Свободното слово в Съединените Щати днес върви само в една посока: наляво, пише Бен Шапиро в книгата си „Авторитарният момент“.
Повече от шест от всеки десет американци казват, че се страхуват да казват какво мислят, в това число мнозинството от запитаните либерали, 64% от умерените и 77% от консервативните. Единствено самоописващите се като „крайни либерали“ се чувстват уверени да говорят за убежденията си днес. Да бъдеш крайно ляв авторитарианец означава да споделяш убеденост в анти-конвенционализма, страст към повсеместната цензура, тръпка от революционната агресия.
Утрешният ден принадлежи на тях.
За останалите от нас, обществото управлявано от крайнолеви авторитарианци е извънредно натоварващо. Това е усещането, че си заобиколен от институционална омраза. Ако си консервативен в Америка, или просто не си ляв, омразата може да се реже с нож.
Мразят те в академичните среди. Мразят те в медиите. Мразят те на спортните игрища, във филмите, във Фейсбук и в Туитър. Мрази те шефът ти. Колегите ти те мразят, или поне им е казано, че трябва да те мразят.
Мразят те, защото мислиш по неправилен начин.
Ако заявиш публично, че обичаш страната си, може да се опариш силно в днешния политически климат
Може би проблемът е, че редовно ходиш на църква. Може би е в това, че искаш да управляваш собствения си бизнес и да бъдеш оставен на мира. Може би е, защото искаш да отгледаш децата си в традиционните социални ценности. Възможно е да е, защото вярваш, че съществуват мъже и жени, или че полицията не е изцяло расистка, или че децата заслужават майка и баща, или че здравият труд се възнаграждава, или че американският флаг символизира свобода, а не потисничество, или че хората трябва да бъдат съдени въз основа на характера им, а не заради цвета на кожата им.
Може да е и защото не си отбелязал в Туитър профила си как предпочиташ да се обръщат към теб, или в него няма хаштаг с последния прайд-символ за най-новата кауза, или използваш подходящото емоджи в съобщенията си. Или може би само защото имаш приятели или членове на семейството, или дори просто познати, които са имали нарушение в гъсталака от културни регулации, наложени върху нас от, предполага се, морално превъзхождащите. Да си виновен по асоциация е точно толкова осъдително, колкото и да си виновен за действие или бездействие.
Причините да те мразят са легион. И се променят от ден за ден. Един ден може да си възхваляван защитник на справедливостта, борещ се за правата на гейовете или за идеалите на феминистките. На другия ден може да ти съобщят, че си баннат заради отказа ти да се съгласиш, че мъж, който нарича себе си жена, е наистина жена (Мартина Навратилова или Дж. К. Роулинг). Един ден можеш да се окажеш героят на интелигенцията заради цинично отношение към религията. На другия ден може да се окажеш злодей, заради това че си предположил, че културата на отмяната поражда радикализация (авторът на подкаст Сам Харис (философ, специалист по невронаука, един от най-продаваните автори на Ню Йорк Таймс – б.пр.) или професор Стивън Пинкър (преподавател в Департамента по психология на Харвард – б.пр)).
Тук не става дума дали си демократ или републиканец. Нито един от споменатите по-горе не би се определил като републиканец, камо ли пък консерватор. Има само едно нещо, което свързва тези несравними фигури, справедливо осъдени на гулаг в нашата бушуваща културна война: отказът. Нормите не означават нищо, в сравнение с простото послание: Трябва да бъдеш съгласен и трябва да ти харесва да бъдеш съгласен.
Либералният холивудски актьор и продуцент Марк Дюплас обяви в Туитър подкрепата си за консервативния Бен Шапиро и много бързо съжали за това
Като изтъкнат консерватор, винаги предупреждавам онези, които не са готови за ответен удар, да не се асоциират с мен публично.
През юни 2018та известният холивудски актьор и продуцент Марк Дюплас се свърза с мен, за да работим заедно по новия му проект – той продуцираше филм за правото на притежание на оръжие и искаше да говори с някой десен, за да има по-пълна гледна точка. Помислих си, че това е шокиращо достойно поведение от негова страна, предвид постоянната и старателна решимост на Холивуд да окарикатурява консервативните позиции. Казах му го и го поканих да дойде в офиса ми за разговор. Прекарахме заедно около час и половина. Когато си тръгваше, отправих обичайното си предупреждение към него: Не споменавай публично, че сме се срещали, ако не си готов за последствията.
Не ме послуша. През юли, няколко седмици по-късно, той пусна в Туитър следното шокиращо съобщение: „Приятели либерали: ако изобщо искате да видите политическо съгласие между лявото и дясното, трябва да започнете да четете Бен Шапиро. В много отношения не съм съгласен с него, но той е неподправена личност, която веднъж ми помогна, само защото е свестен. Той не изкривява истината. Намеренията му са добри.“
Светът се сгромоляса върху горкия Марк. След като взриви Туитър с брой прочитания, и със сигурност получи камара неприятни лични съобщения, Марк изтри своя туит и го замени с една хунвейбинска повръщня по горещата тема за социалната справедливост, в стила на масовия терор от времето на Мао:
„Този туит беше провал в много отношения. Искам да е ясно, че аз по никакъв начин не подкрепям омразата, расизма, хомофобията, ксенофобията или някаква друга форма на нетолерантност. Моята цел винаги е била да работя за обединение, разбиране и уважение. Но аз ще правя и грешки по този път. Понякога реагирам твърде бързо, когато съм въодушевен, или прорускам да направя достатъчно проучване, или не се изразявам достатъчно ясно. Много съжалявам. Сега осъзнавам, че трябва да бъда по-старателен и внимателен. Опитвам се. Но аз наистина дълбоко вярвам във всеобщото политическо разбирателство и ще продължавам да полагам всички усилия за постигане на мир и достойнство в днешния свят. Въпреки това, съгласен съм с вас. И искам да благодаря на онези от вас, които се отзоваха с конструктивна критика. Наистина си взех голяма поука и желая всичко най-добро на всички ви.
Честно, стана ми жал за него. Дюплас трябва да работи в този град. А Холивуд е еднопартийна идеологическа диктатура. Въпреки че, аз го предупредих.
Мартина Навратилова и Дж. К. Роулинг бяха отменени, защото казаха, че мъж, който нарича себе си жена, не е жена вдействителност
Подобни работи се случват през цялото време. Само около година след инцидента с Дюплас, присъствах на доста изискана среща на политическия елит – може би единственото наистина лъскаво коктейлно парти, на което съм някога съм ходил. Сред останалите присъстващи се оказа подкастър с леви убеждения, един от най-успешните в страната. След няколко шеги, предложих да направим смесен подкаст за годината на изборите. „Цифрите“, казах аз, „ще бъдат невероятни. И съм сигурен, че на моята публика ще й хареса. Ние винаги каним гости, които са на различно мнение.“
„Сигурен съм, че Вашата публика ще е доволна“, отговори подкастърът. „Но моята ще ме убие.“
Ето защо, когато се срещам с известни хора, от спортни звезди до либертариански тех-магнати, го правя тихичко. Не си падам да правя сензации сред водещите на политически предавания с информация за това с кого обядвам.
И съм щастливец. Изкарвам прехраната си като изразявам възгледите си. Но десетки и десетки милиони хора не са такива щастливци. За тях последствията от публично изразяване на не-левичарски убеждения в нашето абсолютистко време са тежки.
Всеки ден получавам десетки писма и обаждания от хора, които ме питат как да навигират в минното поле на американския живот.
Сам Харис и Стивън Пинкър са оспорвани, защото казаха, че културата на отмяна е реална и е опасна
„Шефът ми ме принуди да ходя на обучение по диверситет, на което ми казват, че всички бели американци са непременно расисти. Да говоря ли за това? Боя се, че ще ме уволнят.“
„Преподавателят ми казва, че всеки, който отказва да използва предпочитаните обръщения към хората, е фанатик. Какво да напиша на изпита си? Страх ме е, че ще ми понижи оценката.“
„Сестра ми знае, че гласувах за републиканците. И сега отказва да разговаря с мен. Какво да правя?“
Последствията от осъзнаването на културния авторитаризъм са реални и са опустошителни. Те варират от уволнение до социален остракизъм. Американците живеят в страх от момента, в който техен личен враг може да извади наяве Лош Стар Туит от мрежата, или пък друг член на медията може извади на повърхността политически некоректен коментар от старо съобщение. Очите и ушите са навсякъде. Едно нищожно подхвърляне на реплика от някой във Фейсбук към някой журналист псевдо-активист може да прерасне в международен скандал. Спречкаш ли се с воините на социалната справедливост, ще бъдеш канселиран.
Може би най-жлъчният аспект на нашето културно-авторитарно време е безгрижната увереност, с която на американците им се дава да разберат, че преувеличават. Няма такова нещо като култура на отмяната, уверяват ни нашите събудени управници, докато чевръсто издирват най-излагащите ни политически погрешни стъпки. Няма нищо лошо, казват те, да се обадим на шефа ти да те уволни – в крайна сметка така работи свободният пазар. Защо хленчиш за цензурата в социалните медии, или за социалния остракизъм? Хората имат право да те разкъсат на парчета, да приключат кариерата ти, да очернят характера ти! Имаме свобода на словото!
Шест от десет американци споделят, че ги е страх да казват какво мислят и мнозина пазят в тайна вярата си в Бог
В изместен смисъл, те не грешат – шефът ти има право да те уволни; приятелите и семейството ти имат право да те отрежат. Нито едно от тези неща не представлява нарушение срещу Първата поправка (касаеща свободата на изразяване – б.пр.)
То просто представлява край на републиката.
Свободата на словото и свободата на обмяната на идеи умират, когато философски толерантното поведение повехне. Големият изследовател на Америка и на демокрацията Алексис де Токвил обобщава в 1831ва заплахата от демократичен деспотизъм с изрази, които звучат шокиращо и зловещо прорицателни:
„Ако жадуваш съгражданите ти да гласуват за теб, те няма да го направят, а ако изискваш само тяхното уважение, те ще продължават да ти го отказват. Ще останеш сред хората, но ще загубиш правото си на човещина. Когато потърсиш подобните на теб, те ще те отбегнат, сякаш си нечист. А тези, които вярват в твоята невинност, дори и те ще те изоставят, за да не бъдат сами отбегнати от останалите.“
Това е Америка, която понастоящем обитаваме. Както пише репортерът на Axios Джим Ванде Хай, „Синя Америка завладя почти всички области: тя спечели контрола върху всичките три клона на управлението; доминира традиционните медии; притежава, контролира и живее в доминиращите социални платформи; разполага с мощта на служителите в големите технологични компании, с която да налага корпоративни решения... Нацията ни преосмисля политиката, свободата на словото, дефиницията за истина и цената на лъжата. Този момент, както и нашите решения, ще бъде изучаван от внуците на нашите внуци.“
Но един дълбок порок е винаги заровен в авторитаризма – неговата несигурност. Ако авторитаристите имаха широка и твърда подкрепа, на тях нямаше да им е нужна принуда. Мръсната тайна на нашите събудени авторитаристи е, че те са малцинство.
Ти си мнозинството.
Не става дума за това, че всички те мразят. Става дума за това, че милиони американци се страхуват да кажат, че са съгласни с теб.
Ние сме се умълчали.
И стана време мълчанието да бъде нарушено от една проста и могъща дума, една дума, която открай време е означавала свобода: Не.
Откъс от книгата на Бен Шапиро „Авторитарният момент: Как лявото въоръжи американските институции срещу несъгласието“, 2021.
Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова
Източник: New York Post