- Автор: Георги Георгиев
- 10 Sep 2020
- 149
- 37
Обръщението на Обама към Конгреса бе изпълнено с толкова наивитет и самозаблуда, че то само по себе си дава отговор защо Америка преживява криза на глобалното си лидерство. Дипломацията й няма как да провежда ефективна външна политика, при положение, че не само не е в състояние да оцени собствените си провали, но дори не ги и забелязва. Вижда позитиви в процеси, които дори и в краткосрочна перспектива работят срещу американските интереси.
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/47450_TVYaz1t0CEizStVleWKfuDanWaZI0d.jpg" style="height:267px; width:450px" /></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Американският президент се похвали, че политиката му на рестрикции спрямо Москва е превърнала руската икономика в <em>tatters</em>, което може да се преведе като руини, но също така означава и дрипи. И в последното си значение е много съотносимо към дипломацията на самия Обама. Тя представлява механичен и хаотичен сбор от инициативи, които не само са лишени от стратегическа целенасоченост, но често взаимно се обезсилват. Единственото общо между тях е голямата им доза пиар обвързаност. Така самата американска администрация подменя собствения си образ на световен лидер с медийна конструкция. В която Обама може да се чувства комфортно, но която издава в крайния си прочит само безсилие.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">И тук е голямата вина на американския държавен глава. Той искрено вярва, че би било полезно, ако се интегрира моделът на американското лидерство с института на общественото мнение. В цялата си досегашна дейност той постоянно подрежда външните си приоритети съобразно степента на тяхната популярност. Което лишава дипломацията му от възможността да проявява стратегическа визия и я кара да работи в режим на търсене на мимолетни успехи, от които се изисква не да произведат определени позитиви за Америка, а просто да бъдат регистрирани като такива.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Тези „успехи” много скоро се оказват началото на неуправляеми кризи и администрацията на Обама започва да работи не за тяхното решаване, а за прикриване на собственото си участие в тях. Което най-често се случва, като вниманието бива преориентирано към търсене или създаване на нова криза, където отново се прилага изпитаният порочен метод – всички усилия се насочват към маркиране на поредния „успех”, без да се влага и грам мисъл какво следва след него.<br />
Дори Обама да не е архитектът на този тип външна политика (а по-скоро е), от позицията си на държавен глава на Америка той е длъжен да се отскубне от нейното русло. Съществуването на прекалено голям брой остри световни проблеми, с които суперсилата не може да се справи, може да бъде замитано в медийното пространство, но не може да не се калкулира техният ефект върху „голямата шахматна дъска”. </span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Днес сме свидетели, как се появяват сили, способни вече да превръщат американските пасиви в свои активи: примерите с „Ислямска държава” в Ирак и Сирия, талибаните в Афганистан, Русия в Украйна, икономическата експанзия на Китай в Африка и Южна Америка. Свидетели сме на прекалено широкомащабна промяна, за да възприемаме случващото се като случайна флуктуация на геополитическото статукво.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Политическите, военните и икономическите сътресения няма как да не пораждат широко чувство на безпокойство, което би катализирало процеса на търсене на нови формули за функциониране на международната система. В посока тя да стане по-малко „американска”. Защото въпреки победните релации на Обама пред Конгреса, където той съпостави успехите на Съединените щати и незавидното положение на техните противници, като Русия и „Ислямска държава”, поддържането на перманентно напрежение показва предела на американската сила. Ако последната не е в състояние да се справи ефективно с определено предизвикателство, нещо повече, ако дори няма и идея как да го направи, въпросът за търсене на неин заместител ще стане напълно резонен.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">В този смисъл битката за Украйна е ключова за жизнеспособността на „американското статукво”. Нейният залог не се крие в това кой ще упражнява влияние в Киев, а как ще се отрази случващото се върху отношенията между Европа и САЩ. Двата субекта преследват с еднакви средства различни цели, което към момента им помага да прикриват наличието на дисонанс в собствените си позиции, но с времето този „разлом” по-между им ще става все по-ярък.<br />
Европейците се надяват, че посредством санкциите ще принудят Москва да се откаже от поддържането на сепаратистите в Донецк, след което ще последва период на възстановяване на отношенията. Поне в сферата на икономиката, а в областта на политиката се търси т.нар. деескалация, при която Старият континент ще си отдъхне от наново появилия се призрак на войната. И ще се върне към онази спокойна реалност, която бе загубена през 2014 година.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Обама, напротив, вижда в днешната ситуация възможност трайно да изолира Русия от Европа. Освен всичко друго, за него двубоя с Путин е въпрос на уреждане на лични сметки. Но именно тази смес от имперска рефлексия и личностна амбиция не позволява за пореден път на Вашингтон да определи правилно днешната си стратегическа цел.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Икономическите, финансовите и политическите санкции няма да обезсилят руската агресивност, а ще я изострят. Повече от наивно е да се очаква, че нация, която е издържала Ленинградската блокада, ще капитулира само защото покупателната й способност се е свила с 10%. Напротив, образът на външния враг ще служи и като мобилизиращ фактор за руското общество, и като алиби за една по-милитаристка политика на руското ръководство. И ако Русия бъде доведена дотам, че армията й остане единственият крепител на международния й престиж, тогава многократно ще нарасне рискът от нейното използване.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Това е нещото, което Америка не бива да допуска по никакъв начин, защото не може да бъде противодействано на пряка руска военна агресия освен с цената на поемане на риска от избухване на ядрена война. Вашингтон едва ли ще поеме подобен залог. Колкото и да е неадекватна една дипломация, нейното призвание си остава гарантиране на сигурността на страната, а не превръщането й в ядрена пустиня.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">И за да не става американската свръхсила заложник на руския термоядрен шантаж, е необходимо да престане да вярва в химерите, че икономическите санкции са в състояние да коригират политиката на Путин и че Украйна може да възвърне териториалния си и политически интегритет с военни средства. Бъдат ли изпълнени споменатите две условия, дипломатите от Държавния департамент могат да излязат от задънената улица, в която сами се набутаха. И да открият пред себе си широко поле за маневриране.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Защото, играейки днес на терена на войната, Америка играе на терена на Путин. Русия е способна да поддържа военното напрежение в Донбас практически неограничено време. Докато Украйна не може. Цялото стоварило се върху нея напрежение може да я доведе до колапс. Много скоро. Самите медии в Киев съобщават, че отклонението от мобилизационните мероприятия добива епидемичен характер, като дори в западната Ивано-Франковска област неполучените повиквателни надхвърлят 60%. При това голяма част от призованите са се укрили именно на територията на Русия. Цели селища и райони протестират пред военните комендатури и не позволяват на вече мобилизираните да се отправят към военните поделения.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Друга характерна особеност на руската военна активност е нейната съразмерност. Тя е достатъчна да нанася тактически поражения на украинските сили, но избягва решаването на стратегически задачи. Така Москва не позволява в съзнанието на европейските общества ясно да изкристализира образът на „руската опасност”. Поради което политиката на санкции спрямо Москва вбива клин между управляващите и електората в много европейски страни. В частност този факт обяснява и засиления интерес на Великобритания и САЩ към България, те се интересуват дали управляващите ни могат да понесат бремето на антируската политика, или страната ни ще се впише в поредицата от взелата ляв завой Гърция, еманципираната Турция, русофилската Сърбия и Унгария на Орбан.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Друг опасен за Съединените щати ефект от външната им политика спрямо Русия е ударът, който се нанася спрямо универсиализма на световната икономическа система. И възможността, ако не да се роди нейна алтернатива, то поне тя да бъде сепарирана. Устои ли Москва на днешните и бъдещите санкции, това ще означава, че автаркията има шанс срещу глобализма и в бъдеще всяка една страна, конфронтирайки се с Вашингтон, ще разчита, че и тя може да приложи руската „рецепта”. Обратната страна на този процес е стесняването на приложното поле на долара, което може да има катастрофални последици за Уолстрийт.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Затова час по-скоро е нужна радикална промяна в американската политика. Всички усилия трябва да се насочат към търсене на мирно решение на украинската криза. Вече с цената на всичко. Без да се държи сметка за загубата на Донецк и Луганск и за политическото бъдеще на Порошенко и Яценюк. Последните двама са с достатъчно окървавени ръце, за да се мисли, че през тях може да се стигне до вътрешноукраинско помирение. Последната роля, която може да изиграят, е да бъдат определени като главните виновници за настъпилата катастрофа.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Образно казано, струва си да се търси мирът в Украйна дори и през превръщането на споменатите две персони в политически трупове. И докато Путин ще се любува на тези си „трофеи”, да бъде пуснат мащабен проект за стабилизиране на Украйна. Който ще се опира нe на дяснорадикалните националисти, а на огромната маса от уморени и отчаяни граждани. На които да бъде предложена реална алтернатива за по-достоен и сигурен живот. За целта ще трябва наистина да бъдат налети огромни средства. Както е при борсовата криза, излизането от геополитическата също струва скъпо.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Но е важно да се стъпи на пътя на мира. Там са безспорните предимства на западните демокрации. Русия не само не може да се противопостави, тя дори не може да проумее целия обхват на европейската и американската „мека сила”. Това, което сработи в практически всички източноевропейски страни, ще сработи и в Киев. Само трябва да му се създаде подходящата среда. А тя се изразява с една дума – МИР.</span></span></p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
