- Автор: Валентин Хаджийски
- 09 Юни 2021
- 14464
- 26
Пътят през Босфора отдавна не води към Вашингтон
Но сега положението не е като в началото 90-те години, когато Доган се ерчеше, че пътят за Вашингтон минавал пред Босфора. Признаването на 24 април т.г. на арменския геноцид от САЩ беше знак, че Турция е официално обявена за техен враг. Защо? Много просто. Ердоган целенасочено руши американския ред в Близкия изток и за Вашингтон се нарежда до Путин и аятолах Хаменеи́.
Неофициално Турция бе нарочена за враг на САЩ с неуспешния опит за военен преврат в 2016 г. с участие на Вашингтон и ЕС. Ердоган хвърли Обама в кюпа с враговете си, затвори десетки хиляди прозападни опозиционери, уволни от работа още над 150 хиляди. Доставката на руските ракети С-400 бе извършена въпреки бесния американски натиск, в резултат на което Турция бе изключена от програмата за F-35; военни експерти я окайват, че останала с остарелите F-16. Западът й наложи ембарго, отначало за военната индустрия, вкл. за производството на прочутите дронове, разгромили арменците в Карабах, после други санкции и заплахи, довели до рецесията и финансовата криза от 2018 г.
Отчуждаването на Вашингтон от Анкара обаче бе навлязло в решителен стадий още по време на Арабската пролет. Ердоган, фрустриран от неуспеха си в евроинтеграцията, усети сред първите разпадането на американския ред в региона, яхна народното недоволство и се позиционира като лидер на сунитския свят и любимец на „арабската улица“. Парадоксално за турски националистически лидер с неоосманистки мераци, окупирал части от Сирия и Ирак, но факт.
За сунитските маси Ердоган зае ролята на аятолах Хаменеи́ за шиитите. Ислямистки жестове като превръщането на храма „Св. София“ в джамия и въвеждането на сух режим през април уж покрай поредния ковид-локдаун в Турция, са насочени тъкмо към тази публика. Турските сапунки, гълтани всекидневно и в арабския свят, дублирани на сирийски арабски, имат немалка заслуга за изграждането на виртуалната неоосманска имперска конструкция. Ердоган изглежда се цели и отвъд арабския свят, подкрепяйки и „брата Мадуро“.
Любопитна е географията на 17-те страни в региона, които незаконно предадоха на Ердоган негови политически врагове, „гюленисти“, потърсили законно убежище на тяхна територия. България на Борисов и съюзника му ДПС бе единствената членка на ЕС сред тях; сред останалите от региона фигурират бившите съветски републики Азербайджан, Украйна и Молдова и предимно мюсюлманска Албания. Специален случай е Косово, дето премиерът Рамуш Харадинай отрече да е знаел, че турската тайна служба МИТ спокойно провеждала на негова територия операции по отвличането на „гюленисти“.
Непрекъснатите военни авантюри на Ердоган в чужбина – Сирия, Ирак, Либия, Карабахската война – провокират болезнено САЩ и скоро няма да престанат, тъй като са жизнено необходими за вътрешнополитическо легитимиране на режима му пред турските маси, страдащи от икономическата катастрофа, и за прикритие на непрекъснатите му вътрешни чистки. Така в края на миналата година той използва победните фанфари от Карабах, за да си разчисти сметките със зет си Берат Албайрак, влиятелния шеф на централната банка, и с финансовия си министър Мурат Уйсал, които станаха изкупителни жертви на рекордната инфлация от 15%, с която Турция сега отстъпва първенството в света само на Аржентина.
За последните две години и половина турската лира загуби половината от стойността си и падна до равнището от края на 90-те години. В това време начело на централната банка се смениха четирима управители. Само през март т.г. лирата падна с 16%, след като Ердоган уволни Наджъ Агбал и назначи Шахап Кавджъолу начело на централната банка, и с още 3,5% след признаването на арменския геноцид. Инвеститорите на тълпи напускат, безработицата е над 12%, сред младите до 30 г. – над 25%. Златно-валутните запаси се изчерпаха в края на 2020 г. Цените на храните – Турция внася храни за над девет милиарда долара годишно – карат милиони бедни хора да се презапасяват с ориз и макарони.
Към социалното недоволство се добавя политическото. Още в 2019 г. партията на Ердоган загуби властта в големите градове начело с Истанбул и Анкара. В последните няколко месеца Истанбул отново, както във времето на парка Гези, се тресе от протестите на студентите и професорите от Босфорския университет срещу назначаването на ислямиста Мелих Булу за техен ректор. За да отвлече вниманието, Ердоган – съвсем като Борисов миналата година – предложи промени в конституцията, въпреки че само в 2017 г. бе приета нова конституция с референдум.
Жестоките чистки в армията след опита за преврат в 2016 г. не предотвратиха бунта на влиятелни адмирали от резерва срещу грандоманския план на Ердоган за строежа на Истанбулския канал – успореден на Босфора воден път през Тракия, който на практика анулира конвенцията от Монтрьо за режима на корабоплаване през проливите – нещо, от което се опасяват и Русия, и Западът, а би трябвало да почне да се опасява и България, отхвърлила режима на Борисов. Проектът среща и финансови трудности – турските банки го бойкотират, чуждестранните не са ентусиазирани.
Студената война между Ердоган и Запада стигна до ръба и на горещата в конфликта на Анкара с Атина и Париж за подялба на Източното Средиземноморие. С признаването на арменския геноцид от САЩ комшулукът на ДПС към Вашингтон през Босфора окончателно бе затворен.
След изборите на 4 април ДПС изпадна в необичайната ситуация да не бъде арбитър, разпределящ порциите. „Победителят“ ГЕРБ е в пълна изолация, „загубилата“ БСП стана незаобиколим фактор за бъдещо управление – и го демонстрира на практика с участието си – макар не особено афиширано – в служебния кабинет. Активистите на ДПС миналото лято преживяха и кошмарни мигове, извозени с рейсове като овце да бранят с тела незаконния сарай на вожда си в пристанището на „Лукойл“.
Предстоящите предизборни разкрития за корупцията на ГЕРБ и ДПС – този път с американска помощ – ще създават идеални условия щото и противоконституционната организирана престъпна група на Доган да последва съдбата на ОПГ на Борисов и да бъде изхвърлена в помийната яма на историята. Разчиствайки сметките си с ГЕРБ, неизбежно ще поставяме на преоценка и целия преход. Разбира се, това се отнася и за другите патерици на ГЕРБ като СДС, ВМРО, НФСБ, „Атака“.
Оплакванията на пострадавшите от американската намеса по закона „Магнитски“ и инсинуациите за топла връзка Радев – ДПС са банални агитпроп опорки на ГЕРБ. Етиката на революцията е проста. Всяка намеса е добра, когато ни помага ефикасно в борбата ни с мутрорежима. А когато вреди, всяка чужда намеса може да бъде и игнорирана. Радев не зависи ни най-малко от гласовете на ДПС – ще бъде убедително преизбран и без тях, пък и гласовете на досегашния ДПС-контингент съвсем не са безвъпросни вече. Повечето от тези хора искрено харесват народния президент и ще гласуват за него. Усилията на служебния кабинет да осигури честни избори са насочени не само срещу герберските зборджийски маймунджилъци, но реално и срещу досега контролирания вот за ДПС.
