Тръбопроводът „Набуко”, който бе постоянно в устата на българските политици, когато станеше дума за диверсификация на газовите доставки, се спомина тихо тази есен. Той бе победен окончателно от вътрешните си конкуренти в рамките на Южния газов коридор на ЕС. В София като че ли никой не забеляза това.
Кой уби неродения газопровод „Набуко”?

Тъмните облаци над „Набуко” надвиснаха още когато стана ясно, че той не може да разчита на газ от Иран, Ирак и Туркменистан. Примката на американското ембарго около режима на аятоласите в Техеран се затяга все повече и затова вече няма никакво значение, че само в иранското находище Южен Парс има газ, който може да захранва „Набуко” за 450 години. Ирак е с нищожно газово производство, а ситуацията със сигурността е такава, че страната скоро няма да стане износител на „синьо” гориво. Голямата надежда на „Набуко” бе Туркменистан – страната, притежаваща четвъртите по големина газови запаси в света. При това – страна, изразила готовност да стане доставчик за ЕС.

В последно време обаче между Ашхабад и Пекин бяха сключени споразумения, гарантиращи, че лъвският пай от бъдещия туркменски газов добив ще бъде засмукан от огромната китайска икономическа фуния. През септември т. г. ЕС предприе безпрецедентен в своята история ход, като упълномощи Европейската комисия да преговаря с Азербайджан и Туркменистан за изграждане на газопровод по дъното на Каспийско море, който да свърже тези две държави и да докара туркменския газ на западния бряг на езерото. Брюксел вероятно може да склони Баку и Ашхабад да загърбят старите вражди и да подпишат документ за газопровода, но няма как да неутрализира съпротивата на Русия, която е категорично против строежа на Транскаспийския газопровод и маскира геополитическите си мотиви с екологични аргументи.

Така единственият реален източник за захранване на „Набуко” остана суровината, която от 2017 г. нататък ще бъде добивана в рамките на втората фаза от разработката на азербайджанското находище „Шах Дениз”. Тогава азербайджанският газов износ ще се увеличи с 16 млрд. куб.м годишно, от които 6 млрд. вече са обещани на Турция. В най-добрия случай остават 10 млрд. куб.м – три пъти по-малко от планирания капацитет на „Набуко”. При това за същото количество от същия източник претендират още два проекта от Южния газов коридор на ЕС – ITGI (Интерконектор Турция – Гърция – Италия) и Трансадриатическият газопровод (Гърция – Албания – Италия). Наистина, в последно време в Азербайджан бяха открити още две перспективни газови находища – Апшерон и Умид, но добивът от тях ще започне не по-рано от 2021–2022 г.

До края на септември, когато бе крайния срок за подаване на офертите за покупка на газ от „Шах Дениз-2”, „Набуко” все още имаше някакви минимални шансове да се пребори със своите по-малки конкуренти, като стартира с капацитет 10–15 млрд. куб.м годишно, който по-късно да бъде увеличен.

Смъртоносният удар обаче бе нанесен в последния момент от компанията ВР (с предишно име Бритиш Петролиум), която има доминиращи позиции в нефтено-газовия бизнес в Азербайджан. В края на септември британците предложиха изграждането на нов газова връзка между Баку и Австрия, наречена Югоизточноевропейски газопровод. Той ще има капацитет 10 млрд. куб.м годишно и ще стъпи върху вече съществуващите преносни мрежи на Турция, България, Румъния и Унгария. И най-важното – ще бъде много по-евтин от „Набуко”.

ВР прави оферта, на която просто не може да се откаже. Най-малкото защото британската компания е не просто акционер, но и оператор на добива от находището „Шах Дениз” и има дълголетни традиции в лобирането за своите проекти пред властите на Азербайджан.

Както се и предполагаше, ВР вече има договорка с Азербайджанската държавна нефтена компания и с турската „Боташ” (също държавна) за изграждането на турския участък от бъдещия Югоизточноевропейски газопровод. Впрочем „Боташ” е акционер и в „Набуко”, но явно новото предложение е по-примамливо за турците.

Така кръгът се затваря – ВР и азербайджанската държава са двама от тримата ключови играчи в находището „Шах Дениз” и възнамеряват да пренасят собствения си газ по собствен тръбопровод.

Третият важен играч на азербайджанския газов терен е норвежката държавна компания „Статойл”, която същевременно е ключов акционер в Трансадриатическия газопровод – другият досегашен сериозен конкурент на „Набуко”. Така че ако случайно не бъде насочен от ВР към Австрия, газът от „Шах Дениз-2” ще поеме през Гърция и Албания към Южна Италия по газопровода на „Статойл”. Ясно е едно – суровина за захранване на „Набуко” просто няма.

Малко неочаквано „Набуко” бе убит не от обичайния заподозрян в лицето на руския проект „Южен поток”, а от западни енергийни компании, действащи в синхрон с Азербайджан и Турция и имащи подкрепата на своите правителства.

Няколко са факторите, които предопределиха леталния изход за доскорошния флагман на Южния газов коридор на ЕС. Първият и най-важен е, че „Набуко” бе проектиран за големи обеми газ, които сега и в обозримо бъдеще не могат да бъдат осигурени. Второ, проектът е много скъп, а финалните усилия за реализацията му съвпаднаха с тежка финансова криза в Европа, в условията на която кредитите поскъпват. Или както образно се изразява американския колега Александрос Петерсен – „Набуко” бе „белият слон” на Южния газов коридор. Трето, шестчленният консорциум за изграждането на „Набуко” има неудачен състав. Дори и най-силната компания сред акционерите на този газопровод – германската RWE отстъпва значително на отдавна окопалите се в Азербайджан BP и „Статойл”. В крайна сметка „Набуко” се оказа нереалистичен проект – един газов Голиат, който бе победен от своите по-малки, но по-маневрени съперници.

Как смъртта на „Набуко” ще се отрази на България? Най-краткият отговор е: повече положително, отколкото отрицателно. И без това бедната българска държава трудно би намерила средства за финансирането на своя дял от „Набуко”. Сега тя застава на пътя на един по-скромен и по-реалистичен проект – Югоизточноевропейския газопровод. Все още не е ясно как той ще използва наличната преносна мрежа в България, но е ясно, че не може да я заобиколи. Геометрията на Южния газов коридор се трансформира – вместо да се състои от една-две големи носещи оси, той се превръща по-скоро в мрежа от по-малки тръбопроводи, които ще се строят поетапно с нарастването на доставките от Азербайджан.

България (заедно с Турция, разбира се) има шанс да бъде в центъра на тази мрежа. Обнадеждаваща в това отношение е българо-турската декларация от миналия месец, че двете страни скоро ще подпишат междуправителствено споразумение за свързване на газопреносните им мрежи чрез изграждането на нов тръбопровод с малък капацитет.

Ако се постигне напредък и с проекта за газова връзка Комотини (Гърция) – Стара Загора, то така желаната диверсификация на доставките ще бъде постигната от България не по-късно от 2017 г. На нашата страна й трябват само милиард – милиард и половина кубически метра каспийски газ, за да получи решаващо усилване на своята позиция в преговорите с „Газпром”. Затова реалността на малките междусистемни връзки със съседите е много по-добра от отишлият си вече мираж „Набуко”.

* Пламен Димитров е историк и политолог, член на Българското геополитическо дружество. Автор е на стотици научни и журналистически анализи в областта на геополитиката и международните отношения. В момента завършва книга със заглавие "Геометрията на тръбопроводите. Нефт, газ и политика в Каспийско-Черноморския регион".

Още от категорията

1 коментар/a

hi85 на 06.12.2011 в 05:20
BP (английска компания). Турция и Англия са в много добри взаимоотношения. Турция и ЕС не са в никак добри (геополитически) взаимоотношения.\r\n\r\nТози момент липсваше в иначе добрия обзор/анализ.

Напиши коментар