През 1984 г., преди да си отиде, Серджо Леоне създава шедьовър. Богат и сърцераздирателен филм, който днес е мит: "Имало едно време в Америка".
Лебедовата песен на великите режисьори: "Имало едно време в Америка"

 

 

В края на живота си Серджо Леоне създава последния си шедьовър, който прилича на сън, на опиумна фантазия: “Имало едно време в Америка” (1984 г.). Внимание, не “Америка”, а “в Америка”, тънък нюанс. Всъщност италианският режисьор замисла този филм като приказка, басня за възрастни. С тази грандиозна фреска, изпълнена с лиризъм и емоции, 

 

той се завръща на големия екран след 13-годишно мълчание. 

 

И завършва трилогията си за Америка, започнала с “Имало едно време на Запад” (1968 г.), последван от “Имало едно време една революция” (1971 г.). Този напоителен, близо четиричасов филм, който той дълго носи в себе си, за малко да се провали, защото толкова дълго и сложно е неговото създаване.

 

Леоне е направил само седем филма през живота си. След един исторически филм (“Родоският колос”, 1961 г.), той заснема пет уестърна и преоткрива жанра. След това обаче иска да смени регистъра и за първи път да заснеме гангстерски филм. 

 

Започва да мечтае за “Имало едно време в Америка” през 1967 г., 

 

веднага след “Добрият, лошият и злият”. Всичко започва с откритието на една книга: “Бандити” (The Hoods). Автобиографичният роман на бившия гангстер Хари Грей е издаден през 1952 година. Той пише мемоарите си по време на петнадесетгодишния си престой в затвора “Синг Синг”. Книгата му описва без никаква романтика реалността в тази среда. Именно този реализъм харесва Серджо Леоне. Грей разказва в книгата си за “истинското” гангстерство, лишено от обичайния холивудски блясък. Леоне се среща няколко пъти с него в Ню Йорк. Дори му предлага да бъде негов технически съветник. Само че киноправата върху книгата вече са купени от американски продуцент, което блокира процеса в продължение на много години. Компанията “Парамаунт”, която разпространява “Имало едно време на Запад”, предлага на Леоне да нарави филм за италианската мафия. 

 

Но Леоне предпочита да разкаже за еврейската мафия. 

 

Тогава един млад дебютант, със същата брада и също толкова пълен, итало-американецът Франсис Форд Копола, ще приеме предложението на “Парамаунт” на мястото на Серджо Леоне през 1972 г.: “Кръстникът”!

 

Цяло десетилетие “Имало едно време в Америка” прилича на филм-фантом. На “Арлезианката” - чакат го, а той все не идва. Дори става повод за шеги на киноманите. За да печели хляба си, Леоне продуцира филми (като “Моето име е Никой” с Терънс Хил през 1973 г.) и реклами (за “Рено”, ускито J&B и сладоледите Gervais). Но режисьорът продължава да упорства по този проект, който го е обсебил, без да намира финансиране. Най-накрая, през 1981 г., нещата се завъртат, благодарение на мъж на име Арнон Милчън. Един ден израелският милиардер се разхожда в Кан по “Кроазет” и попада на Леоне на терасата на хотел “Карлтън”, където той от години се опитва убеди тузарите да продуцират филма му. Милчън иска да инвестира в киното. Той подготвя впрочем “Кралят на комедията” (1982 г.) на Мартин Скорсезе с Робърт Де Ниро. Часове наред Леоне му разказва кадър по кадър визията си за филма. А очарованият Милчън му обещава да намери парите, които ще позволят да сбъдне мечтата си. След трудни преговори той получава правата върху книгата на Хари Грей и събира над 30 млн. долара! Тогава 

 

Леоне наема петима авторитетни италиански сценаристи 

 

(верни сътрудници на Лукино Висконти и Бернардо Бертолучи), за да изградят сложната интрига на “Имало едно време в Америка”. Разказът е отзвук на големите литературни произведения на Чандлър, Хамет, Дос Пасос, Хемингуей, Фокнър и Скот Фицджералд. През октомври 1981 г. окончателната версия на сценария достига 317 страници!

 

Три големи епохи структурират “Имало едно време в Америка”: 1922 г., 1933 г. и 1968 г. Историята разказва първо за детството на Дейвид Арънсън, наричан Нудълс, в беден квартал в Ню Йорк, Долен Ийст Сайд. В това еврейско гето той прави дребни кражби с трима малки престъпници, Патси, Коки и Доминик. Но преди всичко се запознава с Макс Берковиц, с когото ще го свърже голямо приятелство. След това филмът проследява възхода на тийнейджърската банда в престъпната йерархия по време на Сухия режим. Раздорите им в зряла възраст. После бруталното разпадане на бандата, причинено от предателство. Накрая разказът прави 35-годишен скок във времето. Откриваме Нудълс, остарял и разяждан от чувство за вина. Скрит в Бъфало десетилетия наред, гангстерът променя идентичността си, вярвайки, че ще избегне съдбата си. Но той се връща на местата от детството си и се опитва да открие истината за миналото си. 

 

 

Леоне избира пламенния Робърт Де Ниро за ролята на Нудълс. 

 

Двамата работят в перфектна симбиоза. Звездата често е играл гангстери в кариерата си (като в “Кръстникът 2”). Но на 39-годишна възраст актьорът е изключителен в образа на този кутсузлия, който заради неуспехи и предателство се разминава с живота си и единствената жена, която някога е обичал, Дебора (изиграна като дете от 12-годишната Дженифър Конъли в първата си роля на големия екран, а в зряла възраст от Елизабет Макгавърн). Де Ниро преминава през всички възрасти във филма на Леоне и предава старостта на героя си чрез дълбочината на погледа, уморените очи, бавните жестове и мълчанието. Гримът му впрочем е изключително достоверен. Редом с него, Джеймс Уудс се отличава в ролята на съдружника му Макс. С продълговатото си и слабо лице, нервност и пристъпи на насилие, той вдига високо летвата на партньора си, завършил “Актърс Студио”.

 

Серджо Леоне започва снимките на “Имало едно време в Америка” на 14 юни 1982 г. Те ще продължат десет месеца и завършват на 22 април 1983 г.! Режисьорът иска от 

 

изумителния си оператор Тонино Дели Коли 

 

да се вдъхнови от картините на Едгар Дега, Едуард Хопър и Норман Рокуел за светлината. Ню Йорк е пресъздаден в Рим (в киностудиото “Чинечита” за интериора), Париж (голямата зала на “Гранд Сентръл Стейшън” е пресъздадена на парижката “Гар дьо Нор”), Монреал, Флорида, Бостън и… Ню Йорк (прочутият кадър на Бруклинския мост в Манхатън). И накрая, луксозният хотел в Лонг Айлънд, където Нудълс кани една вечер Дебора, всъщност е заснет във Венеция, на плажа в Лидо. Всички декори в този шедьовър са прекрасни. Но ключовото място във филма, разбира се, е китайската пушалня, където Нудълс се отдава на тъжните наслади на опиума. 

 

Място на забрава, където се смесват миналото, настоящето и бъдещето. 

 

В състояние на полусън, гангстерът е връхлетян от спомените и пред очите му преминава целият му живот. Тази отрова, изпълнена с прекрасни лъжи, наистина позволява пътешествие в паметта, както обяснява режисьорът в известната книга с интервюта на Ноел Симсоло, Conversations avec Sergio Leone (Разговори със Серджо Леоне): “Особеното на опиума е, че е дрога, която ви кара да си представяте бъдещето като минало. Опиумът създава видения за бъдещето”. Въображаемото и реалното се смесват в тази душевна територия, където погледът на Робърт Де Ниро се губи в дима, докато някъде в миналото звъни телефон. 

 

 

Оригиналната музика на Енио Мориконе, грижливо подготвяна в продължение на десет години за неговия приятел Серджо, е една от най-великите му композиции. Дълбоко романтична, обсебена от пан-флейтата на Георге Замфир, тази партитура засилва меланхолията в сагата на Леоне. 

 

“Мога да кажа, че Мориконе не е мой музикант, а мой сценарист”,

 

казва впрочем режисьорът. 

 

Серджо Леоне признава за последния си филм: “Наистина съм доволен, че чаках петнадесет години, за да го направя. Цялото това време беше важно. (…) Подобна творба може да се осъществи само със зрелостта, белите коси и немалкото бръчки около очите. Никога не бих могъл да създам такъв филм, ако го бях снимал на четиридесет години…”. И наистина “Имало едно време в Америка” е филм на петдесетгодишен човек, защото остарявайки, Леоне изпитва горчиво разочарование. Предпоследният му филм, “Имало едно време една революция” (1971 г.), все още е филм на четиридесетгодишен, изпълнен с ентусиазъм и идеализъм. Приятелството между неговите герои, в ролите Джеймс Кобърн и Род Стайгър, е красиво, изпълнено с щедрост и чувство. В “Имало едно време в Америка”, отровеното приятелство между Макс и Нудълс изглежда много двусмислено. Чувствата между  двамата братя-врагове често са студени, пълни със злопаметност и завист. А красивата Дебора никога не се отдава на Нудълс. Тя остава недостъпна до края. Този път 

 

визията на Леоне за човешкия род е мрачна и изпълнена с огорчение. 

 

С тази история за развалени приятелства и изгубени илюзии, той прави най-завършения си и сложен филм. Както и най-личният. 

 

 

Представен извън конкурсната програма в Кан през май 1984 г., където филмът е добре приет от пресата, във френските кина той привлича едва 1,2 млн. зрители. Много далеч от 15-те милиона за “Имало едно време на Запад”. Още по-лошо: филмът на Леоне е премонтиран без негово съгласие в хронологичен ред и са отрязани 85 минути от американския му разпространител, The Ladd Company! Истинско художествено престъпление. Съкратен почти наполовина (от 3 часа и 49 минути става 2 часа и 24 минути), филмът е изтеглен от кината след десетдневни прожекции и не получава нито една номинация за “Оскар”. Защото “Уорнър”, чийто филиал е The Ladd Company, залага всичко през тази година на “Амадеус”. 

 

Америка отхвърля филма, който е най-красивата любовна песен, посветена на една нация!

 

Ужасно засегнат от търговския провал, здравето на Леоне се влошава. Препоръчват му трансплантация на сърце, но той отказва операцията. Решава да заснеме последния си филм… в Русия: “900 дни. Блокадата на Ленинград”. Но без да иска, “Имало едно време в Америка” ще остане неговият филм-завещание. Вероятно не би могъл да се справи по-добре… “За мен киното е живот и обратното. Роден съм, за да бъда зад камерата. 

 

И бих искал да умра на снимачната площадка”,

 

казва Леоне през 1984 г.

 

На 30 април 1989 г. Серджо гледа в леглото със съпругата си Карла филм на Робърт Уайз, излъчван  по телевизията. Заспива. И умира, малко преди разсъмване, поразен от сърдечен удар на 60-годишна възраст. По ирония на съдбата последният филм, който е гледал тази вечер по телевизията, се казва “Искам да живея!”. 

  

Серджо Леоне

 

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

Още от категорията

Шепот от Бергман

Шепот от Бергман

Светът отбелязва на 14 юли 102 години от рождението на един от най-вел...

13 коментар/a

Велик италианец, на 24.08.2020 в 09:07
поклон пред него!
А у нас коя версия на 24.08.2020 в 13:33
беше прожектирана? Може би оригиналната дълга версия? Помня, че го даваха и май наистина беше в две части.
observer на 24.08.2020 в 17:16
“Имало едно време в Америка” беше хубав филм, почти като филм на Копола, макар и не съвсем. Нищичко не съм запомнил от него обаче. “Имало едно време на запад” си беше спагети уестърн, патетичен и изкуствен, и изглеждаше добре, преди да се либерализираме малко и да започнем да гледаме истински американски уестърни. Това през социализма. Тогава наистина пускаха само най-доброто, а и киното беше във възходящ период, все още беше изкуство, а не подобие на компютърна игра.
Коба на 25.08.2020 в 13:35
Филмът беше изключителен! Един от най-добрите филми правени въобще. Това бе филм, за това как човек си убива душата ставайки гангстер. Филм за тоталното поражение на човека в гонитбата на успеха, това не може да се хареса в Америка(САЩ), те не вярват в душата.
ЗИП на 26.08.2020 в 08:00
Нито един американски уестърн не може да стъпи дори на малкия пръст на "спагети уестърните" на Леоне и Корбучи. Това е парадоксално, но и самите американци си ги признават... :) "Имало едно време в Америка" съм го гледал, но отдавна и ако не бях прочел отново сюжета трудно щях да си го спомня. Само си спомнях, че един го кастрираха зловещо, щото любеше жената на боса. Докато "Имало едно време на Запад" е един от най-големите шедьоври на световното кино. Истинско ренесансово произведение на изкуството....
Наблюдател на 27.08.2020 в 11:33
Всички велики режисьори са италианци или от италиански произход още от зародиша на киното. Холивуд е създаден за сметка на италианците. В началото най-добрите филмни са правени в Италия, но американците искат да осъществят надмощие и намират решение. Сключват договори с най-известните италиянски режисьори и артисти да работят в САЩ среду много добро заплащане. Но ... в договорите НЯМА клауза, че наистина трябва да работят. Отиват те в САЩ, плащат им но НЕ ИМ ДАВАТ работа. В същото време започват да лансират американски режисьори и артисти. И така се ражда Холивуд.
Наблюдател на 27.08.2020 в 11:41
Нарекоха ги "спагети уестърните" защото са снимани от италианци. Но италианци и германци имат толкова право да снимат уестърни, колкото и англичаните. В САЩ живеят 17 милиона италианци и 44 милиона германци. В Тексас има много голям брой градове с немски имена и заселени с германци. Още със зараждането на Тексас, някакъв германец - авантюрист, пропагандирал в Германия, че немците в Тексас ги чака много добър живот и огромен брой немци са му повярвали и са се преселили в Тексас. Боевете с команчите са предимно немци срещу команчи.
Наблюдател на 27.08.2020 в 11:43
Защо казвате за филма "беше". Той и сега е. Филмите нямат минало време.
Ели на 28.08.2020 в 11:55
Наблюдател, ама много си прав! Добрите филми, както и добрите книги са извън времето.
до Коба на 28.08.2020 в 16:28
По-скоро за това как човек си убива душата, ставайки от гангстер политик. И че дори в света на гангстерите има някаква нормалност, която не е присъща в света на голямата политика.....
Sin на 29.08.2020 в 02:18
Филмът е епоха в киното. Понеже е автентичен по отношение на Америка за много дълъг (за един филм) период от време - за еврейските гангстерски банди. За които има и много книги. Той е и малко носталгично направен, внушавайки едно пропаднало поколение. И показвайки истински гангстерски съдби в една здрава демокрация. За разлика от България примерно, където стана възможно както на 9.09.1944г., така и в последните 10 години на най-високо място във властта да се настанят именно улични гангстери и пройдохи.
ЗИП на 29.08.2020 в 11:34
Наблюдател, донякъде си прав. Без съмнение италианците са едни от най-великите режисьори в историята на киното. Фелини, Де Сика, Антониони, Висконти, Олми, Скола, Леоне и поне още 100 имена ! Примерно Капра е италианец и легенда на класическия Холивуд. Но нека не забравяме, че голям брой гениални режисьори емигрират от Австроунгария и стават легенди в Холивуд. Примерно Били Уайлдър и Уилиям Уайлър. Джон Хюстън и Джон Форд май са си родени американци. Но пък един от най-великите е американеца Стенли Кубрик. Да си спомним и Алън Пакула, Дейвид Линч, Братя Коен, Орсън Уелс, Клинт Ийстуд, Копола, Тарантино и още десетки. Иначе сега съм на период "класически Холивуд" и мога да ви кажа, че това е изкуство нямащо нищо почти нищо общо с днешните джендърски бози....
минало в бъдещето на 02.09.2020 в 16:09
А може ли да не са американски филми и да не са за гангстери, че взе да ни втръсва?

Напиши коментар