Тръбопроводът „Набуко”, който бе постоянно в устата на българските политици, когато станеше дума за диверсификация на газовите доставки, се спомина тихо тази есен. Той бе победен окончателно от вътрешните си конкуренти в рамките на Южния газов коридор на ЕС. В София като че ли никой не забеляза това.
<p>Тъмните облаци над „Набуко” надвиснаха още когато стана ясно, че той не може да разчита на газ от Иран, Ирак и Туркменистан. Примката на американското ембарго около режима на аятоласите в Техеран се затяга все повече и затова вече няма никакво значение, че само в иранското находище Южен Парс има газ, който може да захранва „Набуко” за 450 години. Ирак е с нищожно газово производство, а ситуацията със сигурността е такава, че страната скоро няма да стане износител на „синьо” гориво. Голямата надежда на „Набуко” бе Туркменистан – страната, притежаваща четвъртите по големина газови запаси в света. При това – страна, изразила готовност да стане доставчик за ЕС.</p>
<p>В последно време обаче между Ашхабад и Пекин бяха сключени споразумения, гарантиращи, че лъвският пай от бъдещия туркменски газов добив ще бъде засмукан от огромната китайска икономическа фуния. През септември т. г. ЕС предприе безпрецедентен в своята история ход, като упълномощи Европейската комисия да преговаря с Азербайджан и Туркменистан за изграждане на газопровод по дъното на Каспийско море, който да свърже тези две държави и да докара туркменския газ на западния бряг на езерото. Брюксел вероятно може да склони Баку и Ашхабад да загърбят старите вражди и да подпишат документ за газопровода, но няма как да неутрализира съпротивата на Русия, която е категорично против строежа на Транскаспийския газопровод и маскира геополитическите си мотиви с екологични аргументи.</p>
<p>Така единственият реален източник за захранване на „Набуко” остана суровината, която от 2017 г. нататък ще бъде добивана в рамките на втората фаза от разработката на азербайджанското находище „Шах Дениз”. Тогава азербайджанският газов износ ще се увеличи с 16 млрд. куб.м годишно, от които 6 млрд. вече са обещани на Турция. В най-добрия случай остават 10 млрд. куб.м – три пъти по-малко от планирания капацитет на „Набуко”. При това за същото количество от същия източник претендират още два проекта от Южния газов коридор на ЕС – ITGI (Интерконектор Турция – Гърция – Италия) и Трансадриатическият газопровод (Гърция – Албания – Италия). Наистина, в последно време в Азербайджан бяха открити още две перспективни газови находища – Апшерон и Умид, но добивът от тях ще започне не по-рано от 2021–2022 г.</p>
<p>До края на септември, когато бе крайния срок за подаване на офертите за покупка на газ от „Шах Дениз-2”, „Набуко” все още имаше някакви минимални шансове да се пребори със своите по-малки конкуренти, като стартира с капацитет 10–15 млрд. куб.м годишно, който по-късно да бъде увеличен.</p>
<p>Смъртоносният удар обаче бе нанесен в последния момент от компанията ВР (с предишно име Бритиш Петролиум), която има доминиращи позиции в нефтено-газовия бизнес в Азербайджан. В края на септември британците предложиха изграждането на нов газова връзка между Баку и Австрия, наречена Югоизточноевропейски газопровод. Той ще има капацитет 10 млрд. куб.м годишно и ще стъпи върху вече съществуващите преносни мрежи на Турция, България, Румъния и Унгария. И най-важното – ще бъде много по-евтин от „Набуко”.</p>
<p>ВР прави оферта, на която просто не може да се откаже. Най-малкото защото британската компания е не просто акционер, но и оператор на добива от находището „Шах Дениз” и има дълголетни традиции в лобирането за своите проекти пред властите на Азербайджан.</p>
<p>Както се и предполагаше, ВР вече има договорка с Азербайджанската държавна нефтена компания и с турската „Боташ” (също държавна) за изграждането на турския участък от бъдещия Югоизточноевропейски газопровод. Впрочем „Боташ” е акционер и в „Набуко”, но явно новото предложение е по-примамливо за турците.</p>
<p>Така кръгът се затваря – ВР и азербайджанската държава са двама от тримата ключови играчи в находището „Шах Дениз” и възнамеряват да пренасят собствения си газ по собствен тръбопровод.</p>
<p>Третият важен играч на азербайджанския газов терен е норвежката държавна компания „Статойл”, която същевременно е ключов акционер в Трансадриатическия газопровод – другият досегашен сериозен конкурент на „Набуко”. Така че ако случайно не бъде насочен от ВР към Австрия, газът от „Шах Дениз-2” ще поеме през Гърция и Албания към Южна Италия по газопровода на „Статойл”. Ясно е едно – суровина за захранване на „Набуко” просто няма.</p>
<p>Малко неочаквано „Набуко” бе убит не от обичайния заподозрян в лицето на руския проект „Южен поток”, а от западни енергийни компании, действащи в синхрон с Азербайджан и Турция и имащи подкрепата на своите правителства.</p>
<p>Няколко са факторите, които предопределиха леталния изход за доскорошния флагман на Южния газов коридор на ЕС. Първият и най-важен е, че „Набуко” бе проектиран за големи обеми газ, които сега и в обозримо бъдеще не могат да бъдат осигурени. Второ, проектът е много скъп, а финалните усилия за реализацията му съвпаднаха с тежка финансова криза в Европа, в условията на която кредитите поскъпват. Или както образно се изразява американския колега Александрос Петерсен – „Набуко” бе „белият слон” на Южния газов коридор. Трето, шестчленният консорциум за изграждането на „Набуко” има неудачен състав. Дори и най-силната компания сред акционерите на този газопровод – германската RWE отстъпва значително на отдавна окопалите се в Азербайджан BP и „Статойл”. В крайна сметка „Набуко” се оказа нереалистичен проект – един газов Голиат, който бе победен от своите по-малки, но по-маневрени съперници.</p>
<p>Как смъртта на „Набуко” ще се отрази на България? Най-краткият отговор е: повече положително, отколкото отрицателно. И без това бедната българска държава трудно би намерила средства за финансирането на своя дял от „Набуко”. Сега тя застава на пътя на един по-скромен и по-реалистичен проект – Югоизточноевропейския газопровод. Все още не е ясно как той ще използва наличната преносна мрежа в България, но е ясно, че не може да я заобиколи. Геометрията на Южния газов коридор се трансформира – вместо да се състои от една-две големи носещи оси, той се превръща по-скоро в мрежа от по-малки тръбопроводи, които ще се строят поетапно с нарастването на доставките от Азербайджан.</p>
<p>България (заедно с Турция, разбира се) има шанс да бъде в центъра на тази мрежа. Обнадеждаваща в това отношение е българо-турската декларация от миналия месец, че двете страни скоро ще подпишат междуправителствено споразумение за свързване на газопреносните им мрежи чрез изграждането на нов тръбопровод с малък капацитет.</p>
<p>Ако се постигне напредък и с проекта за газова връзка Комотини (Гърция) – Стара Загора, то така желаната диверсификация на доставките ще бъде постигната от България не по-късно от 2017 г. На нашата страна й трябват само милиард – милиард и половина кубически метра каспийски газ, за да получи решаващо усилване на своята позиция в преговорите с „Газпром”. Затова реалността на малките междусистемни връзки със съседите е много по-добра от отишлият си вече мираж „Набуко”.</p>
<p>* <em>Пламен Димитров е историк и политолог, член на Българското геополитическо дружество. Автор е на стотици научни и журналистически анализи в областта на геополитиката и международните отношения. В момента завършва книга със заглавие "Геометрията на тръбопроводите. Нефт, газ и политика в Каспийско-Черноморския регион".</em></p>