- Автор: Валентин Хаджийски
- 10 Sep 2020
- 841
- 48
Валентин Хаджийски
<p><strong>Подготвя се програмата за тържествения концерт на българската общност в Ню Йорк за Трети март в събота. Ще е голямо събитие – миналата година към хиляда души дойдоха на близо четиричасовото представление на петнайсетината наши културни организации в „столицата на света“. Всички сме съгласни, че е хубаво празникът да започне с Вазовото слово. Но кое точно? „Де е България“, писано в навечерието на Освободителната война, чертае пределите на отечеството на физическата карта на света приблизително както ги вижда и светът – поне на Райхщадската среща на двамата императори, на Цариградската посланическа конференция и до самото Сан Стефано. Но сред гостите на концерта ще е македонският консул, пък той и приятел, не върви да се разстройва с „Там, де / Вардар сред полята / мътен лей се и шуми... и при Охридски вълни“. </strong></p>
<p> </p>
<p>Не звучат „политкоректно“ за много сънародници и „Здравствуйте, братушки!“ или „Русия!“ („Колко ни плени...“), писани непосредствено след Освобождението, нито Дядо-Славейковото „Кат Русия няма втора...“ от началото на Освободителната война. Нямаме общоприемлива песен или стихотворение за Освобождението. Не е „политкоректно“ и благодарственото писмо на българския народ към Александър ІI, подписано от над 200 хиляди българи, начело с църковните ни йерарси.</p>
<p> </p>
<p>Всеки опит да се припомни нещо от онези безспорно автентични свидетелства за настроенията на българите по онова време се посреща с контрапозовавания на също автентични свидетелства за обратното: крилатата фраза „Който ни освободи, той ще ни пороби“, химеричния характер на санстефанските граници, цитатите от Раковски и Захарий Стоянов за антибългарската руска политика на Балканите, цитатите от по-късния Вазов за войната между руски нашественици и българи в Добруджа, възмущението на царя освободител от трикатните къщи на „поробените“ българи в Свищов, горчивите спомени за русофилския бунт и измяната на генерал „Радкó Дмитриев“ и т.н., та до Путин и гражданската война в Украйна, от която всички настръхнахме. 128 години след Сан Стефано все още ни е проблем да се съгласим от какво сме се освободили тогава, кой ни е освободил и дали Освобождението е било за добро или за зло. </p>
<p> </p>
<p><strong>Главният проблем на Трети март е, че не ни обединява, а ни разделя. </strong></p>
<p> </p>
<p>На русофили и русофоби, червени и сини, „безродници“ и „родници“, „западници“ и „източници“, а също на българи и български турци. От 14 години, откак участвам активно в интернет форумите, не е имало случай тези противоречия да не са пламвали по същия убийствено еднообразен и саморазрушителен начин. Разбира се, не само на форумите, а и в реалността, и сред политиците. И няма никакви изгледи да отслабват, да се доближаваме до някакъв макар и минимален консенсус. </p>
<p> </p>
<p>Русофилството и свързаните с него фобии, антизападничеството, изглеждат неизкоренимо загнездени у българската левица. Русофобията и други сходни форми на нетолерантност си остават светая светих за десницата. Осцилираме между байганьовските полюси – „цар освободител, цар покровител – Задунайская губерния, миризливия ботуш на казака“. Сам по себе си този довод ни е напълно достатъчен да се съгласим, че имаме нужда от друга дата за националния си празник. Държава, чийто национален празник вместо единение и гордост събужда конфронтация и взаимна омраза у гражданите й, е това, което обикновено се нарича failed state (пропаднала). </p>
<p> </p>
<p>Но има и други доводи – и горчивина от непостигнатото национално обединение и националните катастрофи през XX век, и неприязън и към „Европа“ и оттам и към ЕС, и вражда към сърби, гърци, румънци (и македонци), и „срамът по челото“, че „таз свобода ни е дар“, и намек, че османското иго (или турското робство) трябва да е най-важният фактор в историята ни, щом краят му ни е национален празник. Трети март е и военен празник, на примирието между две чужди за нас империи, свързан с насилие, смърт и страдание. Той е и празник, на който от нашите съотечественици – български турци, се иска да се поздравяват по случай освобождението си от турско робство.</p>
<p> </p>
<p>Тук е мястото да се каже, че България има нужда и от „етнически“ празници, на които малцинствата да покажат с гордост културата си на мнозинството и демонстрират, че са добри хора и лоялни граждани на България, а мнозинството им засвидетелства симпатиите и уважението си. Каквито са българският ни празник в Ню Йорк с концерта в големия салон срещу българската църква или по-рано – с тържественото вдигане на трицвета на пл. „Боулинг ГГрийн“ със статуята на бика, гръцкият парад с фустанели по Пето авеню или кой да е от десетките други етнически празници – италиански, немски, френски, израелски, да не говорим за пуерториканския през юни, на чийто парад се събират над милион души. </p>
<p> </p>
<p>Накрая, не е без значение и че трети март е през зимата и времето обикновено е лошо за празник. </p>
<p> </p>
<p>Възраженията на опонентите, които съм чувал и чел стотици пъти, са всичките неоснователни. </p>
<p> </p>
<p><strong>Не става дума за отричане или омаловажаване на значението на Трети март в историята </strong></p>
<p> </p>
<p>ни – напротив, Освобождението от османско иго си остава и ще се чества като голям български празник, наред със Съединението и Независимостта, на който винаги ще бъде даван и израз на признателността на българите към руския народ, към жертвите му за Освобождението ни, както и към жертвите на другите съюзни народи. Цяла България е паметник на признателността ни към руския народ – най-красивите ни църкви, булеварди и какво ли не са наречени в чест на освободителите. </p>
<p> </p>
<p>Като дългогодишен жител на Ню Йорк в постоянен контакт с много руски американци и като българин с исторически интереси съм убеден, че между България и Русия наистина има многовековни „специални“ отношения, подобни на тези между Англия и Америка. Искрената симпатия на руския и другите постсъветски народи към България и българите е сред малкото ценни международни „активи“, които имаме – наред с членството ни в ЕС. В „постсъветската“ сфера в днешна Украйна, Молдова и другаде живеят и стотици хиляди сънародници със запазено българско съзнание. </p>
<p> </p>
<p>А и сред сродните на прабългарите народи на Русия – на Волга, Урал, Северен Кавказ и в Западен Сибир, както и в независимите републики в Средна Азия, е налице стремеж на някои образовани среди да утвърждават българския си „компонент“, което е допълнителна културна основа за развитие на отношенията на България с Русия и други постсъветски страни. Това впрочем е тема за отделен коментар. </p>
<p> </p>
<p>Не става дума и за отказ от празника, защото на него „трябва да се слави Русия“. Напротив, не мисля, че самата Русия има нужда от водопадите русофобско красноречие, които се изсипват на този ден – в явна диспропорция с реалните настроения в днешна България. Отношенията ни с Русия днес се градят, както уверява и Москва, на равноправно прагматично сътрудничество. България е прагматично интересна за Русия най-вече с членството си в ЕС. Употребата на проблемите на България от времето на ГЕРБ за целите на руската пропаганда в Украйна е конюнктура. </p>
<p> </p>
<p><strong>Не подлежи на съмнение и че Трети март дойде „навреме“ – </strong></p>
<p> </p>
<p>с оглед и на развитието на Източния въпрос, защото и по това време е практически невъзможно на Балканите да стане нещо против „Европейския концерт“, и на нашата готовност за самоуправление, и предвид съдбата на останалите след 1878 и 1912 г. под османска, младотурска и кемалистка власт други християнски народи. </p>
<p> </p>
<p>Не става дума и за отказ от идеята на „целокупна България“ – в наше време с членството ни в ЕС тя е каузата на правата на българите в Македония, Сърбия, Албания и Косово, Гърция, Турция, Румъния и Молдова, на цивилизованата интерпретация на общата ни балканска история, на признаването на историческите реалности и отказа от грубите фалшификации, за развитието на икономическите и човешки връзки с тези близки земи в едно бъдещо общоевропейско пространство.</p>
<p> </p>
<p>Сегашното, доскоро невъобразимо за нас междуособно варварство в Украйна, което ни върна в кошмарните дни на началото на югокризата от 90-те години и за което определено носи вина и ЕС, и САЩ с неориентираната си във времето политика, трябва да стане и преломен момент за коренно рационално преосмисляне политиката на Запада към нашия регион, на което ще бъде посветен един от следващите коментари.</p>
<p>Не става дума и за отказ от Трети март, защото уж се отказваме от „деосманизацията“ си и дори приемаме някаква нова „неоосманистка“ геометрия на Балканите. Напротив, </p>
<p> </p>
<p><strong>преодоляването на лошото ни османско наследство е още по-важно днес в ЕС, </strong></p>
<p> </p>
<p>отколкото по времето на Алеко. Вече говорихме за неприязънта (споделена) на българина към държавата му, наследство от отношението му към османския девлет, към политиците и чиновниците като „еничари“ и „безродници“. </p>
<p> </p>
<p>Същото и за отношението на българина към „учените“, хората от добра среда, изразено от Захарий Стоянов, прекарал младостта си в първобитния свят на котленската „хаджийска“ къшла в Добруджа (всъщност във Варненско). В условията на фанариотски духовен гнет да станеш „учен“ значело да станеш елин, да престанеш да бъдеш българин. Оттам и нерелигиозността на българина в духовен смисъл. Неспособността му да издига и почита лидери се дължи на унищожената от османлиите българска аристокрация, професионална интелигенция, търговска класа. Османското време е оставило тежко наследство и по отношение на корупцията ни („келепира“), и на представата ни за „кефа“, („агалъка“, „салтанатлъка“). </p>
<p> </p>
<p><strong>Чалгата също е типичен късноосмански и постосмански естетически феномен, </strong></p>
<p> </p>
<p>приет радушно в постосманските общества – имам преки наблюдения например от няколко косовски албанци – емигранти в Ню Йорк, големи обожатели на Азис и Ивана, чиито песни знаят по слух наизуст (на български) и „постоянно ги пускат в колите си“. Концертът на Азис в Ню Йорк преди две години в една кръчма в Куийнс беше провал – човекът просто не може да пее. </p>
<p> </p>
<p>За чалгата като синтетичен късноосмански (не турски) продукт на декласираната градска културна долница ще пиша подробно друг път. Сега само отбелязвам, че тя няма нищо общо с традиционния български селски фолклор, че тя е градски професионален комерсиален жанр, продуциран от мутри и изпълняван от мутреси, извикан на живот от лумпенизацията на широките градски маси с разпадането на някогашния им поминък и самоуважение и отличаващ се преди всичко с вулгарност, несрещана у други подобни музикални образци в Третия свят, вулгарност и на музиката, и на текста, и на сценичното поведение.</p>
<p> </p>
<p>В предишен коментар („Национализмът е твърде важен, за да бъде оставен на „националистите‘) засегнах и въпроса за османските топоними, по който засега у нас цари почти пълно неразбиране. Не е логично, не говори добре за историческата ни памет и „воля за власт“ това, че 136 години след Освобождението стари български градове с известни средновековни български имена като Велбъжд и Овеч продължават да носят османските си имена Кюстендил и Провадия. Възражението, че „Велбъжд“ идело от камила, а „Овеч“ – от овца, е нелепо – западноевропейските стари градове също често носят животински имена: Оксфорд е „Волски брод“, Фуенте Овехуна от пиесата на Лопе де Вега – нещо като „Овча купел“. Да не говорим, че „Моцарт“ е нещо като „Кочев“, „Бетовен“ – „Цвеклополски“. Нелогично е и преди много години да сме преименували успешно (Хаджиоглу) Пазарджик на Добрич и Пашмакли – на Смолян, а да сме оставили (Татар) Пазарджик и Кърджали. </p>
<p> </p>
<p><strong>Кой друг голям български празник тогава е най-подходящ за национален празник на България? </strong></p>
<p> </p>
<p>Съединението и Независимостта са хубави празници на независимия български дух и воля за единство, но от Съединението остава и горчивината от „несъединението“ с голямата част от Македония, Одринско и други части от българското землище, а Независимостта като етап от подготовката за войните за национално обединение някак стои в сянката на последвалите национални катастрофи. Датите им през септември са конфузно близки по време до комунистическите празници на Девети и 23 септември (Септемврийското въстание от 1923 г.). Втори юни е хубав, вълнуващ празник, около който обаче също има известни идеологически противоречия, Народните будители са хубав, но казионен празник с не напълно ясна за народа концепция и също са в неблагоприятно време на годината.</p>
<p> </p>
<p><strong>Според мене истинският национален празник на България е 24 май. </strong></p>
<p> </p>
<p>Спомняме си от житието на Климент, а видяхме и от книгата на Христо Гандев, цитирана в друг коментар („Антизападничеството в България...“), че делото на Кирил и Методий е и предмет на църковен култ, и се радва на истинска народна популярност още в Първото българско царство – то е в основата на християнизацията ни и на изграждането на нашата народност. Този култ и популярност погасват по-късно и именно с тяхното възраждане към средата на XIX век – с празнуването на 11 май като първия голям новобългарски празник по цялото ни етническо землище, започва зрялото българско Възраждане, довело за четвърт век до Освобождението. 24 май е единственият стар общонароден български празник, стигнал до нас от самото начало на народността ни, възприет и от възрожденците ни като символ на българщината. </p>
<p> </p>
<p>Още през Възраждането, както научаваме и от одата на Вазов за отец Паисий, у българите е имало съзнание и за голямото общославянско и общочовешко значение на делото на 24 май и че то е българско дело. Съвременната наука блестящо – с данните на археологията и езикознанието – доказа, че кирилицата е създадена в началото на Х в. в Преславската книжовна школа, в кръга на Симеон, а не от Кирил или от Климент в Охрид. Николай Трубецкой, големият руски лингвист, живял в изгнание и в България, смяташе, че е по-правилно кирилицата да се казва „симеоница“ (Н. С. Трубецкой, „Общеславянский элемент в русской культуре“, достъпна в интернет). </p>
<p> </p>
<p>Най-старите кирилски надписи (на камък, на амулети) са все от българския Североизток, включително Северна Добруджа, най-старите кирилски документи носят североизточни диалектни особености. Климент сам не бил ентусиаст на кирилицата, макар че съгласно житието изобретил нови форми за буквите на св. Кирила – това ще да е била опростена графика на глаголицата. В Западните Балкани кирилицата стига много по-късно, глаголицата се разпространява много повече – в употреба е чак до XIX век в Хърватско. На североизток се разпространява главно кирилицата. </p>
<p> </p>
<p><strong>Кирилицата е българска писменост, създадена в днешна България </strong></p>
<p> </p>
<p>от български книжовници на служба на българския владетел, а не творение на византийски мисионери и дипломати за духовно приобщаване на славянството към Цариград. От нея водят началото си писмовните системи на няколко съвременни народа с около 260 милиона население – гръцката писменост се използва от около 13 милиона. Кирилицата наистина също е графично оформена по модела на гръцко заглавно писмо, което по-подхождало на вкуса на Симеон към монументалност, а глаголицата – по модела на гръцко ръкописно писмо. Но нали и гръцката азбука била видоизменена финикийска, а римската – видоизменена гръцка. </p>
<p> </p>
<p>Но още по-важно, старобългарският книжовен език (до XI в. и у нас наричан словѣньскъ) е основа на съвременния руски книжовен език, а до времето на Пушкин реално бил руският книжовен език – както се признава от най-значителни руски учени като Дмитрий Лихачов (вж. „Крещение Руси и государство Русь“, достъпна в интернет). Кирил не оставил много преводи от гръцки на „словѣньскъ“: мнозинството текстове на старобългарската книжнина, сред които и най-сложните, като „Шестоднева“, са преведени или оригинално съставени в българските книжовни центрове, най-вече в Преславската школа, там е създадена философската ни терминология – битие, същност, естество, качество, количество... </p>
<p> </p>
<p>Днешният руски е по-близък до старобългарския (преславски) от нашия новобългарски език. Среднобългарският също е основа на други славянски книжовни езици, не оцелели до днес, в това число и езика на влахобългарските грамоти от XIV–XVII в. След падането си под османците българите загубват професионалната си интелигенция и книжовната си култура – настъпва хиатус в езиковите пластове; през Възраждането и след Освобождението новобългарският език наваксва пропуснатото, като заимства на свой ред от руски – най-често онова, което руският език е взел от старобългарски в X–XV век. Почти за всички днешни„русизми“ в български може да се намери съответен по-стар „старобългаризъм“ в руски; в днешния руски език има около 55% старобългарска лексика. Това безспорно е „особено“ отношение между двете култури. </p>
<p>Следователно </p>
<p> </p>
<p><strong>24 май като национален празник няма да отдалечава, а ще сближава България и Русия </strong></p>
<p> </p>
<p>чрез най-здравата им и „безпроблемна“ историческа връзка – писмеността и езика. Още повече и в самата Русия 24 май се отбелязва със същото значение, видяхме на откриването на олимпиадата в Сочи свидетелство за важността на кирилицата за руската самобитност. Празникът ни свързва и с другите „кирилски“ страни, с Македония, Сърбия, както и с Гърция и Вселенската патриаршия и със славянството като цяло – Кирил и Методий са тачени и от хърватите, също на 24 май, от чехите – гробът на Методий е в манастира Велехрад в Ухерске Храдище, Моравия) и словаците. Свързва ни и с Рим, дето е гробът на Кирил, с папството, и – особено важно – с обединена Европа, след като полският </p>
<p> </p>
<p><strong>папа Йоан-Павел II обяви в 1980 г. солунските братя и за небесни покровители и застъпници пред Бога на цяла Европа. </strong></p>
<p> </p>
<p>С нашето приемане в 2007 г. кирилицата стана третата официална писменост на ЕС. 24 май е единственият български общонароден празник, който е и общоевропейски, освен че е и общославянски, общоправославен, „общокирилски“. Но най-важното: </p>
<p> </p>
<p><strong>24 май не разделя, а обединява българите </strong></p>
<p> </p>
<p>в гордостта им от най-големия им принос към световната цивилизация, в почитта им към дейците на просветата и културата, учителите, учените, писателите и журналистите. 24 май е празникът на училището и на децата, с прекрасния си детски парад и с мелодичния си всеучилищен химн на Панайот Пипков и Стоян Михайловски – вероятно най-обичаната българска песен. Той е и голям църковен и читалищен празник, мирен празник, без връзка с омрази, насилия и войни, а и времето е най-хубавото и оптимистично време през годината. </p>
<p> </p>
<p><strong>На 24 май всеки българин, всеки български гражданин може да намери и своя личен празник</strong><strong>.</strong> </p>
<p> </p>
<p>Патриотите ще величаят „Симеоновия златен век, държавата на духа и Третия Рим”. „Чалга националистите“ ще се опиват от „величието на българите – най-важният и най-автохтонен народ в историята – християни преди Христа, с азбука от много преди Борис, създали първата национална държава в Европа“. Русофилите ще думат: „един празник, една кирилица, един (богослужебен) език, едно православие“. За вярващите православни „св. цар Борис Покръстител и св. св. Кирил и Методий са светлина за българите“. Демократите ще питат: „Има ли по-демократично от туй всеки народ да пише на своя си народен език?”. „Западниците“ ще напомнят: „Рим благослови делото на Кирил и Методий, славянският папа Войтила ги обяви за покровители на обединена Европа“ и „всеки умен български владетел разиграва „южната мечка“ (Византия), кокетирайки със запада“. Македонските българи са земляци на солунските братя и на св. Климент; солунските и костурските български говори са най-близки до родния диалект на Кирил и Методий. Българите мюсюлмани (родопчани, помаци, торбеши и др.) от двете страни на Родопите и в Македония ще си спомнят, че техните мелодични наречия също са от най-близките до кирилометодиевското. Българските турци няма вече да се поздравяват с освобождението си от турско робство и да слушат назидателни спомени за Батак, дето техните деди са клали българите, и т.н.</p>
<p> </p>
<p>Сред българите в Ню Йорк вече се зароди идеята големият български празник в града да се премести от Трети март на 24 май и да се превърне в серия културни събития, като към досегашния ни училищен празник и самодеен фолклорен фестивал се добави и повече професионално изкуство, както и уличен панаир (street fair) пред българското консулство.</p>
<p> </p>
<p><strong>Кирилският институт <em>(Кириллический институт, The Cyrillic Institute)</em></strong></p>
<p> </p>
<p>Друга идея с голям потенциал е създаването на Кирилски институт – общ неправителствен културен институт на страните с „кирилска“ традиция – не само които днес пишат на кирилица, но защо не и Хърватия, Чехия, Словакия, а (в един бъдещ живот) също и Румъния и Молдова с тяхната богата, макар още инкриминирана, славяноезична и кирилска история? </p>
<p> </p>
<p>Институтът да има големи културни домове в страните членки и в големите световни градове – като Asia Society или Scandinavia House (общ културен дом на всички скандинавски страни, собственост на фондация) в Ню Йорк, които да представят старата и съвременната култура на страните по професионален, модерен и видим начин. Кирилският институт може да обединява и дейността на съществуващите вече културни центрове на страните членки. Най-голяма финансова и логистична поддръжка ще се очаква, естествено, от Русия, но институтът трябва да е обществен и напълно децентрализиран. </p>
<p> </p>
<p>Русия и без това си е световна културна сила от първа величина в големите западни столици, износителка на cool. Но един и общ, и децентрализиран културен формат с други по-малки, по-„питомни“, културно повече или по-малко близки страни ще направи руската „soft power“ (мека сила) още по-soft, ще сближи по-интимно Русия с „Европа“. </p>
<p> </p>
<p>Колкото до България, Русия може да й помогне да се утвърди по света като класическата страна на славянството, а и да прихване поне малко от руския модерен cool, да се отърси от клишето на провинция на копачи и овчари. Разбира се, първо самата Русия трябва да се издигне до това виждане за България. </p>
<p> </p>
<p>„Кирилският“ контекст, за разлика от „православния“ и „евразийския“, няма конфронтационен характер спрямо Запада, макар да има голям по-потенциал за културна експанзия и на Запад, и на Изток. Понятието „евразийски” е природогеографско и историческо, но не политическо. Политически то е синоним на руския империализъм и византийско-ордински патернализъм. Русия обаче е по произход европейска страна, формирала се в Североизточна Европа, между скандинавците, поляците и угрофините, с отворена южна граница към Дивото поле – казашките земи. </p>
<p> </p>
<p>„Славянството“ също не е политическа категория, но е безспорно регионална културна реалност и трябва да се „отглежда“ от всички славянски страни, включително в контекста на ЕС, и там руската култура (от Русия и от постсъветските страни) стои отлично. Идеята за противопоставяне на „европейското“ на „кирилското“ е абсурдна, докато изкуствено потенцираният сблъсък на „европейското“ с „евразийското“ възражда архаични хънтингтъновски цивилизационни разломи и най-лошите призраци на Студената война. </p>
<p> </p>
<p>Надявам се, че не е далече денят, в който в нюйоркския Cyrillic Institute – модерно функционално здание, може би до Линкълн Сентър, ще може да се чуят заедно Прокофиев и Владигеров, Лот Лориен и Влатко Стефаноски, да се видят инсталации на Кристо, Кабаков и Миряна Абрамович, изложби на Стоимен Стоилов и Родченко... </p>
