Утвърдителният отговор на Джо Байдън на въпроса на телевизионния интервюиращ дали смята, че Владимир Путин е убиец, е крещящ даже на фона на отдавна намиращите се в свободно падане отношения между Вашингтон и Пекин. Реакцията в Русия се колебае в диапазона от предположения, че американският президент не съобразява напълно какво го питат до версията, че Байдън по този начин обявява война на Русия и Путин.
Първата хипотеза лесно може да бъде опровергана, гледайки този откъс от телевизионното интервю. Байдън говори напълно уверено и свързано, спомня си своите доста отдавнашни срещи с Путин, а отговорът му на въпроса даже е малко артистичен. Или, както се казва, напълно е с ума си и с добра памет. Относно втория вариант, разбира се, възможно е да се помисли, че такова безапелационно изказване е сигнал към някакви противници на Кремъл. Но тогава това би трябвало да свидетелства за голямото значение на руската тема за президента на САЩ.
Впрочем, контекстът и на самото интервю, и на политиката като цяло, не демонстрират нещо такова. Байдън говори за американските проблеми, темата за Путин изплува във връзка с обнародвания доклад на разузнаването относно намесата в изборите през миналата година. Документът не съдържа обвинения, съпоставими с тези, които бяха повдигнати във връзка с изборите през 2016 г. Неговата основна мисъл е, че руснаците са се опитали да предизвикат смут в умовете и сърцата на американците и това, съзнателно или не, активно е помагало на обкръжението на Тръмп. Тази мисъл е доразвита в друг доклад на специалните служби, пуснат в деня на интервюто, в който се твърди, че Тръмп и неговите съмишленици с твърденията си, че изборите са откраднати, са предизвикали екстремизъм в САЩ. Като цяло, се изгражда разбирането за взаимовръзка между външните противници и действащата в техен интерес пета колона в САЩ. Класика.
От изказванията на Байдън могат да се направят два извода. На първо място, вътрешната политика безусловно продължава да доминира в дневния ред на американската администрация, както това беше и при Тръмп. Очакванията, че победата на демократите макар и временно ще успокои многостранните вътрешни противоречия, които като фонтан изригнаха навън, не се оправдаха. Демократическата партия бърза да закрепи плодовете на успеха си, а привичния за предишните четири години инструмент в лицето на руската намеса, както и преди, отново е необходим. И това отново е инструмент, а не е цел. Справедливо е да отбележим, че реториката на администрацията на Байдън относно „връщането“ на Америка към позициите на глобален лидер в значителна степен е опаковка. Тя е призвана нагледно да демонстрира разрива с тръмпизма. Но в действителност курсът ще бъде към внимателно продължение на тактиката за съкращаване на международните ангажименти. Естествено, по-внимателно в сравнение с периода на Тръмп, но по-засилено в сравнение с времето на Обама. Най-общо казано димна завеса, призвана да прикрие реалните действия.
На второ място, което навярно е по-важно, думите на Байдън подчертават феномена, който разцъфтява с все по-пищни цветове в международната политика. Образно казано, можем да го наречем триумф на езика без кости, а описателно, като разширяваща се пропаст между речевата и практическа дейности. Според предишните норми, да наречеш убиец лидера на друга страна, още повече велика държава, притежаваща многостранен потенциал, би означавало да си готов за разрив в отношенията и много опасните последствия от това. Сега явно това не е така. В същото това интервю, без каквото и да било смущение, Байдън отбеляза, че „може да вървят и да дъвчат дъвка едновременно“. Тоест, Вашингтон има намерение да взаимодейства с Москва, където на него му е необходимо. Това самомнение е основано на увереността на ръководството на САЩ, че няма да има никакви сериозни последствия от подобно поведение. За 30 години след Студената война Америка привикна към глобално всевластие и даже сега, без оглед на очебийните трудности, го смята за свое неотменимо качество. Вашингтонският естаблишмънт предполага, че отношенията на държавите с него са ценни сами по себе си по определение и заради тяхното запазване (избягването на тяхното деградиране до откровена вражда) всички страни, включително и обявените стратегически съперници Русия и Китай, са готови да проявят смирение. С други думи, за външните партньори връзките със Съединените щати са значително по-важни, отколкото обратното.
Изчерпателна формулировка за това мислене даде приблизително преди четвърт век Мадлин Олбрайт, като нарече САЩ „незаменима държава“. Обаче има и друга причина. Липсата на реална военна заплаха, или по-точно вярата в неприкосновеността на сдържането, придаде на отговорните лица „необикновена лекота в мисленето“, а отношенията се превръщат в подобие на компютърна игра в мрежата. Нравите и обичаите в дипломацията се приближават по стил до общуването в социалните мрежи, което се наложи от „леката“ ръка на Тръмп, главен, даже не рупор, а източник и платформа на политиката. В това, разбира се, има и своите плюсове, защото както е и в социалните мрежи, емоциите често остават вербални и там умират. Но колкото и геймифицирана да става политическата среда, никой не може да гарантира, че действията ще се развиват изключително в нея. Не може да се изключи, че за „неприличния тон“ ще се наложи да се отговаря, и колкото по-малко той бъде „филтриран“, толкова по-голям е рискът да премине в режим „офлайн“.
Изказването на Байдън не трябва да остане без ясен отговор, макар и само поради факта, че иначе това ще укрепи усещането на Вашингтон, че „всичко е възможно“, а последствия няма. Отзоваването на посланика за консултации е естествена стъпка, но не е достатъчна. Логично би било пълно замразяване на отношенията с изключение на минимално необходимите технически аспекти. Най-важното е да се опровергае убеждението на САЩ, че е възможно да имат произволно поведение в повечето области на действие, при запазване на полезно взаимодействие само в отделни важни за тях сфери. Но да дъвчат дъвка, разхождайки се, няма да стане. Традиционният за Русия подход е обратен. Москва неуморно подчертава готовността си за конструктивен диалог там и толкова, където и доколкото за него са готови Съединените щати. Резонно е да се предположи, че сегашното състояние на нещата е продукт именно на такъв подход. Значи е време да се откажем от него. Обичайното възражение е, че има общи проблеми, чието решаване е от двустранен интерес, и макар че диалогът ще се води в бъдеще, все пак е по-добре да го има, отколкото да няма такъв. А като пример се привежда опитът от „най-мрачните страници на Студената война“, когато даже и тогава е било възможно да се намери общ език по най-важните проблеми на сигурността и т. н.
Ако използваме такава логика, трябва да си спомним, че „най-мрачните страници“ се отличаваха с висока степен на структурираност на конфронтацията и внимателно отношение към думите и действията. Страните възприемаха себе си и една към друга сериозно и дълготрайно. Дълготрайно, в този смисъл, че нито едната, нито другата страна не изхождаха от вероятността за фатално отслабване или даже изчезване на конкурента. Сега няма нито предишната „сериозност“, нито тогавашната „дълготрайност“. И опорите на стратегическата стабилност (а тя беше основание за стабилността като цяло) ерозират пред очите ни. Диалогът в този си вид, в който се развиваше или се прекъсваше през изминалите няколко години, не създава нов ред, а разрушава вече съществуващия. Световната система преживява наистина фундаментални промени, резултатът от които е неизвестен. Внимателното отношение трябва да бъде основна международнополитическа добродетел, още повече, че вътрешните проблеми при всички превишават по значимост външните. Съкращаването на външните връзки и свеждането им до тези, които са или съвършено необходими, или гарантирано ползотворни, е естествен отговор при сегашната ситуация. Там, където отношенията са конфликтни, безплодни и са съпроводени с грубост от страна на събеседника, е трудно да се докаже ценност за тяхното запазване.
Превод от руски: Никола Стефанов