "обикновен българин" или с някое женско име. Като кажеш тук е истината и злото се устремява натам. Дойде Истината, научи хората, създадоха си кръг, нанесоха удар по змията, но после злото се окопити, открадна етикета им, изгони добрите хора и настани свои хора в кръга, а първите преследваше като уж измамници. Ние не можем да отричаме всичко, цялата система, когато е обхваната от някакво зло, системата не е виновна, тя е тялото, в което влиза или излиза духа. Подходът е съвсем различен, в информирането на хората, ама ти ги информирай кое е вярното. А не както русофилите (и не само) правят, единствено да насъскват и сочат врагове, бий тези, бий онези, тия са антихристи, ония са сатани и т.н.! Бъди ти медия на истината, щом можеш и кажи кое как е, остави и на другите свобода на словото.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • ЗА ДУМИТЕ

    02 Ное 2020 18:03ч.

    Едно скомно предложение!Публикувайте академичното слово на великия Харолд Пинтър проинесено при връчването му на титлата доктор хонорис кауза на СУ"Кл.Охридски" озаглавено ЗА ЗНАЧЕНИЕТО НА ДУМИТЕ!Там е казано всичко!В последвалото интервю след удостояването на въпрос какво мисли за философията на американеца заяви че тя се изразява в следното:целуни ме по задника или ще ти разбия мутрата!За думите и разноликите целувачи задници!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • war

    04 Ное 2020 9:09ч.

    Google непрекъснато плаща от $ 27485 до $ 29658, за да направи снимка в мрежата от вкъщи. Присъединих се към това действие преди 2 месеца и спечелих $ 31547 през първия месец от това действие. Мога да кажа, че животът ми се подобри напълно! Погледнете го какво правя ===>>>www.Selfmax5.com

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • рис

    29 Ное 2020 19:52ч.

    "но на кого да имаме вяра?..." - чувал съм този въпрос от доста хора по повод лъжливите медии. Това наистина е труден избор, защото хората са такова нещо - лъжат при всяка предоставена възможност. Аз самият не играя на играта "вярвам-не вярвам". Оперирам само с неща, които са ми известни от опит, или достатъчно разумни, че да бъдат възприети по ясен и обясним начин. Твърдения, зад които не стои надеждно свидетелство не мога да отхвърлям, но не ги използвам в разсъжденията си. Според мен голяма част от тях са лъжи - обикновено идващи от медиите, но повтаряни по папгалски начин от вярващи читатели. слушатели и зрители. Историята както на медиите, така и на културата и образованието страда от политизация- много често автори твърдят неща без да ги обосновават- просто "то се знае, че е така". Въпреки това съм срещал историци и други хора, които разумно ползват източниците и не злоупотребяват с тях. А на въпроса "на кого да вярвяме" е безумно да се очаква ясен отговор. Това най-често е лична оценка и не подлежи на пренасяне, Добре е и да си спомним "лъжливото овчарче" - все пак е имало момент в който то казало истината. Изобщо както е казал Буда "Личността не съществува, има само поредица състояния в които ние се намираме".

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи