Новата книга „Светеца от затворите“ на издателство „360“ представя свидетелства за живота на румънския новомъченик Валериу Гафенку. Арестуван като студент, още по време на режима на Антонеску, той е осъден на 25 години лишаване от свобода. Едва двадесетгодишен той е затворен първо от фашисткия режим, после и от комунистическата диктатура. Идеалист, с безупречна репутация в обществото, попадайки в затвора, той разбира, че изискванията, които налага Божията благодат, са несравнимо по-дълбоки от изискванията на морала.
„Светеца от затворите“ - подвигът на християнския дух

Новата книга „Светеца от затворите“ на издателство „360“ представя свидетелства за живота на румънския новомъченик Валериу Гафенку.

 

Важна роля за формирането на Валериу Гафенку като изповедник на вярата е присъединяването му към групата на Траян Трифан и Траян Мариан в затвора „Аюд“. Там Валериу заедно с други младежи ще се превърне в истински духовен светилник в мрака на комунистическите затвори. Негов състрадалец споделя, че „човек трудно може да си представи, нежели да предаде с думи онова, което е сторил Валериу за всяка душа, влязла в общение с него през дългите години, прекарани в затвора“. Гафенку и другарите му превръщат затвора в манастир, наложените им ограничения – в монашески обети, сълзите и страданията, студа и глада – в жертви на правдата (Пс. 50:21). Докато търсят Бога, достигат неподозирани висоти на духа, съединявайки ума със сърцето в молитвата, и заживяват истински християнски живот – без показност, в целомъдрие и самовглъбеност. На мнозина от тях, влючително на Валериу, не е дадено да вкусят отново свободата на земния живот, но молитвите и силната им вяра ги извеждат до небесната свобода. Благодарение на Божията благодат Валериу получава просветлението да види греховете си и тази духовна радост, породена от дара на покаянието, го съпътства до последния му дъх на 18 февруари 1952 г. в затворническия санаториум в Търгу Окна.

 

 

Благоговението, което един млад монах от манастира „Оаша“ – отец Моисе, изпитва към пострадалите в комунистическите затвори изповедници на Христа и особено към Валериу Гафенку, обуславя решението му да пропътува Румъния надлъж и нашир, за да издири документи и да запише свидетелствата на все още живите страдалци, за които нито една жертва не е дадена напразно.

„Светеца от затворите“ е едновременно историческа книга и патерик, вдъхновяващо четиво за зловещата същност на диктатурата и свободата да копнееш по Рая, за смисъла на страданията, Божия промисъл и спасителния път на кръста. Великолепният превод от румънски език на Мария Дерменджиева заедно с добавените от нея множество изчерпателни и изключително полезни обяснителни бележки, както и отличната редакторска работа на Димитрина Чернева помагат на читателя да се ориентира в контекста на описаните събития и разкриват трагизма на времето, в което е живял Валериу Гафенку.

 

 

Откъс от книгата:

Пътят на блаженството

 

Слаб във вярата и изтощен от изпълнения с удобства живот, съвременният човек трудно и само донякъде разбира страданието на преминалите през затворите. Много от техните свидетелства звучат невероятно за нас, които по думите на поета не сме били с тях в килиите и не знаем какво е да се живее в непрогледен мрак. Не можем да си представим как са изтърпели толкова много страдания. Но по-трудна за разбиране, ако не и направо непонятна, е носталгията, която изпитват някои от затворниците, когато се връщат назад към годините на изпитания.

 

„Невъзможно е за някой [свободен човек] извън затвора да разбере – предупреждава ни отец Георге Калчу. – Ние [сега] сме свободни и сме много щастливи от този факт, но изпитваме известна носталгия към затвора. И няма как да я обясним на останалите. Те казват, че сме луди. Възможно ли е на човек да му липсва затворът?

 

Защото в затвора живяхме в най-голяма степен духовно. Достигнахме духовни висоти, каквито не бихме могли да достигнем на свобода. Закотвени в Иисуса Христа, ние познахме радостта и светлината, които светът не можеше да ни предложи. Не съществуват думи, които да изразят точно чувството, което изпитахме там. Онези, които не познават нашия опит, не биха могли да разберат как така сме били щастливи в затвора.“

 

Подобно щастие, въпреки страданията и отвъд нашите способности да го проумеем, изживява и Валериу Гафенку. [Александру] Вирджил Йоанид си спомня как по пътя между два затвора, в камионетката, превозваща затворници, повален от туберкулозата и с пламнали от треската бузи, Валериу говори „за щастието да страда в името на Христа и да устоява, подобно на първите мъченици, на гоненията на враговете на вярата.“ По същия начин и в писмо, изпратено до семейството му, признава: „Днес съм щастлив. В Христос обичам всички.“   

 

Такова състояние на блаженство обаче не се придобива лесно. В следващите страници ще стане дума за изпълнения с терзания, с търсения и страдания път, по който върви Валериу.

 

Благороден и възторжен, още от млад той живее с високи идеали. „Същността на мислите ми от онова време [годините в лицея] – бе да стана стойностен човек. За мен това означаваше да бъда човек, който играе важна роля в историята, човек, който може да даде нещо на народа си. Исках да направя много добри дела за хората…“

 

„Живеех обичайния студентски живот, бях един от високо ценените студенти, обичан от всички и с необикновена жажда по Идеала: нов свят, в който властват любовта, правдата и съвършената хармония.“

 

С подобни размишления е привлечен съвсем естествено от Братството на Кръста, в чиито редици открива своето място. Обичан много от младежите, на които става наставник, той създава с тях истинска духовна връзка. И след всичко това идват арестът и присъдата от двайсет и пет години затвор. Единствената му вина е, че участва с цялата си душа във възпитанието на братята на Кръста – наистина в рамките на една вече забранена организация.

 

В затвора „Аюд“ той е подложен на строг режим. Дълго време прекарва изолиран и както ще признае по-късно, извеждан е на разходка само по час и половина дневно. Това начало съвсем не е леко. Споделя в едно писмо: „Мила мамо, бих искал да знаеш, че изстрадах много. През първата зима се събуждах нощем и в самотата на килията, в студа и глада се взирах в тъмнината и шептях тихо, тъй че да се чувам само аз, но и толкова силно, че да ме чуе Бог: „Мамо, студено ми е и съм гладен!“ В началото всичко беше тежко.“

 

Страданието е и още по-потискащо, защото, знаейки, че е невинен, не разбира неговия смисъл. „Още с първата крачка в затвора се питах за какво съм осъден. Що се отнася до социалния ми живот, докато бях свободен, хората, сред които живеех, ме смятаха за много добър човек, гледаха на мен като на образец за морално поведение. Ако съм влизал в конфликт с някого, то е било само в името на Истината.“

 

В условията на тази духовна мелачка той търси отговор в книгите, които се разпространяват в затвора. „В началото учи и чете много, скоро обаче вниманието му е привлечено от християнството, което му се явява в истинската си светлина, разкрива му се в своето духовно измерение. Валериу се отдава на интензивно четене на богословски текстове, проучвайки внимателно православната духовност. Сред книгите, които чете, са „Патерик“, „Спасение на грешните“ (от Агапий Критски), „Жития на светиите“, „Подражание на Христа“ (от Тома Кемпийски). Чете текстове на св. Йоан Златоуст, св. Василий Велики, св. Григорий Палама, св. Григорий Богослов (Назиански), св. Ефрем Сирин, св. Йоан Дамаскин. Изучава също Паскал, Булгаков, Бердяев, Папини, както и всички дисциплини, които се преподават в Богословския факултет. Заниманията му се съсредоточават най-вече върху Светото писание.“

 

Духовните книги ще задълбочат взора му и ще му помогнат да се обърне към вътрешното си „аз“. В уединението на килията се моли много, опитвайки се да разбере смисъла на страданието. След мъчителни терзания и тревоги изживява по Божия милост мигове на просветление и вижда душата си, пълна с грехове.

 

„След много тревоги и терзания, след множество понесени мъки, когато чашата на страданието преля, през юни 1943 г. настъпи един свят ден, в който паднах на колене с лице към земята, със сведено чело, с разбито сърце, в плач и ридания. Молех се на Бог да ме дари със светлина. В този миг бях изгубил цялото си доверие в хората. Ясно си давах сметка, че съм на страната на истината, ала защо тогава страдах? В душата ми, изпълнена с възторг и вдъхновение, бе останала само любовта. Никой не ме разбираше. По време на дългото ридание бях започнал да правя поклони. И изведнъж – о, Боже! колко си велик, Господи! – видях цялата си душа, пълна с грехове, открих в себе си корена на всички човешки провинения. Уви, толкова много грехове, а очите на душата ми, заслепени от гордост, не ги виждаха! Колко велик е Бог!

 

Щом видях всичките си грехове, почувствах нужда да ги изкрещя с пълно гърло, да ги изхвърля от себе си. И дълбок покой, мощна вълна от светлина и любов се разля в сърцето ми. Когато вратата се отвори, излязох незабавно от килията и отидох при онези същества, за които знаех, че ме обичат най-много, както и при онези, които ме мразеха и бяха съгрешили най-много пред мен, признах им откровено и без  никакви заобикалки: „Аз съм най-грешният човек. Не заслужавам доверието и на последния от хората. Щастлив съм.“

 

Всички бяха смаяни. Някои ме изгледаха с презрение, други с безразличие, трети с обич, която сами не можеха да си обяснят. Един-единствен човек ми каза: „Заслужаваш да бъдеш целунат!“ Но аз бързо избягах обратно в килията си, зарових глава във възглавницата и продължих да плача , да благодаря на Бога и да Го благославям.“ 

 

Тоя миг на просветление е истинско възраждане за Валериу. Да разбереш смисъла на страданието, е първата полза от осъзнаването на греха. „Страданието, колкото и тежко да е то, няма друг смисъл освен пречистването на душата, жадуваща за спасение.“ 

 

От този момент насетне Валериу Гафенку ще бъде погълнат от проблема за греха.

 

„От юни 1943 г., когато изживях първото си душевно разтърсване, предизвикано от осъзнаването на моята греховност, си дадох сметка, че колкото по-дълбоко се вглеждам в себе си, толкова повече грехове откривам.“ 

 

Поради тази причина той поставя началото на своите усилия за душевно пречистване.

 

„От този момент започнах съзнателна борба с греха.“

 

Осъзнаването на греха, до което достига Валериу Гафенку, му дава тласък да премине от морално към духовно съзнание. В Братството на Кръста той е възпитаван да мисли за обновяването на живота на базата на християнския морал. Самият Кодреану гледа на Легиона като на духовна школа, която трябва да формира новия човек, моралния герой. Оценяван в съответствие с критериите на християнско-легионерския морал, Валериу е пример за човек, който се стреми към новия начин на живот: благочестив, почтен, прилежен в учението, великодушен – накратко казано, човек с безукорно поведение. Моралното му съзнание не го укорява в нищо; затова и не разбира смисъла на страданията.

 

След като придобива духовно съзнание, Гафенку започва да мисли по различен начин. Разбира, че изискванията, които налага Божията благодат, са несравнимо по-дълбоки от изискванията на морала. „Видях, че съм грешен човек. Бях потресен от греховете си и от своето безсилие. Дадох си сметка, че самият аз, който желаех с цялото си сърце един идеален свят, бях грешник. Сиреч трябваше най-напред да се пречистя и да стана нов човек.“

 

Преобразяването в този нов човек, към което се стреми Валериу Гафенку от тоя момент насетне, изисква по-дълбока трансформация, отколкото реализирането на моралния герой, както го разбират легионерите. Това е духовният човек, който се обновява чрез покаяние, очиствайки дрехата на Кръщението от шлаката на греховете.   

 

Обстоятелството, че тази борба надхвърля изискванията на морала, обаче не означава, че възпитанието в Братството на Кръста не е било полезно за Валериу. Това е стъпалото, което формира неговия характер, предпазва го от грехове и развива у него дух на саможертвеност и чувство за общност. Много младежи със същата подготовка, макар и да не постигат духовното ниво на Валериу, правят в затвора впечатляващи саможертви, всяка от които има своето значение.

 

Духовното съзнание, което придобива Валериу, не го води в никакъв случай до отрицание на доброто, получено с помощта на това възпитание, а напротив – до по-дълбоко и духовно разбиране на легионерството. Поради това той няма да се откаже от своето минало. По-късно, в затвора „Търгу Окна“, в разговор с Йон Попеску ще каже:

 

„Влязох в затвора като легионер. Пред администрацията не мога да отрека това, не мога да заявя, че вече не съм такъв, защото именно като легионер бях осъден. Но от духовна гледна точка преминах прага на легионерския начин на мислене. Това не означава, че прекратявам връзките си с легионерите, макар че вече не се интересувам от политическия, а преди всичко от духовния живот. Но всеки според своята мярка. Мисля, че в средите на Легионерското движение трябва да има на първо място едно ядро, една духовна общност с голям опит, която да вдъхновява другите да живеят като християни.“

 

В затвора „Аюд“, където повечето затворници схващат вярата на нивото на морала, Валериу Гафенку предизвиква недоумение. „Валериу шокираше заради осъзнаването на греха както лично, така и колективно, което признаваше със смирение, във време, когато ние, въпреки че бяхме християни, все още не водехме истински духовен живот. Ние криехме своето високомерие под тайнствената мантия на честта и бе необходима жестока борба, докато тъй наречените достойнство и чест се възвисят и преминат през банята на духовното очистване.“ 

 

Докато прави усилия да пречисти душата си, Валериу се моли много.

 

„Често падаше на колене с лице към земята и плачеше, искайки милост, помощ и светлина от Небето. Постепенно замести учението с молитвата. Нощем четеше Молебния канон на Пресветата майка, а денем песнопения. Редовно посещаваше службите, смирено се изповядваше, причастяваше се с радост. Уважаваше свещениците, въпреки че не намери духовен отец, който да откликне на висотата на неговата духовност. Обичаше да пее молитви и псалми. Правеше поклони, доколкото му позволяваше физическото състояние. Беше придобил пълен покой и живееше в почти пълно уединение от света, тъй че условията за духовна работа бяха благоприятни.

 

Любовта му даваше сили да отвори духом сърцето си за своите приятели – дълбоко и искрено. Стремеше се да изгради в себе си добродетелите – нещо, което щеше да усъвършенства през годините. Съветваше се постоянно със съмишлениците си и заедно се бореха за своето духовно очистване.

 

Ден след ден въвеждаше ред в душата си, променяше се, привикваше да живее в Светия дух и в съответствие с Христовото учение. Напредъкът му в изграждането на новия човек бе хармоничен. С помощта на Божията благодат той тръгна по пътя на най-автентичната християнска духовност.

 

През 1943 г. заедно с други затворници в „Зарка“ Валериу е поставен в изолация при тежък режим, без книги, без контакт със семейството си и с оскъдна хранителна дажба, което предизвиква дистрофични процеси в организма му. Той посвещава цялото си време на умносърдечната молитва, като повтаря непрестанно: „Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай ме грешния!“ Добрата основа е поставена, ориентацията е ясна, тъй че в този период бележи значителен духовен напредък.

 

За Гафенку първите години са време на търсене, по-сетнешните – време на сълзи и покаяние, след това идва ред на годините за разговор с Бог в единение с Него по пътя на молитвата. Пътеводителят, с който разполага, е една малка книжка, написана от анонимен автор, със заглавие „Откровени разкази на един странник пред неговия духовен отец“.

 

Всички други занимания отстъпват, за да бъдат заменени от молитвата. Наред с откриването на вътрешната светлина, наред с духовния ред и светлината на благодатта, молитвата му разкрива – очевидно не като постижение, а като дар – всички проблеми, от които е бил погълнат.“

 

В писмата си, адресирани до неговото семейство, Валериу говори за борбата с греха и за спокойствието, което лека-полека се настанява в душата му.

 

„Боря се с греховете. И колкото по-дълбоко се вглеждам в себе си, толкова повече нови грехове откривам. Но с Божията помощ ги надвивам. Придобих несекващ душевен мир и съм доволен с даровете, с които ме обсипва Бог, понеже са безценни. Ще ви призная отново същото: изживявам блаженството, вкусвам го най-вече в сълзите и болката, там го откривам по-сладко и по-дълбоко. Живея със съзнанието, че съм грешен човек, живея в Бог, Който е Изворът на всички радости. (…) Право ви казвам, щастлив съм, разбирам и прощавам всичко. Който и да ме обиди, прощавам му.

 

Божията майка отговаря на молитвите ми. Живея, носен от вълните на любовта, която завладява цялото ми същество, пропито от съзнанието за собствената ми нищожност като човек от тоя свят. Коленича пред иконата, молейки за милост, подкрепа и любов за мен и всички мои ближни, родители, роднини, приятели, благодетели, врагове. (…) Аз съм такъв, какъвто ме знаете. Мълча и се моля безкрай часове и дни наред. Изпращам мислите си надалеч и когато се пробудя за реалността, се усмихвам. Пея и се моля. В душата ми има радост. Всекидневният живот е монотонен. А вътрешният ми живот е прост, жив, пълнокръвен и необикновен, изпълнен с копнежите и мечтите, които нося и чувствам живи в душата си.“

 

„В най-скритите дълбини на сърцето си открих несекващия извор на живота – любовта. Дадох си сметка, че съм пренебрегвал този дар. Тогава си казах: „сгреших“. В калта на греховете си бях заровил всичко най-ценно, което Бог бе посадил в мен. Заради незачитането на любовта – този свещен дар, се чувствам отговорен за всички грехове на себеподобните си – във всички времена и навсякъде. Но съм благословен човек, най-щастливият човек! Чувствам Божията любов на всяка крачка, чувствам Неговата закрила и грижа за мен. Вече не искам да живея за себе си, искам да живея за любовта, с този дар от Бог да допринасям за щастието на всички. Нека спася собствената си душа със спасението на моите ближни. Ах! Колко съм блажен! Как е възможно човекът – това мъничко създание, да изпитва такова щастие?“

 

-------

17 „Зарка“ (румънски: zarcă; от унгарски: zárka – карцер, килия, затвор) до ден днешен се нарича един от корпусите на затвора „Аюд“, построен през 1882 г., след като затворът става окръжен. Там са карцерните помещения, където затворниците са държани в тежък изолационен режим. (Б. пр.)

18 Книгата „Откровени разкази на странника пред неговия духовен отец“ е написана в средата на ХІХ век от руски автор, останал неизвестен. Съществуват различни предположения кой би могъл да е, но сигурни доказателства няма. Книгата често се интерпретира като алегория на живота на Христос и на православната духовна борба. Представлява непринуден разказ за последователното духовно развитие на един човек – християнин, който няма дом, а единственото му имущество се състои от торба сухари, Светото писание и сборника „Добротолюбие“. В сърцето си обаче странникът носи молитвата – съкровище, което безкрайно обогатява онези, които го имат. (Б. пр.)

 

 

 

 

Още от категорията

6 коментар/a

Запознат на 19.12.2020 в 12:10
Най-големите православни фундаменталисти в Румъния по времето на Гафенко са били привърженициге на "Желязната гвардия" на Корнелиу Зеля Кондряну, убит в затвора от кралската жандармения през 1938.
сасуке на 19.12.2020 в 13:24
Сега, специално за извънрелигозния кръг, е препоръчително да не се набляга на концепта "грешност", както правят официозните деноминанти, а на екзистенциалната категория "крайност" или на сходната й - "ограниченост" на телесния опит. "Грешност" в модерни условия пренапряга концепта със според мен излишен идеологически товар. Виж, вътрешният кръг няма проблеми с традиционния концепт, тъй като те умеят и знаят да работят по законите на смирението.
Ще доживеем ли някоя българска медия на 19.12.2020 в 14:41
някого да ни информира за живота на български мъченик от концлагелите Белене, Слънчев ден, и пр. и пр. Има такива. Които написаха и спамени. Един от най-известните е Георги Константинов, който написа 4 тома спомени за живота си. 10 години по концлагери и още 20 години като емигрант в Париж.Неговите записки приличат на записките на Захари Стоянов, но може би българите ще ги открият след 50 години, когато най-после България се прочисти от промити мозъци.
vitory на 20.12.2020 в 01:54
Принципът на затвора е същия като този на манастира. Да бъдеш в манастир, означава да бъдеш затворен в затвор и да следваш един процес на излекуване на душата. Същото е и в профанния свят. Нашите тела са затвори за душите ни. Но обикновения човек си мисли, че е най-свободното същество и предпочита да се наслаждава на сетивния живот. Той изобщо не е наясно със смисъла на живота на земята. Този румънски светец е успял да разбере целта на човешкото съществуване.
прецизен на 20.12.2020 в 10:00
При нас еталон за профан напоследък представлява "борецът срещу комунистическата диктатура". Третият пост го показва: написалият го хабер си няма от религия и мъченичество, обаче и в тая тема го подкарал на яка халтура - да бори "комунизма" с изискано възмездие за жертвите му (и те талибани на светски каузи впрочем) и да внася свойта тролска лепта за освобождаване народите от тиранията на Москва...
Българските на 20.12.2020 в 16:22
свещеници, след освобождението през 1878 година, са били много различни от свещениците след 1920 година. Знаем, че сме били под турско робство, но сме нямали държава 5 века, както и сме нямали патриарх и синодали. Имало е владици, но те са били гръцки владици и българските свещеници не са се съобразявали много с тях. Българските селски свещеници са били свободолюбиви и са водели политика, в която са се съобразявали единствено с евангелията. Нямали са началници - патриарх и владици - или православни митрополити , които са били феодали при православната църква и повечето са тълкували евангелията без да се съобразяват с цар или патриарх и съответната йерархия. Затова хората са създали култура, където българите са били задружни и са работели много. Естествено при църковните борби за собствена екзархия е бил избран екзарх и после имаме български митрополити. Но манталитета на българите е бил на по високо ниво от примерно румънските и руските мужици, където е имало феодален манталитет. Затова след Освобождението българският народ е заработил здраво и то не заради ентусиазма на българите, а защото манталитета и културата на българите са били на високо ниво. Но до 1920 година е продължил този манталитет, като инерционен след Освобождението, и понеже българският екзарх и владиците са затегнали гайките - както се казва - започва да се възражда феодалният манталитет и България е спряла развитието си като буржоазна промишлена държава, както е била промишлена държава една протестантска Германия например. Естествено има и отчаяние след Междусъюзническата война и Първата световна война, където има две национални катастрофи, и е трябвало да плащаме контрибуции. И България след 1920 година е спряла бързото си развитие и почти не се развива до 1944 година. Ако има някакво развитие, то е заради навлизане на германски капитали. А след 9 септември 1944 година се сменя обществената система на социализъм и църквата и досега не играе никаква роля в обществото, макар след 1989 година вече да има капитализъм. Искам да кажа, че православната църква, която е била феодална църква, не може да развива капиталистическо общество, и ако е имало развитие от Освобождението до 1920 година, то е било защото сме нямали държава и държавна църква през турско робство и то е благодарение на селските свещеници. След това до 1944 година няма развитие, а сега се мъчим да развием пак феодалното православие, а е нужна Реформация на православното християнство в България за да може да има голямо развитие.

Напиши коментар