- Автор: Валентин Хаджийски
- 10 Sep 2020
- 4609
- 37
.jpg)
Разбира се, като империалистическа сила САЩ претърпяха катастрофа – по мнението и на двете големи американски партии, и на „правилните“ западни медии, и на широката западна общественост. Тук сините колеги, по-католици от папата, напразно мъкнат от девет кладенеца вода да измътят американска „победа“. Да, група американски войници (от 200 според Белия дом до 500 според Пентагона – не се знае) щe остане в провинция Деир ез-Зор да варди газовото находище на „Коноко“; американската база Ат-Танфа на йорданската граница засега ще продължи да контролира трансфера на чуждестранни джихадисти към Сирия – обясненията, че оставали да продължат „борбата с ИДИЛ“ никой и в САЩ не приема сериозно – но това са ариергардни маневри за запазване на лице.
Катастрофата е абсолютна. САЩ загубиха всичките си съюзници в региона. Изоставиха кюрдите, както пресметна сайтът The Intercept, за осми път в историята. Конфликтът им с Турция фактически спусна кепенците на НАТО: с куриози като оръжейното ембарго на Вашингтон и Брюксел срещу Анкара, отказът на турския президент да приеме американския вицепрезидент по време на посещението на последния в Турция, заплахите на Тръмп да анихилира турската икономика, обстрелът на американски войници в Сирия от турската армия и американските планове за евакуация на авиобаза Инджирлик... САЩ тласнаха кюрдите в прегръдката на Асад, Турция – в обятията на Русия, която веднага запълни регионалния вакуум. Путин, утвърдил се като безспорен нов хегемон на Близкия изток, бе посрещнат като фараон в Саудитска Арабия и ОАЕ; веднага Рияд започна преговори с Техеран за примирие в Йемен с посредничеството на Пакистан; в Сочи долетя на инструктаж Ердоган, следван от 40 висши африкански държавни и правителствени ръководители.
Тези главоломни развития обаче не бяха чак толкова изненадващи за мен. Читателите може би помнят, че през септември 2015 г., след речта на Путин в ООН („Вы хоть понимаете теперь – чего вы натворили?“) и ненадейното начало на руската операция в Сирия, прогнозирах края на американската глобална военнополитическа хегемония. Както пък септември 2008 г. тури край на „Вашингтонския консенсус“ в глобалната икономика и финанси. Оттогава живеем в постамерикански свят. Той не е точно „многополюсен“ в смисъл, че някой предлага реална коренна алтернатива на американската система – както навремето предлагаше СССР, или че се е формирал нов едноличен световен лидер, но е свят на бързо разпадаща се американска хегемония.
Но и тези от почитателите на Путин, които мислят, че разпадането на американската хегемония в света означава разпадане на САЩ или поне драстично обедняване на американците по сценария на СССР в 90-те години, се заблуждават. Всъщност, както много пъти съм писал тук, истинските национални интереси на Америка се разминават драстично с интересите на досегашния световен хегемон – глобализираната империалистическа върхушка.
Обкновеният американец не вижда нищо от печалбите на глобалните supply chains, водещи се за „американски“ корпорации – но най-често не плащащи никакви данъци в САЩ. Напротив, той страда от тяхната политика на аутсорсинг и деиндустриализация у дома не по-малко (поне относително) от обикновения българин. Обикновеният американец не печели нищо и от статута на долара като световни пари: ползите от това за американската икономика се оценяват на 5% от БВП – не е малко, но те не засягат 99% от населението. И още по-малко вижда той полза за себе си от американския държавен дълг: напротив, реално губи от него, защото носи тегобата на обслужването му, а дългът се натрупва главно от войните на глобализираната върхушка, от гарантирането на свръхпечалбите на големите корпорации и от изпомпването на обществено богатство към офшорните сметки на най-богатите.
Обикновеният американец живее все по-трудно и определено по-зле от родителите си. Не само икономически, но и по отношение на основните си граждански права, пък и на социалните си и културни права.
Основната задача на Тръмп в чужбина, както сам я формулира в предизборната си кампания и инаугурационното си слово, бе слагане край на поредицата „кървави външнополитически бедствия“, в които Обама натика Америка. Можем да добавим към виновните и Буш II, но при него, поне за Афганистан, имаше оправданието на шока от 11 септември. За Обама, удостоен още преди влизането си в Белия дом с Нобел за мир, историята няма оправдание.
Най-добрата външна политика на САЩ в условията на постамериканския свят е възможно най-бързото им изтегляне от главните огнища на конфликти, разпалени от самите тях.
Колко добра е тази политика за засегнатите региони и за света като цяло е очевидно. За броени дни след решението за изтегляне от Сирия законната власт в Дамаск възстанови контрола си над почти целия Североизток по почти безкръвен начин, като на много места бе дори дружелюбно посрещната от кюрдите, дотогава сериозно наплашени от Анкара и изоставени за пореден път от Вашингтон. Неоосманските апетити на Турция за Алепо, плодородните земи около Ефрат, цяла Северна и Североизточна Сирия и Киркук бяха парирани. Принципите на териториалната цялост на Сирия и бъдещото изтегляне от нея на всички неканени чужди сили бяха официално признати и от Ердоган. Заедно с това той може би ще получи възможност да върне два милиона сирийски бежанци от своя територия на юг от границата и ще запази лице у дома по отношение кюрдския си проблем.
След американското изтегляне от Сирия ми попаднаха данни от изследване на измененията в религиозността на младите в Близкия изток и Северна Африка. В Тунис например делът на нерелигиозните младежи на възраст от 15 до 29 г. от 2012 досега е скочил от 16,1% на 46,7%. Подобна, ако и не толкова стръмна, е разликата в Либия, Алжир и Египет. Религиозността на младите в Близкия изток е право пропорционална на бруталността на западното присъствие там. Политическият радикален ислямизъм е преди всичко въоръжен антизападен протест. 11 септември, макар да изключвам всякакви конспиративни теории за организирането на атаките уж от Буш, също безспорно е резултат на американското военно присъствие в Персийския залив и на интимните връзки между сем. Буш и саудитските елити, сред които сем. Бин Ладен. През последната седмица най-масовите протести в историята на Ливан, обединили по небивал досега начин ливанското общество, също носят ярко изразен светски, модерен характер. Сякаш с магическа пръчка изтеглянето на Америка смита злата магия на политическия ислям от лицето на Близкия изток.
Няма съмнение, че изтеглянето на САЩ и от другите конфликтни огнища ще има също толкова благотворен ефект. Разплитането на украинския възел на Обама и Хилари от Тръмп не само може д а помогне за постепенната политическа нормализация на Украйна и очистването й от неонацистката зараза, но дори и за обуздаването на корупцията и псевдолибералното беснуване на обамо-хиларистите.
За България вече е късно да се заобиколи най-голямата икономическа и геополитическа катастрофа, причинена й от американската хегемония – провалянето на „Южен поток“, но затова пък премахването на бедствието ГЕРБ от хоризонта е напълно реално. И за България, и за цяла Европа с изключение на Англия (не на цяла Британия), Полша, Румъния, балтийските страни и може би Швеция, изтеглянето на САЩ означава нормализация на естествените връзки с Русия.
Азия, с изключение на Япония и Южна Корея, както и Африка може пък да са на път въобще да забравят американската военна хегемония. Съвместни военни учения на Урал с участието на китайски, индийски и пакистански войски; руските стратегически бомбардировачи в Южна Африка за съвместни учения, приветствани от тълпата като кинозвезди... В Латинска Америка току-що започна нова витка на спиралата на борбата на местните народи срещу диктата на северния съсед.
По отношение сигурността на самите САЩ и на Запада, както ни е добре известно, всички значителни източници на риск след разтурянето на СССР в 1991 г. бяха изключително proudly made in America. Ислямският тероризъм бе продукт на американската война чрез прокси срещу СССР и на американското военно присъствие в Близкия изток.
11 септември бе продукт на интимността на сем. Буш със сем. Бин Ладен и цената на американските военни бази в Персийския залив. Радикалният ислямизъм беше главно експорт на американския клиент Саудитска Арабия – режим, който в миналото без американския чадър не би се задържал и месец. „Ислямска държава“, както призна и Тони Блеър, е продукт на американския разгром и окупация на Ирак. Бежанската криза в Европа от 2015 г. бе продукт на западния разгром на Либия, покровителстваната от Запад саудитско-турска агресия срещу Сирия и американското опустошаване на Афганистан и Ирак. Русия, която Обама тури сред главните заплахи за човечеството, след ебола и преди ИДИЛ, бе напълно изкуствено и ненужно конфронтирана от Вашингтон дълги години след 2000 г., докато се стигна до абсурда в Киев през февруари 2014 г.
Тези прости истини си пробиват път и към вашингтонския елит. През април т.г. излезе книгата на Макс Блументал, редактор на интересния сайт The Grayzone, озаглавена “Управлението на диващината“ (The Management of Savagery), което може да се преведе и с „управление чрез диващина“, с подзаглавие „Надигането на международния джихад и западният ултранационализъм“. Журналистът показва как американската политика по сигурността (national security state) създаде Ал-Кайда, ИДИЛ и... Доналд Тръмп. Екстремистките сили, пише Блументал, застрашаващи мира в света, са невидимият цвят на американските имперски кроежи.
Дълго преди установяването на полицейската държава на Буш II, американското тайно финансиране на муджахидините, инспирирано от фебрилния русофоб „Збиг Брезински“ (както се произнася в Америка), провокира съветското нахлуване в Афганистан в 1979 г. – и така чак до ИДИЛ. Тези външнополитически провали направиха САЩ изкуствено уязвими и от тероризма, и от собствения им ултранационализъм.
Единствено буди съмнение у мене мнението на Блументал, че и Тръмп е продукт на неоконсервативния империализъм и че действията му в Близкия изток само ще задълбочат кризата. Книгата е завършена сигурно преди година. Засега се наблюдава тъкмо обратното – „агент Ориндж“ по-скоро демонтира кризисните фактори, създадени от Обама и преди него от Буш II. Да, това става хаотично и под напора на вътрешнопартийните му страсти, а не от грижа за мира в региона, но все пак става.
Америка е далечен, потенциално щастлив остров, който просто няма от кого да се страхува, ако не са рисковете, които сама си отглежда. Наистина, в 1941 г. страхът от Япония е бил реален, както и досега личи по укрепленията около Сан Франциско, днес туристически места. А след 1949 г. често и страхът от СССР. Но днес? Толкова по-неразбираема е манията на американските политици да скандализират без никаква нужда Русия, единствената сила, която може технически да унищожи Америка, макар с цената на собственото си унищожение. Русия и Америка са създадени от географията и историята да бъдат съюзници. Състоянието им на взаимна омраза и съперничество е противоестествено и мъчително и за двете.
Американските мейнстрийм политици, коментатори и експерти днес обаче с малки изключения сами спадат към the bewildered herd, „ошашавеното стадо“ на пиар класика Уолтър Липман – 80-те процента от населението, които нищо не разбират и не могат, не бива да участват в управлението, а да се задоволяват да гледат риалити, сапунки, спортни състезания и да четат таблоиди.
Изглежда нищо не може да е по-полезно за стартирането на дълбока реформа на американската външна политика и мисловен ступор от един здравословен и дълбок външнополитически разгром. Виетнамският синдром държа влага на вашингтонските ястреби над 25 години – чак до първата война в залива, а всъщност чак до 2001 г., пък и тогава бе потребен шокът от 11 септември, за да се променят така нещата.
Но пък сега „хибридността“ на войните и особено на медиите правят трудно да се разбере какво е разгром. В известен смисъл разгромът на САЩ в Сирия бе налице още преди четири години. В момента обаче е вече общопризнат.
Така или иначе Америка вече не е глобален военнополитически хегемон и започва да го разбира. Тя притежава обаче огромна потенциална икономическа и „мека“ сила, с която може да задава тон на останалите още дълго време. Особено когато стане източник и на прогресивен опит за останалия свят в реформирането на провалилия се псевдолиберален глобализъм.
Разпадането на империята само може да помогне за възраждането на по-добрата Америка. Съкращаването в пъти на военните разходи, в т.ч. за пенсионно и здравно осигуряване на ветераните – заедно с прогресивна данъчна и здравна реформа – например ще е достатъчно за балансирането на бюджета и стопяването на държавния дълг. Ликвидирането на огромната околовоенна корупция и лобизъм, на полицейската държава, на медийното помрачение около „руската намеса“ ще имат неоценимо благотворно влияние върху икономиката и обществото – истинска американска пролет.
Провалената агресивна неоконсервативна външна политика на Обама, Хилари и демократическата върхушка е във все по-остро противостояние с прогресивната вътрешна политика на партийните низини и с цялостното необратимо олевяване на Америка по обективни социално-икономически и демографски причини.
Най-важното е американската левица да преодолее провинциализма и партизанската си слепота и groupthink и да се заинтересува по-сериозно от външна политика и глобални дела. Поне колкото се интересуваше по времето на Виетнам!
Обидно е за държавата как иначе блестящи прогресивни демократи в Конгреса, които тези дни пекоха на бавен огън Марк Зукърбърг за робския труд на хиляди американци, на чиито виртуални кости се гради световната паяжина Фейсбук, оплела всеки трети човек на Земята, тутакси след това мрънкат несмислено за руската „колузия“ на Тръмп и как Зеленски бил признал, че Тръмп и адвоката му Джулиани му дали да прочете по украинската тв някаква тяхна бележка с „фейк нюз“!
