- Автор: Валентин Хаджийски
- 10 Sep 2020
- 344
- 15
Расовите безредици (race riots) отново заляха американските телевизионни новини и първите страници на таблоидите. Притеснително за медиите бе да се сравни как те отразиха киевския и как – балтиморския „майдан“: краткият паралелен монтаж на Аниса Науей по RT стана рекордьор в „Ютюб“. Въпреки растящото неравенство и изкупуването на демокрацията от корпорациите, народните движения в Америка продължават да са автентични, с ясни „глъбинни“ причини, или по марксистки – коренят се в обществената „база“. В България няма автентични народни движения, а само мимикрии в „надстройката“ – режисирани мероприятия на олигархията с помощта на пропагандната й машина и наета масовка. Убедихме се в това при сравнението на „Окупирай Уолстрийт“ с нашите софийски протести от лятото на 2013 г. за връщане на ГЕРБ на власт и продължаваме да се доубеждаваме всеки ден. В България протестираха срещу единия милиард дълг на Орешарски и „КОЙ?“, но не протестират срещу 16-те милиарда дълг на Борисов, умишленото фалиране и разграбването активите на КТБ и полицейския погром на Пеевски в TV7. Медийно планираният за втори май „антицигански протест“ пред Народното събрание се спихна, след като „Атака“ призова да не се участва в него. В България няма повече от 50-100 души, които да излязат сами на улицата за идеи, ако ще и най-мракобесните. Всичко се спуща отгоре.
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/51099_JbKpGUXGkYktkZJsSyILJToA7hrw4j.jpg" style="height:540px; width:530px" /></p>
<p><em><strong>Валентин Хаджийски</strong></em></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Тежко е за сините колеги да си кривят душите как в Америка протестирали паразити, хулигани и „катили“ (<em>thugs</em>), а нашите протестиращи на жълтите павета не хвърляли и не чупели, и как расовият проблем в САЩ щял да се реши с пазарни мерки по препоръка на института Катон (Cato Institute, десният либератариански тинк танк). Всъщност сините вандали в София беснееха и рушаха според възможностите си почти по същия начин, но нямаха насреща си американската полиция. „Пазарните мерки“ по расовия проблем (премахване на минималната заплата, съкращаване на социалните програми, вкл. за жилища, купони за храна и здравеопазване) пък биха превърнали големите американски градове във филиали на Совето (в Южна Африка).</span></span></p>
<p><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif; font-size:14px">Много от левите колеги пък не пропускат дежурно да прокобят края на долара и американската империя на злото. И те заедно с десните харесват черните, когато палят и трошат полицейски коли в Америка, но не и когато се опитват да се спасят в Европа от войната и хаоса в своите страни, за които най-съществен принос има Западът. Американската икономика всъщност обаче в момента върви доста добре благодарение на стимула – причините за бунтовете не са циклични, а структурни.</span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">В Америка черни, бели и други хора протестират срещу реален проблем – ескалиращото полицейско насилие срещу черните. То винаги е съществувало – и по-рано почти всеки месец се чуваше, че полицай застрелял за нищо добро черно момче, което се сблъскало с него нощем на покрива на „гето билдинг“ (социален жилищен блок). Момчето може да е пушило трева, може и да е съчинявало рап стихове, или и двете? Но на първомайския митинг на „Юниън скуеър“ в Ню Йорк чух, че</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><strong>убийствата на черни мъже от полицията ставали вече на <em>всеки осем часа</em>.</strong></span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">След разстрела на Трейвън Мартин и Майкъл Браун, удушаването на Ерик Гарнър и счупването врата на Фреди Грей видяхме и други отвратителни видеоматериали с разстрели на невъоръжени и несъпротивяващи се хора, разстрел с шест-осем куршума в гръб на бягащ човек, на чийто труп полицаят слага белезници, и на куче. Вчера четох за човек, оставен три дни да агонизира в килията си с 30 см изпаднало право черво – местният прокурор казал, че той „можел да си вади червото по желание“. Бях потресен да видя лично миналото лято на тротоара пред централната гара на 42 улица в Ню Йорк как трима полицаи (от различни раси) брутално свалиха на земята и „търкаляха“, както казвахме като деца, бездомен и явно душевноболен, кротък черен човечец, който просеше там и отчаяно се дърпаше и силеше да им обясни нещо. Много от десетките свидетели наоколо бяха отвратени като мене, ала никой не се намеси: усещането ми беше, ако се намеся, ченгетата биха „отъркаляли“ и мене.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><strong>Полицейската бруталност срещу черните буди кошмарите на американската душа</strong></span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Чак до 1930-те години извънсъдебните екзекуции и други убийства на черни хора от <em>vigilantes</em>, „доброволните отряди на трудещите се“, често съвпадащи с ложите на Клана, са ежемесечна рутина. Бесят негри за ненасилствени и съвсем незначителни престъпления, по доноси, „по подозрение“ или просто за нищо – защото играят комар, „гледат лошо“ (може би проявяват достойство) или „скитат“. Извънсъдебните разправи в Юга (т.е. извън затворите) продължават чак до средата на 1960-те години.</span></span></p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/51099_debqx021VwE5wx83XnRnEvyFobLnRh.jpg" style="height:403px; width:500px" /></p>
<p><em><strong>Пощенска картичка: Поздрав от вечерното движение в нашия (южен) град! Едни</strong><strong> niggers </strong><strong>тука са били хванати да играят комар</strong></em></p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/51099_exC00qWLTNYbcw2wHBh9yN1Nw6I2rq.jpg" style="height:700px; width:423px" /></p>
<p><em><strong>Пощенска картичка: фотографът си е запазил авторското право. Млада жена виси обесена под жп мост редом с малолетния си син, извън кадъра. Заподозрени за съучастие в кражбата на крава. Мъжът й си признал и е в окръжния затвор </strong><strong>(county jail). Ж</strong><strong>ената и детето, непризнали – най-вероятно и неучаствали, са оставени в местния арест. Отвлечени са оттам през нощта от „доброволни отрядници“ и екзекутирани като в „Да убиеш присмехулник“ – само дето нямало наблизо адвокат като Атикъс Финч да ги избави.</strong><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif; font-size:14px"> </span><strong>Оклахома, ХХ век.</strong><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif; font-size:14px"> </span></em></p>
<p><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif; font-size:14px">„Доброволните отрядници“ в Юга не прощават и на белите „негролюби“ (</span><em>nigger lovers</em><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif; font-size:14px">), на белите активисти на Американския съюз за граждански свободи (ACLU), a и просто на странно изглеждащите бели хипита, дошли сякаш от някой “разплодник за горили” (</span><em>gorilla love-in</em><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif; font-size:14px">), както казват „червеновратите“ (</span><em>rednecks</em><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif; font-size:14px">) от луизианското крайпътно ханче във филмовия шедьовър </span><em>Easy Rider</em><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif; font-size:14px"> (1969).</span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><strong>Обама – най-високопоставената жертва на официалния расизъм</strong></span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Не са само бедните и необразованите черни американци, които си патят до днес. Самият Обама – чието убедително избиране в 2008 г. впечатли и най-закоравелите български и руски антиамериканисти, а в Ню Йорк черни лелки плачеха от радост в метрото и благославяха Исуса и всички минувачи – е (най-високопоставената) жертва на официален расизъм. Покрай разследването на полицейския участък във Фъргюсън станаха известни имейли, които полицаите имали обичай да си разменят по служба. На един имало кадър от смешен филм от 1951 г., дето Рейгън храни шимпанзе, с надпис: „Рейгън <em>babysitting</em> (се грижи за) Обама в 1962 г.“ На друг – снимка на танцуващи гологърдести африканки с надпис: „срещата на гимназиалния випуск на Мишел Обама“. Полицай писал, че иска да сложи кучетата си „на социал“ (<em>welfare</em>), защото били „смесени на цвят, безработни, мързеливи, не говорели английски и нямали хабер кои са бащите им“.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Войната на американската консервативна десница срещу прогресистите вече десетилетия е ожесточена, тотална. Но има гадости, които и републиканците никога не биха направили, ако в Белия дом имаше бял президент. Писмото на почти половината сенатори начело с Том Котън до иранските власти, дезавуиращо Обама, или наглата антииранска тирада на Нетаняху в Конгреса по покана на председателя му Джон Бейнър и против ясно изразеното желание на президента, са само две от последните <em>расистки</em> манифестации на десните за унижаване на първия черен американски президент. Истерията на републиканците има решаващо значение и за злополучните решения на Обама по украинската криза – но по зла ирония тя е присърце и на руските консерватори и българските им фенове, които титулуват Обама „Обонго“ и „Чебурашка“. И все пак в Америка расизмът, дори и когато е държавен, е апокрифен. Медийни ексцеси на директна hate speech като в България по отношение на циганите са невъзможни, расистите за принудени използват езопов език.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><strong>Старите снимки привличат като магнит</strong></span></span></p>
<p><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif; font-size:14px">Дали религиозни – баптисти като М. Л. Кинг или от “Нацията на исляма” на Ел-Хадж Малик Ел-Шабаз (Малкъм Екс), или революционни градски партизани като „Черните пантери“, или други – черните протестиращи герои по снимките от 1960-те години нямат нищо общо по вид със сегашните клоуни от хипхопа и баскетбола и със стереотипно корпулентните лапачи на пържени пилета, чипс и понички „Дънкин“ и пиячи на кофи газирани напитки. Тогавашните са кльощави като хора от Третия свят; одухотворени, пълни с някакво страховито, отчаяно достойство. Но духът им е жив и до днес. Белите полицаи на старите снимки са с колониален вид, сякаш извадени от Южна Африка. САЩ всъщност са живата история как едно пуританско английско колониално общество, което би могло прекрасно да стане и втора бурска Южна Африка, под натиска на черните низини, на бедните имигранти, с помощта на вярващите, на интелектуалците, на всички добри хора, с много борби е станало и става нещо съвсем различно. Но това различно не е даденост, то трябва да се отстоява всеки ден.</span></p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/51099_ZABbnFTZ82zAc9ss7VdVgTTlaDT0Ft.jpg" style="height:350px; width:357px" /></p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/51099_lGk5pMSradhL0VjvN84uqcEGtQktcT.jpg" style="height:347px; width:530px" /></p>
<p><em><strong>Фотографът Чарлс Мур от Алабама е от снимащите журналисти, документирали най-много драматични моменти от движението за граждански права </strong><strong>ot</strong><strong> 1960-те години. По негова известна вестникарска снимка Анди Уорхол прави прочутата живопис попарт </strong><strong>Race Riot </strong><strong>за голямата си парижка изложба в 1963 г.</strong></em></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><strong>Държавата и насилието</strong></span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Както всеки знае, хората, искат ли го или не, често са склонни към насилие към различните – и като деца, и по-късно. Особено когато работите им не вървят добре и се чувстват онеправдани. Задача на добрата власт е да възпитава гражданите си в сдържане на склонността им към насилие, да канализира „агресивността“ в цивилизовани общественополезни прояви – работа, бизнес, спорт, секс, религия, изкуство, наука, политически дебати – и да не допуска словесна и физическа агресия между хората за разрешаване на споровете и различията им. Това е <em>насъщна</em> функция на държавата, без която тя се разпада.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Това е жизненоважна функция и на добрия родител към децата, и на добрия учител към учениците, и на добрия мениджър, и на добрия командир. Възпитанието против насилието, в уважение към всички хора, нации, етноси, религии, култури, класи, съсловия, професии, възрасти, стилове на живот, наравно към жените, мъжете и хомосексуалните жени и мъже, е мярката на просветеността и цивилизоваността на обществото.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><strong> „Антициганският протест“ в София сега не хвана дикиш, но нали имаше Катуница 2011 г?</strong></span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Катуница не беше <em>race riot</em>, a най-сетне избликналото – в неправилна посока – народно недоволство от герберския режим, от обедняването, нарасналото мутробеззконие под щита на овластени герберски мутри, некадърността и подкупността на герберските полицейски началници и прокуратура, от невменяемостта на премиера пред лицето на трагедията. Катуница беше просто конкретен трагичен повод да избухне хорското отчаяние. Наистина, очаквах недоволството да избухне много по-рано, по друг повод – я икономически, я корупционен – зетя на премиера, Мишо Бирата, апартаментите на тъщата... Но какво да се прави, хората узряват бавно, а и нелепата насилствена смърт на деца потриса – помним народните вълнения за Пепи, сестрите Белнейски и жестоко убитата във Варна студентка.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Расисткият компонент в протестите от Катуница бе внушен от властите: обикнат похват на реакционните, губещи опора, противонародни режими е да раздухват етнически, расови и религиозни пожари сред недоволните от управлението маси. Това правеше и уж хитрият Т. Живков в края на управлението си; злото от „възродителния процес“ ни тормози и до днес. Но простестиращите от Катуница се освобождаваха в движение от натрапените им в началото расистки антицигански (и антитурски) лозунги – крясъците за “сапуна и ножа” отстъпиха на виковете срещу Боко. Хората знаеха, че при мутренското управление на ГЕРБ мутрите просперират. Че наглостта на мафиотския клан от Катуница се подхранва от тесните им връзки с герберите: членството на цар Киро в ГЕРБ, пазарлъкът за циганските гласове от Столипиново, общинарския пропуск на мерцедеса, раболепното поведение на полицията. Така че Катуница реално си беше генерална репетиция за февруари 2013 г.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><strong>Расовият предразсъдък в Америка отстъпва на класовата солидарност</strong></span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Икономическите, демографски, социални и културни процеси – от растежа на неравенството и промяната на етническия състав на населението до новата реурбанизация и експлозията на социалните медии, изместват центъра на тежестта на американската политика вляво. Старото разделение между работници и бедни, бели и небели усилено се размива, както се видя от победата на Обама в 2008 г. От една страна положението на работниците и на средната класа се влошава и ги сближава с бедните, а от друга сега има много повече работници и средна класа хора от малцинствата, а и голямата част от бедните работят – работещи бедни.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Бедността сега е етнически по-широкообхватна – вече две трети от бедните са бели, почти 55% от американците са преживели бедност през живота си, 50% от децата са били зависими през живота си от купоните за храна. Икономическата несигурност прави риска от внезапна бедност при загуба на работа, фалит, заболяване или друго бедствие реален за мнозинството американци. Старите разграничителни линии отстъпват на съзнанието за общите интереси на „99-те процента“. САЩ сочат на Европа и България бъдещето – борбата с бедността е обречена да стане пак почетна кауза, след като десетилетия бе отричана от десните като борба с гравитацията, а бедните се представяха като неморални, сами виновни за положението си.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Радостно е, че и в България се чуват все повече гласове, че „циганизацията“ всъщност означава „обща лумпенизация“ на народа, че бедата на циганите след 1989 г. се корени в „пазарното“ ликвидиране на дотогавашния им социалистически поминък и в байганьовската демократична партийна политика с тока и гласовете в стил “унучето на Данко Харсъзина”. Хората разбират, че и българи, и цигани са жертви на сбъркания преход и на противонародния герберски режим, че и при циганите на трима богати „баровци“ (<em>baro</em> – големец) се падат триста отчаяно бедни. Така е и навсякъде по света – чикагски социолог индиец през миналото десетилетие разкри, че от около 50 хиляди черни наркодилъри в Чикаго само 120 босове били богати – колкото успешни банкери, лекари или адвокати, с доход 300-400 хиляди долара на година, а 95% от хората не получавали нищо, само стажували и си рискували кожите в надежда да се издигнат. Затова и живеели в гетата с майките си.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><strong>“The economy, stupid</strong><strong>!</strong><strong>”</strong></span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Расовите безредици, наистина, не винаги следват автоматично кривата на растежа на БВП и процента на безработицата – те често се засилват и във време на развитие нагоре, както е сега в икономиката, или на прогресивни реформи в обществото, както в 1960-те години, когато разочарованието от липсата на реален прогрес след приетите епохални законодателни промени – Законът за гражданските права от 1964 г. – разпалва някои от най-големите race riots като в Нюарк от 1967 г. Но най-големите в историята безредици (<em>Rodney King riots</em>) – в Лос Анджелис в 1992 г. – съвпадат с колапса на рейгъномиката и Клинтъновото “the economy, stupid”.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Безредиците винаги много ясно следват скалата на неравенството, а сега то расте – и в криза, и в подем. Както и в България, „новата икономика“ с приватизацията, либерализацията, остеритета и съкращаването на публичната сфера влошава стартовата позиция на малцинствата и в бизнеса, и на трудовия пазар. И в България, и в Европа, и в Америка задълбочаващото се икономическо неравенство води до задълбочаване на расовия проблем и опасност от реакционен популистки режим.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><strong>Как се интегрират малцинства?</strong></span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Невъзможно е да има прогрес по расовия въпрос без определен минимум <strong>леви мерки</strong>. Представата, че държавата не трябва да се грижи за благоденствието на гражданите си и за опазването и развитието на публичното благо, е отречена от историята като абсурдна. Без възстановяване на доброто и рационалното от социализма в заетостта, здравеопазването, образованието, социалните грижи, опазването на обществения ред и сигурността, регионалното развитие няма да има решение на циганския въпрос в България. Без радикално обръщане на тенденцията на икономическото и социално неравенство няма решение на расовия въпрос в Америка. Разбира се, доброто от социализма в България трябва да бъде възстановено за всички граждани. И това може да стане само в една Европа с истинска демокрация на мнозинството, със социална и индустриална политика в интерес на мнозинството във всяка страна. Да не си кривим душата – направеното от Путин с държавни инвестиции в Чечня е истинско чудо!</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">За десните колеги ще е много по-разумно да не бързат да отхвърлят левите мерки за интегриране на малцинствата, а да се съсредоточат на традиционните десни мерки, които у нас също съвършено липсват, и за които можем донякъде да се учим и от Америка. Сред тези мерки са свободата на информацията и образованието на роден език, свободата на религията и евангелизацията на културно изостаналите малцинства, благотворителността, насърчаването на предприемачите, особено дребните, и пропагандата на положителния пример на успелите по честен начин, подкрепата за традиционните племенни авторитети и работа с тях, създаване на солидарност на племенните елити с националните елити.</span></span></p>
<p><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif; font-size:14px">Първото, което напълно липсва у нас по отношение на малцинствата, е комуникация и просвета от страна на държавата на разбираем за тях език – нещо, което еднакво добре знаели древните римляни и руските болшевики. Държавата говори езика на поданиците си – това значи двуезичие. Ограмотяване на майчин език, информация, новини, коментари, надписи на майчин език, двуезични учители, чиновници, полицаи, преводачи на всички места. В България често се цитира една циганска майка, която си дала детето в помощно училище, защото мислела, че там дават помощи. В Ню Йорк всички надписи в метрото и канцелариите, всички писма и преписки от общината и федералните власти са на смайващо множество езици, вкл. руски, хаитянски креол и корейски. А не само испански и китайски.</span></p>
<p><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif; font-size:14px">В Ню Йорк, като викаш по телефона полиция да те отърве от пияни хулигани, звънящи наред на звънците на входа ти в два часа през нощта, първо те питат какви са по етнос, да знаят коя патрулна кола с кой екип да пратят. За черни – черни, за хиспаник – хиспаник, дори за ирландци – полицаи ирландци… макар че „расовото профилиране“, разбира се, е забранено от закона. Така усмиряването на хулиганите в Ню Йорк не се превръща всеки път в расов конфликт. Полицаите български цигани, които видяхме веднъж по българска тв да охраняват българско село от крадци цигани, бяха чудесен пример. Лишаването насила на малцинствата от родния им език – като в САЩ с индианците и в Австралия с аборигените – затварянето на децата им в интернати за пълното им откъсване от „варварската“ им среда, по правило води до социален разпад, пиянство, наркотици и зависимост от социалните грижи.</span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Евангелизацията е друго дясно нещо, което липсва у нас. За ролята на религията в социализацията на черните в Америка сме говорили. В България, казват десните, циганите били крадци, проститутки, сводници, наркомани, измамници, паразити, безотговорни. Кой се грижи за душите на такива злочести люде? В цивилизованите страни, разбира се, религията има душеспасителна функция. Има ли у нас църковна организация, пастири народни? Почти не се забелязват, когато не раздават ордени и архонтски титли на мутрите. Християнски мисионери „цивилизовали“ едно време и човекоядците в Соломоновите острови. Евангелизаторските кампании на протестанти и други нови религиозни движения след десети ноември привличаха хиляди цигани по стадионите и сега над 10% от българските цигани са протестанти. Протестанти са станали и много от латиноамериканските имигранти в Ню Йорк – буквално на всяка улица в латино кварталите има латино протестантски църкви.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Друга дясна мярка за интегриране на малцинствата е активната работа на властта с техните традиционни племенни авторитети – „царе“, големци (у циганите <em>bare, pure</em>), религиозни водачи и шамани, и както вече стана дума – лечителки (<em>drabarni</em>), с техните обичайни народни съдилища (крис романи, мешере), които да се държат отговорни по релевантните проблеми на общността, но да имат и реални правомощия и държавна подкрепа. Разрушаването на социалните структури на малцинствата, макар архаични, не води до интегриране в титулния етнос, а до разпад и мафиотизация. Много важно е и създаването на малцинствена професионална средна класа, буржоазия, интелигенция, вкл. и лоялна НПО интелигенция, на различни ролеви модели в попкултурата – певици (Бионсе, Кристина Агилера...) , музиканти, рапери, режисьори, боксьори, баскетболисти...<br />
<br />
Примерът, който дава титулният етнос на малцинствата, също е много важен: дали той е на трудолюбие, ученолюбие, трезвост, порядъчност, хигиена, семейство, домашно насилие, раждане и гледане на деца? Ролята на държавата в създаването на ред, законност и справедливост е огромна, затова тя съществува. Мигар това не са все десни ценности!<br />
<br />
Спорове между защитниците на просто “недискриминацията“ (десните) срещу тези на „позитивната дискриминация“ (<em>affirmative action</em>, левите) винаги ще има, но казаното по-горе са предусловията, необходими за смисленото водене на самия техен спор.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><strong>На какво още може да се поучим от САЩ по малцинствения въпрос?</strong></span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Малцинствата в САЩ са доста повече по брой, видимост и влияние от малцнствата в България. Историята на отношенията на белите американци с черните в миналото в никой случай не е по-„нежна“ от тази на българите с циганите – често обратното. Както при циганите в България, престъпността и бедността сред черните в САЩ е значително по-висока. Процентът на безработните и нетърсещите работа – изпадналите от workforce, на извънбрачните деца, самотните майки, хронично болните, затлъстелите, наркоманите, самотните старци, инвалидите и т.н. също е значително по-висок. Смъртността е по-висока, средната продължителност на живота – по-ниска.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">В много отношения нещата в САЩ са по-зле, отколкото в България. Полицейското насилие срещу черните е факт; ставащото сега във Фъргюсън и Балтимор исторически дори не е “кой знае какво“. До 1960-те години още е имало масови бунтове с погроми и убийства в негърските квартали, идвала е да ги усмирява войска – националната гвардия и даже армията. В началото на 90-те години в Лос Анджелис станали най-големите в новата история градски расови безредици, а в Ню Йорк, в квартала Краун Хайтс в Бруклин, имало тридневен масов „тупаник“ между (карибски) афроамериканци и евреи хасиди Любавичери (от Любавичи в Смоленска област в Русия) с убийства, палежи и погроми на магазини и коли, в началото – при бездействие на полицията. До миналото десетилетие рутинно беше масовото разграбване на магазини при природни бедствия и аварии – а не както сега в Балтимор, или в Лондон в 2011 г. и Париж в 2007 г. – при конфронтации с полицията. В 2005 г. светът бе стъписан от грозните картини на грабежи на магазини в наводнения от урагана „Катрина“ Ню Орлиънс. В Ню Йорк за последен път нещо подобно е ставало в 1977 г. по Никърбокър авеню в Бушуик в Бруклин след голямото спиране на тока (blackout). Интересно, и в България в 1977 г. при земетресението Вранча съм чувал, че във Варна цигани с камъни в ръце се притекли към витрините на по-скъпите магазини.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Но вече в 2003 г. при августовския blackout в Ню Йорк, на който бях свидетел, нищо такова нямаше. Ню Йорк междувременно се беше опитомил! (Почти нямаше мародерства и на 11 септември.) Гражданското общество в blackout-а не чакаше да им дойде министър или кмет – самоорганизира се за минути. Щом се стъмни, по кръстовищата застанаха хиляди доброволци регулировчици с фенерчета в ръце, които помогнаха да се разблокира чудовищният <em>gridlock</em> (задръстване) при угаснали светофари. По входовете на кооперациите застанаха импровизирани „отрядници“, макар да нямаше нужда от тях – никой не крадеше (забравяли сме чанта с пари на пейка в парка и сме я намирали непипната след половин час). Магазините извадиха бързоразвалящите се храни на тротоара и ги даваха по две за лев, а по-късно вечерта – безплатно. С падането на нощта гражданството сякаш си взе отпуск от живота и до малките часове по улиците дефилираха весели тълпи, навред се пиеше бира (забранено на открито), носеха се приказки, смехове и песни, полицията беше миролюбива. Дори ваденето на хората от асансьорите мина доста по-успешно, отколкото при спирането на тока в горещините в 1999 г.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><strong>В САЩ пропагандата на расова и етническа омраза е немислима</strong></span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">в „мейнстрийма“ на общественото пространство – не е <em>забранена</em>, понеже първата поправка дава неограничена свобода на словото, а именно <em>немислима</em>. Немислимо е да има национални партии и журналисти в национални медии, които години наред да я подстрекават открито, макар явно да я изповядват. Гражданското общество я контролира. Самите етнически общности я контролират. Държавата строго преследва hate crimes; те се наказват по-строго от тези, които не са hate. Училището, университетът възпитават у децата отвращение към расизма. Белите деца се учат да харесват черните си връстници – те са добри по сърце, куул, непукисти, пеят, свирят и танцуват страхотно, правят купон, в спортовете са фурии. <em>If you know niggers, you'll party</em>.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Съдилищата са пълни с дела за дискриминация, десетки специални закони се борят с нея – в жилищното дело, на работното място, в училището, болницата, църквата. В компаниите се следи от специални <em>diversity recruiters</em> – да има етническо разнообразие. В САЩ има не само черен президент, главен прокурор и върховен съдия (а в близкото минало – и двама държавни секретари и един върховен армейски началнк), но и много CEO на големи корпорации, стотици звезди и всевъзможни други видни хора. </span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><strong>В Америка </strong><strong>всъщност </strong><strong>няма </strong><strong>„</strong><strong>гета</strong><strong>“</strong><strong> в българския смисъл</strong></span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">– селища като Факултета, Столипиново, Максуда (извън блоковете) – т.е. slums, shantytowns или bidonvilles, favellas... Българските гета са от предимно незаконни и саморъчно построени сгради. Възникнали са в съвременния си вид при задължителното усядане на циганите след 1958 г. В Ню Йорк „гетата“, както си ги наричаме разговорно, а официално – <em>projects</em>, са блокове и цели жк-та от солидни кафяви тухлени сгради от по 5 до 25 етажа, отличаващи се наглед от „не-гето“ блоковете по по-малките си прозорци и подобните си на затвор, обковани с желязо входове – но и това сега се променя, някои входове се преправят със стъкло да приличат на хотелски. Произходът на „гетата“ в Ню Йорк е следният: градът обявява западналите квартали (карета) за slums, когато в тях се появи хероин – но това са си нормалните 4-5-етажни <em>tenement buildings</em> с познатите от филмите пожарни стълби – изкупува ги, събаря ги и строи ЖК-тата, които са благоустроени, с чисти градинки, които всеки ден се почистват, свежо боядисани огради, паркинги (често и със скъпи коли), чисти контейнери за рециклиране, общи перални... постоянна охрана. Има детски площадки с всички съоръжения за игри и спорт, дето всяка неделя има общински детски утра, а понякога в в делник – и младежки евангализационни представления-вечеринки от фургони. Нощем, наистина, детските площадки упоително миришат на марихуана. Апартаментите в блоковете са просторни, с топла вода, парно и нищожни наеми. Наоколо – магазини, ресторанти, градски транспорт, болници, училища, читалища, младежки домове, социални центрове, старчески домове, офиси на политици и НПО, много църкви – някои монументални, други – приспособени кина и гаражи. Пълни с хора. Стандартът на живот в тези „гета“ определено е по-добър от софийския в панелните комплекси.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Но концентрацията на блокове за бедни на едно място, а при нас те се разпростират цели километри, е лошо наследство от нюдийловския „социализъм“ на 30-те до 50-те години и управлението на Робърт Мозес. Как може да се издигнеш за косата, щом живееш само между бедни и не виждаш никакъв друг пример? Тези квартали са родината на хипхопа, възникнал първо в Лонг айлънд сити (Куийнс), в голямото гето с Y-образни блокове под Куийнсборо бридж, после и в <a href="http://www.unipa.it/premiocestelli/album/image13.jpg" target="_Blank">Бронкс</a>. Не по-добра е и концентрацията на скъпи блокове и къщи в гета за богати, всъщност често разположени на 70 метра от гетата за бедни. Най-добре е на една улица, на един „блок“ (каре между четири улици) да има и скъпи къщи (особняки, mansions) за богати семейства, и по-скъпи и по-евтини блокове с апартаменти за средната класа, и социални жилища за бедни. И така да е из целия град. Хората в Манхатън обаче и сега се срещат всекидневно по улицата, в градския транспорт, в парка, плажа, често и в магазините, заведенията и кината (поне някои), на работното място и на родителска среща с хора от други класи, етноси и стилове на живот. Те трябва да се познават, да не се страхуват едни от други. В това е и силата на големия град – в събърбите, както видяхме, има все по-силна сегрегация и по доходи, и по етнос.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><strong>Индентичността и културната гордост на малцинствата </strong><strong>в САЩ днес </strong><strong>се поощрява,</strong></span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">традиционните им авторитети демонстративно се уважават и им се възлагат и държавни функции – например да извършат и граждански брак. Постоянни усилия на държавата да разрешава междуетническите конфликти с помощта на етническите авторитети – след споменатите погроми в Краун Хайтс кметът с лидерите на черните и на евреите проведоха серия срещи, общи вечери и чествания за опознаване и сближаване. Постоянни етнически фестивали на гордостта, Кванзаа, етническа масова култура, етномоди… и неделни училища, сред които и български. И навсякъде се повтаря – <em>I am an American</em>. По тв след 11 септември неспирно показваха едно след друг лица на африканец, арабка, индиец, папуаска, индианец, скандинавка, японец... и всички повтаряха, <em>I am an American</em>. <em>God (whatever your name is)</em><em>,</em><em> bless America, my home</em>. Но това не се съпровожда с омраза към други страни, етноси и раси. Аз съм Bulgarian-American, ти си African-American, тя е Italian-American, бъдещата ми снаха може да е Chinese-American, бъдещият ми зет може да е Jewish-American. Истинско чудо впрочем е как в Ню Йорк идеално работят заедно българи и турци, арменци и турци, руснаци и турци, българи и сърби, сърби и хървати, сърби и албанци... провинциалните различия, определяли взаимната омразата на дедите им, губи смисъл. Както пееше итало-американцът Франк Синатра, <em>your small town blues are melting away</em>.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Всичко това не е лицемерно „мулти-култи“ и „политкоректност“, а е начинът да се оцелее в съвременния свят, както пееха П. Макккартни и Ст. Уондър в <em>Ebony and Ivory</em> – а също и плод на европейското просвещение и либерализъм, но и с доста и от духа на християнството и другите световни религии. Америка е това, което е, заради плодовете на просвещението и либерализма, християнството и другите световни религии на мира. Европа сега се мъчи да намери пътя, който загуби напълно през 1939-45 г. и сега пак май донейде е позагубила. България дано по-малко се мъчи. Няма значение, че Америка е страна на имигранти и че е „империя“, че Русия е „империя“ и също вече страна на много милиони имигранти, а България не е нито едното, нито другото. Но опитът, светоотношението на големите трябва да се присади някак и у нас.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><strong>Нюйоркското гето и българската циганска махала</strong></span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Разликата между „циганина“ и „българина“, който хвърля торби с боклуци през прозореца връз ръждясалата си на трупчета сред буренака в „междублоковото пространство“ 30-годишна „Жигулка“ е по-малко от очевидна за страничния наблюдател. Една година ходих да видя нашумялата тогава в новините циганска махала „Баталова воденица“ и пътят минаваше през българския, но никак не по-чист и спретнат жк „Сердика“. Санирането на панелните блокове отвън и отвътре, но с качеството на Източен Берлин, пък и измазването на хилядите неизмазани къщи в България, е цивилизационно абсолютно наложително – без всяко отношение към далаверите на герберите и ламтежите на банкерите за хорските имоти.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Като чуе „гето“, българинът мисли „Харлем“. Всъщност това е старо селище, погълнато от Ню Йорк в началото на XIX век, а днес значителен градски район с размери три и половина на два и нещо километра, в който се намират и няколко „гета“ (социални жк за бедни), но също и много добри и даже скъпи квартали като Шугър Хил и Хамилтън Хайтс, поне четири университета, вкл. Колумбийския, и най-красивия в архитектурно отношение неоготически колеж в САЩ – Сити колидж. Има хиляди реновирани къщи, стотици нови модерни блокове, десетки красиви монументални каменни църкви, всяка от които би направила чест да е катедрала на кой да е наш голям град освен София и Варна. Има няколко големи парка, спортни съоръжения, много музеи, магазини, пазари, хубави ресторанти, там е офисът на Бил Клинтън... Харлем е център на черната и Third-World култура не само в САЩ – с прочути джаз клубове, театри и литературни места...</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Харлем в началото на миналия век бил напълно бял – евреи, ирландци, италианци – и „почернял“ чак след Първата световна война, когато черен предприемач почнал да купува апартаменти от бели и да ги продава на черни, които идвали от Юг след демобилизацията. Имало много музиканти, добили самочувствие във военните оркестри. В края на 1920-те години Харлем бил най-благополучното място на черни хора в света: в апартаментите вода, тоалетни, градски транспорт – метро 2 и 3 стигнали дотам по това време. В 30-те години харлемските клубове привличали богатите бели сноби от центъра – в <a href="http://www.streetswing.com/histclub/gif/1ctnclb1.gif" target="_Blank">Cotton Club</a> на 142 улица и 7-мо авеню свирел и пеел Л. Армстронг, на съседната улица – Д. Елингтън, Е. Фицджералд, Дж. Бейкър. Париж искал да се учи от Харлем.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Бедствието дошло в 40-те години от черно пренаселване и бял расизъм – невъзможно било хората да се преместят към околните бели места, никъде не ги искали. Сега нещата се подобряват с всяка година и в Харлем пак има модерни хотели и много <a href="http://www.apollobook.com/images/493_Apollo_Cover_72_DPI.jpg" target="_Blank">туристи</a>, особено хипстери французи, които си падат по <a href="http://www.poster.net/kane/kane-jazz-portrait-harlem-1958-2801517.jpg" target="_Blank">джаза</a> и <em>looké Harlem</em> като в песента на Патриция Каас. Познавам няколко, които живеят там. Мечтата ми е един ден французи да поискат да живеят и в Максуда, която всъщност е кацнала живописно над езерото... </span></span></p>
<p><strong>Първата част на коментара:</strong></p>
<p><a href="http://glasove.com/komentari/50864-mejdu-fyrgiusyn-i-fakulteta--i-chast"><strong>http://glasove.com/komentari/50864-mejdu-fyrgiusyn-i-fakulteta--i-chast</strong></a></p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
