Арх. Пламен Мирянов е известен със своята дейност, посветена на популяризацията на външната и вътрешна красота на България, българския дух и неговите християнски корени. Младият човек вече има зад гърба си множество филми, спектакли и артистични акции, които разкриват различни аспекти от българското духовно и природно богатство - от красотата на Рилските езера и белоградчишките скали до непреходното наследство на св. Иван Рилски, Паисий Хилендарски и Иван Вазов. Пламен Мирянов се опитва да пази жива българската духовна традиция, като я осмисля и предава с изразните средства на своето поколение. Предлагаме ви негово есе за силата на езика и енергията на думите. Размишления за истинското им и забравено предназначение в среда на упадък и профанизация, вулгарност и цинизъм, които са белези на общество, загубило понятията си за добро и зло.
Гласът е огледало на душата

 

Как стремежът към висока словесност променя нашето битие и нашето съзнание?


Нашите мисли образуват нашите думи. Нашите думи изграждат нашето слово. А словото е, което ни представя пред света и определя отношението на другите към нас. От него зависи нашето битие.

Ние общуваме, учим и градим чрез слово и дело, тъй като всеки е изпитван според думата, която изрича, както учи и Библията, и според делата и думите ние можем да познаем какъв е и кой е човекът.

 

Езикът, гласът, говорът, те са винаги отклик на вътрешното състояние и са ни дадени, за да съществуваме достойно и красиво. Те са сякаш и по-бистрият и чист прозорец към ума и душата.

 

Много очи умело заблуждават и прикрито не разкриват най-съкровените обятия на сърцето; художествена метафора е твърдението, че окото оглежда душата. Дори само вибрацията в тембъра и финият нюанс в интонацията на нашата реч изказват историята ни всеки път, когато заговорим.

 

Гласът е огледало на душата, словото на битието, а всичко изречено се закодира в околния мир, формира го и се отпечатва в нас. Живеем, както говорим, говорим, както живеем!


Наистина словото крие силата да дарява и отнема, да съгражда и руши… да създава нови светове. Но колцина са онези, съумели да достигнат до свещената дълбинност на творяща му мощ. Живеем, както говорим, говорим, както живеем!

 

Да, добрата дума и стоманени двери отключва, но коя дума е добра? Онази, облечена в привидна благост или онази начената в чистосърдечно добро?

 

Ключът на словото се кове бавно и трудно, и е фино, ювелирно гравиран с многообразни детайли, а сплавта, която го съставя, е излята от благородство, скъпоценни елементи и любов, здраво споени в златното сечение на мъдростта. Словото, както живота на достойния, е необозримо в стремежа си към съвършенство…


Чрез чиста мисъл, вярна интонация, прецизна артикулация, подходящ ритъм, в комбинация с точна емоционална температура на говора, успяваме да осъществим устойчив духовен и смислов мост със слушателя, предавайки достоверно всяко наше послание.

 

Вярвам, че за да изразим умело нашата словесност, обаче, е необходимо и да сме изградили преди всичко добродетелни качества на личността. Нашата състрадателност, добросърдечност, скромност, дипломатичност, увереност, способност да изслушваме и да бъдем добри психолози, нашият морал, нашият дълбок, но и бърз ум, познанията ни за цивилизацията, науката, изкуството, историята, бита на съвремието – нашата ерудиция и опит прозират във всяко наше изречение, а липсата на морални устои, образование, дисциплина, воля и доброта, не може да бъде замаскирана дори и чрез най-изтънчените и бляскави думи. Същото би било да направим евтин гипсов декор на ренесансов фронтон, пред разкривено разклатено скеле от прогнили шперплатови дъски.


Речта, казва нашият народен поет и писател, и вдъхновен, неуморен творец на езика - Иван Вазов е „...жив израз и клик на мисъл, на блян, на дух пламен...“, тя рисува нашите мисли, мечти, молитви, копнежи подобно четка на живописец.

 

Чрез способността за вербално общуване, ние се отъждествяваме като човешки същества, единствени измежду всички творения на Всевишния. Това е и причината, да се стремим неотклонно към развитие и усъвършенстване на този духовен дар, чрез който, Бог е оставил в нас частица от Себе си.

 

В тази привилегия, наш дълг е да използваме езика красиво, честно и сърцато, и да служим достойно чрез него. Словото е оръжие и лек, "сечиво благородно", както казва народният поет, велико средство за съзидание, общуване и за растеж. Чрез него отправяме взора си към вечността и можем да останем в нея...


Защото красивата и висока словесност е достолепие и обещание! Думите ни задължават да ги доказваме в материалния свят и да ги изтъкаваме от невидими звуци в устойчиви градежи. Голяма е потребността от красивото и смислено слово във време на духовна пустош и езиков глад.

 

Обществото ни се нуждае от слово, което въздига, образова, окрилява, отправя градивни идеи и проповядва стойностни и високоморални послания.

 

Бих искал да изграждаме нашия мироглед, здраво стъпили върху тази канара… Канарата на съграждащото Слово.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

4 коментар/a

блабла на 08.09.2020 в 21:44
Този архитект най-добре да общува чрез свестни сгради. Кво си е нацвъкал лика навсякъде, то и цар Тквичко като беше хубав и каризматичен, накрая една шоколадена захерност снесе.
Лански на 09.09.2020 в 16:32
Ей сопол, да се скриваш, че не знам дали ме разбираш. Тези словесни чекии си ги прави пред огледалото, насаме в небостъргача, или ако искаш в асансьора на Цветанов. Нас не ни брой за зрители. Лъскай си бастуна сам.
Цвета Малинова на 13.09.2020 в 19:01
Отвратителни и злобни коментари.Жалко,че богатството на нашия език,езика на Вазов се използва , за да бъдат написани такива гадости.ЖАЛКО,МНОГО ЖАЛКО!
............ на 22.09.2020 в 21:46
Оуууу, триете коментари.... Колко демократично. Поне сте ги прочели. Дано ви светне червената лампичка.

Напиши коментар