Antifa – кои са младежите с черни качулки, които бият „алтернативните десни“?

В сто пъти инкриминирания си злополучен тв коментар за Шарлътсвил Тръмп осъди омразата и насилието „от много страни“, on many sides, и на фашистите, и на антифашистите. Както всеки непредубеден човек, гледал видеото, усеща с кожата си, това всъщност си беше справедливо изказване, но то привлече буря от негодувание от либералния естаблишмент, от корпоративните медии, от прогресивните сили и от консервативните републиканци Мит Ромни и Марко Рубио, които също похвалиха антифашистите. Това, разбира се, беше чиста конюнктура – преследваше се дискредитирането на Тръмп и като фашист. 

Когато миналия месец нарекох събарящите и ритащи войнишки паметници в южните щати млади хора „либерални хунвейбини“, исках да осъдя патологичната омраза на ултралевите срещу техните класови съюзници, макар „идентичностни“ врагове – ултрадесните. Това са реално две близки по класов интерес течения на американското работническо движение, изкуствено противопопоставени едно срещу друго по културен, lifestyle, но политически незначителен признак. Интерес от противопоставянето им има Хилари и целият американски естаблишмент, изправен зад нея като скала – тези, които направляват преврата срещу Тръмп и вече премахнаха всичките елементи на работническо недоволство и утопичен бунт в неговото управление.  

Но там не обърнах внимание на това кои точно са ултралевите момчета и момичета с черните качулки и кърпи, ударният юмрук на протестиращите срещу Тръмп и срещу „алтернативното дясно“. Корпоративните медии ги нарекоха „Антифа“ („антифа“ с малка буква) и ги представиха в неутрална светлина по време на безредиците в Шарлътсвил, защото бяха заети да громят враговете им – нацистите, „хората на Тръмп“. 

Но иначе отношението на либералния естаблишемент към тях въобще не е положително и ще става все по-отрицателно. Действията на „Антифа“ се окачествяват от американската полиция – ФБР и Министерството на вътрешната (Homeland) сигурност – като „вътрешен (domestic) тероризъм“. Говори се, че „Антифа“ планирали гражданска война през ноември и насилственото сваляне на Тръмп от власт. 

„Антифа“ в Америка 

станаха медийна реалност това лято, но за пръв път чухме за тях още в началото на февруари на студентските протести, преминали в масови безредици в Бъркли. Докато през юни CNN още отричаше, че съществуват, в септемврийския брой на либерално-интелигентското списание The Atlantic те вече са станали нещо като тема на броя. „Антифа“ се появиха като реакция срещу встъпването на Тръмп на власт и се отличаваха от общо взето мирните протестиращи с искането си за „пряко действие“ срещу нацизма. Те нямат доверие на градските власти, полицията и съда – много от тях са анархисти или леви либертарианци, против държавата са изобщо. 

Прякото действие не е само уличен натиск, палежи и безредици, но и пикетиране на работни места или жилищни сгради, да принудят някой работодател или хазаин да изгони някой гаден нацист – работник или наемател. Извън това и общия призив за събарянето на капитализма „Антифа“, доколкото знам, не издигат конструктивни леви искания като „Окупирай Уолстрийт“ или движението на Бърни миналата година, не искат или не могат да дискутират за политика с „алтернативните десни“, не признават правото им на свобода на мнение и изразяване. Общо взето симпатични, но адски наивни, инфантилни и зелени млади хора.  

В Америка думите „фашисти“ и „нацисти“

исторически имат по-широко и разводнено значение, отколкото в Европа и България, и то изключително в полето на „идентичността“. По традиция от контракултурата на 60-те, американските млади прогресисти, към които спадат почти всички ученици в добрите гимназии и студенти в добрите универститети, повечето от които са бели и от буржоазни семейства, наричат едва ли не всичко буржоазно и „квадратно“, свързано с неприятната им  субкултура на родителите им, „фашистко“ („фашистки кънтри клуб“ – играят голф, „фашистки автомобил“ – БМВ-всъдеход), а всеки, изказал расово предубеждение към небелите хора, се таксува за „нацист“. Така че и думите „антифашист“ и „антинацист“ в Америка поне досега не звучаха хард-политически като в Европа, а повече като „антирасист“ и „активист за граждански права“. Казва се, че aмериканците знаели повече за антифашизма, отколкото за самия фашизъм.  

Терминът „Антифа“ е със скорошен немски произход 

от 2000-те години, от съвременната немска „Антифа“, добре позната напоследък от масовите си  сблъсъци с неонацистите в Дрезден. Един от логотиповете, които се срещат в интернет, е взет от немското Антифашистко действие –  Antifaschistische Aktion, военното крило на ГКП от 1932 г., чието име е възродено в 1980-те години във ФРГ на некомунистическа протестна основа. Във Ваймарска Германия червените работнически милиции, известни като Ротфронт, са голям проблем за нацистките милиции SS и SA. В „Песента на Хорст Весел“ на видно място се пее за другарите от SA, застреляни от Ротфронт и „реакцията“ (т.е. Ваймарскотo правителство). 

Но „Антифа“ не е без организационна история в Америка – тук в 1980-те години в левите пънк рок и скинхед младежки работнически среди се зароди движението „Антирасистко действие“, също проповядващо „пряко действие“. В 2009 г. в средите на разочаровани работници от миньорска Апалачия, дотогавашни привърженици на „Чаеното парти“, възникна „Реднешки бунт“ (Redneck Revolt) – антикапиталистическо, антирасистко работническо движение, попило много от най-добрите традиции на американското аболиционистко, стачно и работническо-взаимоспомагателно движение от миналото. 

Redneck е непреводим с една дума на български термин и има и отрицателни, и положителни конотации – може да означава и прост, беден, но реакционно настроен човек с пушка и църква от глухата провинция, и просто честен трудов човек от затънтено място, недокоснат от заразата на големия град. Друг бранд на „Антифа“ е „Революционно аболиционистко движение“. В американската прогресивна история аболиционистите са едни от най-положителните герои, идеалисти у Хариет Бийчър Стоу. Тези и други групи бяха още живи, но с маргинално значение, докато встъпването на Тръмп през януари не ги активира. 

„Антифа“ в момента е мрежа от над 200 местни групи и над 15 хиляди активисти 

в целите САЩ, които общуват в социалните медии, но нямат единна структура. Както личи от много видеоматериали и други свидетелства, те отиват на неразрешените си акции въоръжени с тежки сопи и пластмасови съдове с човешки екскременти – с явно намерение да предизвикат масови сбивания и погроми. 

Полезни ли са левите милиции за решаването на големите леви задачи пред съвременна Америка, 

най-реална крачка към което щяхме без малко да направим тази година с един енергичен президент Сандърс в Белия дом и с активно многомилионно просоциалистическо движение зад гърба му? Според мене – не. Левите милиции са елемент от разделянето и владеенето на масите, на потенциалната човешка сила на Сандърс.  

Преувеличеният страх от Тръмп обаче поражда симпатии към „Антифа“ в средите на традиционното ляво. Анархисткият сайт It’s Going Down и дори левичарското интелигентско сп. The Nation пишат, че анархистите и „Антифа“ имат право и че фашисткият режим на Тръмп не може да се бори с обикновени либерални апели към разума. „Имаш думата, другарю маузер!“ Левите се радват на прояви на насилие срещу омразните им, но мирни „алтернативни десни“. 

Това е огромна грешка. Тя ще им бъде натривана в носа от десните десетилетия наред, ако дотогава не им се случи и нещо по-лошо. Насилието ражда насрещно насилие и в него превес накрая ще имат десните, които контролират въоръжените сили. Октомврийската революция, в която революционерите болшевики контролираха голяма част от армията, е историческо изключение, възникнало в особените условия на Първата световна война и на невъзможно закъснелите общодемократични реформи в Руската империя. 

В Америка няма условия лявото насилие да се наложи, 

нито дори левият политически активизъм сам по себе си, ако не е подкрепен отгоре, от президента. Ако продължи още малко, цялото мълчаливо мнозинство, което изрита и хипитата в 70-те години, ще се вдигне срещу тях. Но и да имаше условия за победа, задачите на лява Америка не могат да бъдат решени с насилствени средства. 

Медикеър за всички американци, безплатни щатски колежи за всички студенти, добри държавни училища във всеки квартал, истинска, не фантастична – по Стивън Банън, индустриална политика за пълна заетост, включително мащабна инфраструктурна програма, всичко това финансирано с прогресивна данъчна реформа, а във външната политика – отказ от неоконсервативния империализъм и от вредната за всички конфронтация с Русия, а също Китай, Иран и КНДР – нито една от тези задачи не предполага насилствени средства у дома. Събарянето на капитализма само по себе си няма да помогне. И Ленин сред три години военен комунизъм върна капитализма.  

Буржоазно-либералният The Atlantic пише, че отвращението от десния авторитаризъм (на Тръмп), страхът и гневът на левите са разбираеми, но че техният собствен авторитаризъм може да се окаже неочакван съюзник на десните. С насилието си ще отблъснат хората и ще оправдаят насилието на десните. С този пункт съм напълно съгласен. 

Моят политически контекст обаче отива по-далече от техния. Авторът Питър Байнарт изглежда също мисли, че сега фашизмът е голямата опасност, а не нерегулираният глобален капитализъм, както било през миналото десетилетие. Както вече неведнъж съм повтарял, това не е така – положението в света все по-силно напомня Голямата депресия от 30-те години на миналия век: дефлация, безработица, несигурност, растящо неравенство, социален упадък; масово съзнание за несправедливост; омраза, завист, презрение към елитите, криза на демокрацията; страх от „израждането на расата“ и „нашествието на варварите“. 

Историята познава само два радикални изхода от това положение, избрани навремето от Германия с Хитлер и САЩ с Ню Дийла. САЩ направиха тогава по-добрия избор, макар Германия да беше по-образована, и това се дължеше и на по-благоприятната международна ситуация в Америка – традиция на изолационизъм, липса на домашен реваншизъм, безпроблемна хегемония над слаби съседи. 

За разлика от днес в 30-те години обаче имаше и СССР, чиято идеология беше още привлекателна за милиони и чийто пример за държавно планирана индустриализация за пълна заетост беше заразителен и за САЩ. Днес при липсата на положителен социалистически пример, при задгробно витаещата хегемония на неоконсервативната митология, все по-лесно изглежда хлъзването по неправилния път. 

Фашизмът не е метафизическо зло сам по себе си, а е мимикрия на финансовата олигархия 

за баламосване на експлоатираните маси и пренасочване гнева им от истинските виновници за положението им към дежурните изкупителни жертви – малцинствата, евреите/мюсюлманите, чужденците, феминистките/ЛГБТ, левите, хората от големите градове, интелигенцията и други „идентичностно“ чужди елементи. Като технология за разделяне и владеене фашизмът не е новост, нови в ХХ век са само комуникационните технологии за налагането му. 

Който вляво приеме играта на полето на противника, на полето на политиката на идентичността, и с неговите средства, е обречен да я загуби. Демонстрациите на „белите супрематисти“, разрешени от властите, не бяха кой знае колко обществено опасни, да не говорим, че бяха и умишлено предизвикани с провокациите срещу паметниците. Това е едно омагьосано куклено шоу в интерес на олигархията. Лявото мислене трябва винаги да е рационално. В това е неговата сила и слабост. Политиката на идентичността е ирационална, тя слуша гласа на телесните течности. 

Главният враг на лява Америка не са злополучните демонизирани rednecks, 

простите бели южни работници с националистически и дори нацистки идеи в главите. Криминалните елементи сред тях са просто престъпници, които трябва да са в затвора, или луди, които трябва да са в психиатриите. Видяхме по-горе, че сред rednecks има доста левичари. Че и отчаяни. Като цяло тези хора са важен резерв на прогресивното движение. И религиозните сред тях, и ловците, и колекционерите на пушкала, и ходещите по униформени възстановки на сражения, и носещите шотландския диагонален кръст на рамо. С тях трябва да се работи, да се култивират търпеливо. Те също са жертви на глобалния суперкапитализъм като студентите от „Окупирай Уолстрийт“, като нелегалните мексикански имигранти и дори като черните от гетата („вътрешните градове“). 

На рок концертите и по стадионите северните и южните работници, хората от големите градове и от затънтените краища мирно трият лакти и почти забравят кой кой е. Американските стадиони, а и рок концерти, са забележително миролюбиви и цивилизовани. Така трябва да е и в политиката.