За Румен

 

 

Чуканьето на саатот не е секогаш

означуване на времето.

За животот и времето што минува,

саатот жали и вика: „Ах”!

Преписано от Румен от часовниковата кула в Прилеп

 

 

Имахме общи познати, но не бяхме близки. Професията ми на концертиращ артист не ми оставяше много време, а и вероятно търсеното и политически удобно затваряне в отделни творчески съюзи на хората на изкуството продължаваше. (Със завист четях за приятелствата между художници, писатели и музиканти в предвоенните години!).

 

Естествено, знаех кой е Румен Скорчев – от кориците на книгите, от изложбите, децата на мои близки учеха при него. Вече навлизахме в XXI век, а с него приближаваше и 100-годишнината на моя баща Мишо Николов – известен музикант. Неочаквано и за самия мен се оказах сред пишещите спомени. Обадих се на Румен. С текста и снимките в ръка се опитах да обясня какво искам:

 

– Не, не! Така не се прави – поклати само той глава.

 

Доверих му се веднага. Страстен читател, нямах почти никаква представа за това как се издава книга. Някак естествено веднага се сближихме. И двамата обичахме да разговаряме, а и рисуването, и свиренето са самотни занимания. („Пишеш, пишеш – такава самота. И ти се иска да те похвалят – се оплаква даже Толстой!”).

 

Румен обичаше да разказва: за детството си, за Перник и мините, за Художествената академия и учителите си, за множеството си приятели. И за срещите си с произведенията на големи художници. Съобщаваше ми къде има интересна изложба, която трябва да видя, показваше ми репродукции от известни картини, обясняваше...

 

И той беше ранобуден, не се страхувах да му се обадя в сутрешните часове, за да го поканя на концерт. Или просто да си поговорим.

 

Казваше, че когато рисува, обича да слуша музика, интересуваше се за произведения, които го бяха впечатлили. При една от нашите срещи му занесох запис на два от концертите на Моцарт – в ре минор и до мажор, в различни изпълнения. Току-що ги беше слушал, искаше да поговорим за тях.

 

С Ели бяха постоянни гости на домашните концерти, които правех. Но идваха и на изявите на моите студенти в Музикалната академия. Бяха винаги някъде – на изложба, на концерт...

 

В един от текстовете си Румен пише: „... И в късни години човек носи в себе си детския свят, натрупан в душата му. И неволно започва да освобождава енергията – рисува, пее, строи къщи, твори музика – всичко, което може да зарадва хората”. 

 

Можеше наистина да се възхищаваме на енергията, която излъчваше, на непресъхващото му желание да се вглежда всяка сутрин в себе си, за да открива и пресътворява, все отново и отново, своя свят.

 

... Минавам от картина на картина на изложбата в негова памет. Залите на Националната художествена галерия са пълни с приятели. И всеки носи в себе си частица от света на художника. Отново вървя през залите, естествената тъга се примесва със странно усещане за светлина.

 

Пред мен двама младежи спряха като заковани пред една графика. Не бяха сънародници, явно разбираха от рисуване:

 

– Забележително, виж!

 

– Чудесно...

 

Стоях до тях, погледнаха ме:

 

– Да – потвърдих, – Румен Скорчев е от най-добрите.

 

Нямаше нужда от много думи на чуждия език. По лицата на младежите се виждаше, че са открили големия майстор.

 

Още от категорията

Напиши коментар