„Елизабет и тайната на Живата вода“ е първият роман за деца на Петър Голийски, преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и автор на публикации, посветени на историята и културата на древните българи, на народите от Кавказ и Средна Азия. В романа Голийски преплита предания от българския фолклор, митове и фентъзи елементи, за да разкаже историята на малко, но храбро момиче, готово да премине всички изпитания, за да донесе Жива вода на своята майка.
Фентъзи за деца по мотиви от българските митове и фолклор

 

Елизабет, чийто първообраз, е истинско момиченце, 9-годишната Елизабет, мечтае за собствен канал в YouTube и известността на любимите си влогъри, но докато порасне, има куп домашни и училищни задачи. Предстои ѝ обаче едно необикновено пътешествие, което ще я отведе от странния магазин на дядо Иван, училищния портиер, та чак до Съботната планина. Заедно с необикновения си нов познат Боян, тя ще се изправи срещу гневни самодиви, страховити нави, и дори змейове, но непоколебимата, безусловна любов ще водят сърцатото дете напред. Напред през Вълшебния свят, в който животът никак, ама никак не е лесен.

 

Книгата е подходяща за деца на възраст от 10 г., като творбата по-рано е предоставена за прочит на деца, членуващи в литературни клубове, радвайки се на ласкавата им обратна връзка. Образът на главната героиня е вдъхновен от реалния живот и „дяволитото ангелче“ Елизабет, близък приятел на автора. Корицата е дело на художника Александър Алексиев-Хофарт, а картата на Вълшебния свят – на илюстраторите от „Контур криейтив“.

 

 

 

За романа Петър Голийски споделя:

 

„Когато започнах да пиша романа, истинската Елизабет беше на седем години, а докато текстът влезе в печатница, тя стана на девет, на колкото е героинята в книгата. Идеята дойде в резултат от отвращението ми от клиширания фентъзи реквизит – елфи, феи, джуджета, тролове, орки, гоблини и прочее твари, каквито никога не е имало в нашите народни вярвания. Когато започвах „Елизабет и тайната на Живата вода“, твърдо реших в нея да няма нито един фолклорен или митологичен мотив с произход, западно от Виена. Източно от тази въображаема линия не съм се ограничавал по никакъв начин – в книгата съм използвал директно или адаптирал не само български мотиви, но и черногорски, румънски, полски, арменски, средноазиатски. – и добавя:

 

В нашия фолклор има и други, по-опасни и малко познати създания, от които могат да ти настръхнат космите по гърба. Светът, в който живее Боян, най-важният герой след Елизабет, се намира сред звездите, на планета в съзвездието Дракон. Боян става водач и другар на Елизабет във Вълшебния свят. Пътешествието в него е немислимо без специалната екипировка на Адурдат, който обикновено се появява в облика на старец и под името „дядо Иван“. В Буковата долина децата ще имат неприятна среща със самодиви, които изобщо не са добри и милостиви същества. Но не са и най-злите. В края на пътешествието си Елизабет ще срещне и змея Ушумгалар, който, според българския фолклор, изглежда като огромен на ръст мъж с някои черти на влечуго. Той е сред последните оцелели от Наблюдателите, които арвардите изпратили сред древните хора, за да ги изтръгнат от варварството и да им дадат първоначалните знания и умения. На Елизабет ѝ предстоят и съвсем неочаквани срещи, за които се надявам скоро сами да научите.“

 

Откъс:

Светещата жена

 

– Бети, ставай за училище!

Не последва нищо.

– Бети, време е за училище!

Този път гласът беше по-настойчив. И по-досаден. В отговор една топка от разпилени къдрици се размърда в леглото и веднага се зави презглава.

След минута вратата рязко се отвори.

– Елизабет, ставай веднага! – този път гласът прозвуча наистина ядосано. Майката на Бети беше влязла в стаята и сложи край на хитруването. Момиченцето се размърда с нежелание в леглото, после се протегна сънливо. С нацупено личице спусна крачета на пода. Голите й пръстчета напипаха пантофите, старателно сложени вечерта до леглото.

– Хайде, Бети, ще закъснееш за училище – вече с омекнал глас рече майка й.

Докато търкаше с четка зъбите си пред огледалото в банята, все още сънената Бети си мислеше колко прекрасно би било училището, ако не трябваше да става толкова рано. Щеше да е направо чудесно, ако почваха не по-рано от единайсет часа и свършваха не по-късно от два. В този момент Бети забеляза, че пяната от пастата за зъби се стича по брадичката й. Стана й смешно, защото є хрумна, че така прилича на Дядо Коледа с неговата бяла брада. За съжаление, Коледа беше много далече, помисли си натъжено тя. Но пък наближаваше лятната ваканция.

След като изми зъбите си, Елизабет се опита – за кой ли път – да приглади с вода къдравите си коси, които се спускаха като буен водопад по раменете й. Ако имаше нещо, което наистина я дразнеше, то това беше тази нейна проклета къдрава коса! Правата коса несъмнено беше много по-хубава. Нищо, че майка є и куп други хора казваха колко прекрасни кестеняво-руси къдрици има Елизабет – приличала на сладко ангелче. Какво ли разбират възрастните от коси...

Всъщност не само кестеняво-русите къдрици правеха Бети да изглежда като ангелче. Тя имаше малко, сладко носле, кажи-речи още бебешко, леко кръгли кафяви очи, заоблено личице и бузки, които приличаха на две розови прасковки. Притежаваше и най-лъчезарната усмивка на света, заради която (пак възрастните!) твърдяха, че Бети е изключително харизматично и артистично дете. И наистина Бети обичаше да рисува и да прави животинки от пластилин, а понякога изумяваше околните с дарбата си да намира прилики в нещата. Например когато беше само на 4 годинки, леля й я заведе с братовчедка й Марилена на куклен театър. Преди представлението тя им раздаде домашно приготвени сандвичи със салам и на Бети нахапаният сандвич тутакси й заприлича на Кумчо Вълчо – с лакомо отворена уста и щръкнали уши.

Впрочем Бети не беше много наясно какво означават думите „харизматична“ и „артистична“, но самата тя твърдеше за себе си, че е най-хубавото момиченце на света. Освен голямо самочувствие, другите две доста „големички неща“ у Бети бяха нейното изпъкнало тумбаче и добрият є апетит. Самата тя обаче по никакъв начин не се намираше за пълничка. (Е, леко пълничка, ако трябва да бъдем все пък справедливи.) Инак Елизабет беше на цели девет години, макар и малко дребничка за възрастта си. Но за това пък беше доста силна и здрава като камъче.

Когато Елизабет излезе от банята, майка й помогна да си облече униформата за училище – бяла ризка и рокля на шотландско каре. Накрая дойде редът на диадемата с кордела. Тази диадема беше предмет на постоянни препирни и цупене. Бети, като повечето момиченца, обожаваше розово, а майка й го ненавиждаше. Всеки път преди излизане започваше препирня между тях, Бети настояваше да е с розова диадема, а майката се мръщеше. Накрая след дълги разправии Бети склоняваше да й сложат червена диадема, която макар и не розова, донякъде се доближаваше като цвят към розовото. Този път обаче майка й нямаше никакво настроение да спори с дъщеря си и да слуша дежурното й мрънкане. Трябваше да бързат, защото автобусът, който караше децата на училище, всеки момент щеше да пристигне. Затова майка й направо й сложи червената диадема, оставайки глуха за протестите на Бети, взе ученическата й раница и изморено побутна дъщеря си към вратата.

 

Свалете и продължете с откъс от книгата тук

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

1 коментар/a

Защо публикувате статии, които предизвикват такава реакция у читателите ви на 14.10.2020 в 08:51
Та се налага да триете всяко едно мнение във форума?

Напиши коментар