- Автор: Димитър Ганев и Тончо Краевски
- 02 Фев 2021
- 5073
- 33
Димитър Ганев и Тончо Краевски
Изтъкнатият историк Ювал Харари направи силно предположение, че най-важната и дългосрочна промяна от пандемията ще бъде дигитализацията. Трудно би могло да се спори с подобна теза. Като че ли всеки може да се подпише под подобно допускане. Но дигитализацията на обществата ни няма да е някаква фундаментална промяна, която ни е сполетяла. Процесът по навлизането на все повече технологии в живота ни не спира от десетилетия. Годината на ограничения заради разпространението на Ковид-19 само ускори в пъти този процес. Но това беше тренд, който беше наличен преди пандемията и тя само го засили, без да внася качествено различен елемент в него.
В такъв случай оставаме в търсене на промяната. На това, което коронавирусът сложи край и даде ново начало. Отговорът като че ли дойде в началото на края на самата пандемия. Новото, промяната не е свързано с наложените безпрецедентни ограничения, които промениха начина ни на живот. Нито пък с икономическия шамар, който беше нанесен вследствие на мерките. Новото, голямата промяна е в начина на мислене на огромна част от Западния свят. Начинът на мислене, формиран през Просвещението се разпада пред очите ни.
Светът намери решение на пандемията чрез ваксина, но това се оказа недостатъчно. Дебат „за“ и „против“ ваксинирането не се води само в България. Скептицизъм по темата присъства в целия Запад. Намираме се в нов етап, в който разумът и науката вече не са достатъчни да убеди човечеството в своята безпогрешност. Посятото съмнение в научността и разума дават своите резултати.
Доверието в науката и разума започва да губи своята сила, за сметка на вярата в нещо друго. Дали вяра в световен заговор, в който последният етап е ваксинирането или в опита на няколко корпорации да спечелят от ваксина, това няма такова значение. Въпросът е че един от фундаментите на Запада, каквото е просвещенското наследство е поставено под съмнение и губи почва под краката си.
И как се стигна до тук? Пандемията ли ни доведе до тази ситуация? Краткият отговор е „не“. Процесът по разпад на духа на Просвещението със сигурност е бил наличен, но Ковид-19 го направи напълно видим. Безпогрешността на просвещенския подход на науката и разума беше доведен до крайност на Запад през последните десетилетия до степен да се отхвърля напълно всяка вяра в нещо различно. Заявената кауза на просвещението винаги е била да замести митологията с наука, да го освободи от митичния страх. Самият този митичен страх е движещата сила зад нашия стремеж да (пр)осветим.
Какво имаме преди Просвещението? Как разбираме дали нещо е така или не е? Ние знаем, защото чуваме и предаваме разкази: директна трансмисия на социална практика. Разказът не се подлага на научна проверка. Той е верен, защото работи, извършва социалната си функция успешно. Дори когато хората го обновяват, те пак го разказват сякаш винаги е бил такъв. Живата традиция забравя дори повече, отколкото помни. Обратно е при научното знание, което е исторично, там можем да проследим промените във вижданията по един въпрос и можем да припишем авторство на даден учен, когато той ги е изменил.
Отричайки митичните разкази, научното познание се отрича и от самото разказване като средство за своето легитимиране. „Имало едно време...“ или „Един човек ми разказа...“ не са валидни форми за изказване на научни твърдения. Науката признава за истинни само твърдения, които подлежат на проверка чрез научен метод и които могат да бъдат преведени на логически и математически език. Този метод изглежда така. Необходими са три неща: адресант (учен, който изказва твърдение), референт (предмет, за който се касае твърдението) и адресат (учен, който възприема твърдението и който може да го потвърди или отхвърли). Например ученият Галилей заявява, че Земята е кръгла пред учения Бруно. Задължително изискване за адресанта е да може да предостави доказателство за твърдението си. Задължително изискване за референта е да подлежи на проверка, да може да бъде наблюдаван и изпитван, без да дава разнообразни и противоречиви резултати. Задължителното изискване пък за адресата е да бъде друг учен, тоест между него и първия да съществува равенство. Този подход се е наричал през XIX век „верификация“, а през XX век „фалсификация“. Той върши отлична практическа работа за натрупването на познание между съвестни и способни учени. Но той има някои слабости.
Най-напред, от него следва, че ние не можем научно да опознаем предмети, които нямат постоянно битие. Например историята изчезва веднага щом се случи. Ние имаме косвени сведения каквито са документите, но веднъж случило се, едно историческо събитие отлита безвъзвратно и не може да бъде наблюдавано повече. Затова, строго погледнато, историческото познание не е научно, тъй като научният метод не може изцяло да се приложи върху него. Подобен проблем има с всички „социални“ науки, доколкото човешкият индивид и общество са исторически, развиват се динамично и имат тенденция към постоянна „оригиналност“.
Втората слабост на научния метод е, че той се затруднява сам по себе си да легитимира научното познание в обществото. Да легитимира, това означава да накара хората да се държат сякаш даденото твърдение е истина. Всички сме виждали как учен се опитва да отговори на въпрос в телевизионно интервю. Той неизбежно прибягва до разказ или анекдот, за да обясни мисълта си, тоест обляга се на старата форма на разказано познание, която научното познание поначало отхвърля. Това не е никак маловажна подробност, защото заявената цел на Просвещението се проваля в същия момент, в който ученият започне да разказва митове. И ако мислите, че този недостатък може да се преодолее с обществено образование или дори с превръщане на всички хора в учени, ще сгрешите. Дори между учени, легитимирането на знанието си остава проблем. Да не забравяме, че всяко твърдение трябва да може да се докаже. Но с какво доказателство разполага ученият, че неговото доказателство е истинно? Всяко друго твърдение, което той може да изкаже, ще бъде твърдение от същия порядък и така науката захапва опашката си. Обикновено учените изграждат научен консенсус, водени най-вече от социалната динамика на своята общност (като всички нормални хора), а не от невидимата притегателна сила на научната истина. Те също ползват разкази, по един или друг начин. Диалозите на Платон или пък „Разсъждение за метода“ на Декарт, книги, които стоят в основата на съвременния научен подход, сериозно се облягат на разказната форма. И това не е от литературната суета на авторите, а защото разказът е единствената ефективна „процедура“ за легитимиране на знанието в обществото (научното общество и голямото общество).
И третият недостатък (който най-лесно се прощава) на научното познание е, че то произвежда само денотативни (обозначителни) твърдения. От него не следват прескриптивни (препоръчителни) твърдения. Например, водата се издига на еднакво ниво в скачени съдове, но от това не следва дали градското началство трябва да изгради нов водопровод или не. Ученият човек не се освобождава от необходимостта на преценява и да взема решения, а просветеното общество не се освобождава от политическия процес, с който назначава хора на съответните отговорни длъжности.
Правени са опити да се разрешат горните проблеми – през XIX век в Прусия и през XX век в Съветския съюз. Там се решава въпроса за легитимирането на научното познание чрез философия. Тази философия има белези едновременно на митичен разказ и на наука. Тя постановява, че познанието ще освободи човешкия дух (в Прусия) или ще еманципира работника (в СССР) – тоест, науката се легитимира през митичен разказ за освобождение, а този митичен разказ от своя страна претендира, че е научна истина. По този начин се решава едновременно проблема за легитимирането и проблема за денонативния характер на знанието. Казаното от науката е валидно, защото то води към освобождаване на човека. А освобождаването на човека е валидна цел, защото науката ни я повелява. Когато тази впечатляваща двумисъл (печално известна като “метанаратив“) се проваля в края на 20. век, на нас ни остава само едно решение и то е решението, което възприема либералната демокрация. В либералната демокрация се приема, че науката само информира и консултира политическите решения. Тя определя или прогнозира границите на възможното, но в тези граници решението си остава на суверена (народа) и то е продукт на политически процес (демокрация). Така денотативните съждения се правят от учените, а прескриптивните се правят от политиците. Двата въпроса се разделят формално. Благодарение на това разделение, легитимирането на научното познание може да бъде оставено на самите учени. Те се превръщат в специално обществено съсловие със специална съвещателна роля в демократичния процес. През своите институции те генерират някакъв консенсус и накрая връчват становищата си на политиците. Обществена легитимация на научното познание на практика не се търси. Истинността си остава вътрешен въпрос на научното съсловие и той се решава по правилата на научния метод. Тази херметическа изолация на научната мисъл от социо-културната среда се нарича „позитивизъм“. Позитивизмът е официалната идеология на либералните демокрации по отношение на науката.
Идеята за разделяне на науката и политиката звучи, поне на първо четене, много по-адекватна от научния расизъм в Германия или научния комунизъм в СССР. И до един момент наистина беше по-успешна. Но тя не е имунизирана от злоупотреби, дори напротив, тя създава предпоставка за един нов вид злоупотреба. Това е злоупотребата на политиците с експертните анализи и оценки. Ако учените определят първо границите на възможното, а политиците решават в тези граници (водени от мандата на народа), появява се една злоупотреба, на която последните не могат да устоят. И тя е следната: да поискат от учените такова становище, което да очертава границите на възможното така, че да оставят само изгодни за политиците възможности. По този начин политиците могат да си измият ръцете пред публиката, приписвайки отговорността за непопулярни и противоречиви решения на учените: а учените говорят от името на науката, която е по презумпция обективна природна сила. В идеалния случай, никой не консумира негатив (освен избирателите). Но в живота идеални случаи няма и през последните десетилетия видяхме как политици насилват късмета си, за да може накрая учените да изконсумират негатива. Учените се хванаха на това хоро, защото погрешно сметнаха, че тяхната легитимност е неизчерпаема. Но това е заблуда на позитивисти, които са откъснати от социалната действителност. В тази действителност имат преимущество разказите, от тях се черпи истинската легитимност. Ние станахме свидетели как рухна авторитетът на икономическата наука през 2008, как рухна авторитетът на социологията през 2016, а днес виждаме как рухва и авторитетът и на медицината. Повече хора приемат, че коронавирусът сигурно съществува и сигурно е опасен, но те също така чувстват, че политиците и лекарите имат собствен разговор зад завесата, в който гражданите не участват; чувстват, че ще ги „прекарат“. А това чувство на огорчение е по-силно от страха от вируса. Опитът на политиците да сведат кризата до медицински, „експертен“ въпрос не може да успее, макар че има голяма доза основание; не може, защото обществото усеща с кожата си въпроса като политически, като въпрос за власт и пари.
Има и още един проблем. Ако преди вярвахме в науката, днес няма една наука. Именно с аргументи от учени се атакуват ваксините. Всъщност антиваксърството е родено от счупването на научния консенсус. И това не е само в медицината. Просто Ковид-19 оголи и тези разделения. Тук вече се стига не до спорове около нечие его, а до противостоящи си тези, от които зависят човешки животи.
Сведена до експертно съсловие, днес науката преживява същата криза като католическата църква през 16. век. От собствения й клир се откъсват дисиденти, които обвиняват църквата в лицемерие, политическо интригантство и печалбарство от индулгенции. По същия начин днес се появят критици на медицината и фармацията, често от самите редици на научната общност, които я обвиняват, че не лекува, а търси да спечели от хапчета; и лобира в политиката, така че да спъва по-евтини форми на лечение и т.н. Накратко, обвиняват ги в профанизиране на онова, което преди е било свято.
Сега, когато монолитния небосвод на християнството и на просвещенските метанаративи е унищожен, ние отново живеем в езически свят, свят на много богове. Всеки телевизионер или комик, всеки добър разказвач с достъп до социални платформи може да си основе собствен култ. Най-голямата грешка е да смятаме, че това се дължи на „фалшивите новини“. В този свят „истински“ новини няма.
