- Автор: Кузман Илиев, Фейсбук
- 22 Март 2021
- 18004
- 13
Поредният локдаун би бил абдикация от отговорността за живота и доходите на българските граждани. Това написа във Фейсбук икономическият анализатор Кузман Илиев, който е и кандидат за депутат от гражданската квота на ВМРО.
Да спрем за секунда и да помислим за логиката на „затварянето“. Ясно е какво казват лекарите, когато ги попитат какво да се прави. Те виждат смъртта в очите. Този път по-често. Те са на ръба на силите, има недостиг на материали и легла, на персонал. А който не уважава лекарите, няма разум и сърце - всеки е имал здравословен проблем, а навременната намеса на авторитетен лекар и добра дума са му вдъхнали кураж. Вероятно дори са го спасили, излекували са го.
Въпросът е, че публичната политика не е медицина. Нейните решения касаят всички обществени системи. Затова тя трябва да стъпва на грижата за здравето, но и на духа на правото, логиката, икономиката, психологията. Просто средата, която политиката създава, касае всички. И трябва да се вземат много фактори предвид, когато се създава тя.
Затова и ние избираме „политици” - за да носят тежката отговорност, която тази сложна и противоречива дейност предпоставя. Проблемът е, че глобално се прехвърля отговорността на лекарите. А нито някой ги е избирал за тази специфична задача, нито те имат подхода за правене на публична политика. В този смисъл да бъде хулен щабът е безпочвено. Не той е виновен и не той носи реалната отговорност.
И сега: стигаме до същината. Какво трябва да вземат предвид моментно управляващите? Не е ли здравето на гражданите най-важното - пък после покупки, ресторанти, спорт и прочие. Този възглед често се поддържа от хора със „защитени“ доходи - работещи в онлайн среда, в държавната администрация, или хора с пари. Много пари. Те не приемат второ мнение. Здравето преди всичко, настояват те - нищо, че то видимо не се подобрява със затварянето. Дори напротив - здравният статус трайно се понижава.
Но здравето ли е най-важното действително? В логическата йерархия на живота здравето обаче е на второ място. Повтарям - здравето идва едва на второ място. На първо е оцеляването и подсигуряването на живота. Може да си жив, без да си здрав, но обратното - не е възможно.
За да поддържаш живота имаш нужда от калории, вода, слънце, подслон, движение, социална среда, за да си психически стабилен. Тези неща не са даденост. Затова и когато се пише Конституция в нея се залага правото на живот и частна собственост. Без право да притежаваш себе си, без право да се трудиш и да ползваш плодовете на труда ти - няма как да поддържаш живота. Едва на последващ етап идва здравето - качеството на този живот.
Днес икономическата система е сложна. Размяната между хората е опосредена от парите. Затова и не си даваме сметка какво по същество значи локдаунът. Но да си представим, че пари нямаше. Размяната е пряка - бартер, - а всеки потребява каквото сам си произведе, т.нар. автаркия. Живееш в пещерата, а за да ядеш, излизаш, хващаш дивеч, береш корени и плодове и се прибираш.
Сега си представете, че навън се появи опасна болест или болести. Както всъщност винаги е било в историята. Щаб няма - щеш не щеш, излизаш. Да, пазиш се, миеш се, ако намериш река, оглеждаш се за хищници. Но все пак излизаш, в противен случай умираш от глад. Изглежда логично, нали?
Но днес като че ли тази логика е изчезнала. Де факто е забранено да излезеш от пещерата - не можеш да отидеш на работа. Или да отвориш ресторанта или фитнеса си. Неограничено във времето. Вероятно с години. Но токът, водата, парното, хлябът, наемът, комуникациите - те не идват даром. Че има и данъци, осигуровки и такси, за поддържане на публичната сфера. Следователно трябва да предложиш нещо, с което да генерираш доход, с който да покриеш тези разходи. И това е неизбежна необходимост, не прищявка. Трябва да излезеш от пещерата. Но е забранено. Параграф 22, чиста проба.
Защо? Защото публичната политика се е провалила в предоставянето на услугата „здраве“. Често в такива случаи държавата не прави нищо да подобри услугата си, а иска свиване на търсенето ѝ - в случая здравна грижа - от гражданите. И налага локдаун, за да намали „натиска“ върху болниците. Но със забраната да се излезе от пещерата, държавата нарушава право номер едно - правото на живот и неговото поддържане. Удря по-голямата ценност за сметка на безумно важна, но логически вторична.
Не спирането на икономиката, а бърза реорганизация на работата в общественото здравеопазване. Приоритизиране на разходи, насочени към легла и ресурс за допълнителни санитари. В Германия дори вкарваха китайски лекари. В Швеция нямаше крути затваряния, имаше немалко заразени, но много ниска смъртност. Това е така, защото шведите са здрави, а през последния век са създали икономика и компании, които диктуват тенденциите из целия свят. По-бедните страни, плащат по-голяма цена за локдауна. Българите са застаряващи, с висок процент на диабет, сърдечно-съдови заболявания, недолекуване и недостатъчна профилактика. А това в комбинация с вируса води до високата смъртност. С мерки като затваряне тези проблеми се обострят, а изпреварващият растеж се отлага. Днес плащаме цената на грешките в миналото, днес поставяме основите на бъдещето.
Здравето и образованието са задачи и отговорност на отделния човек. Държавата и публичната политика целят да ги доставят - но често без успех. Както като количество, така и като качество. Затова, както съветват добрите лекари, трябва да правим упражнения, да вземаме витамини, да избягваме сладко и наситени мазнини, да сме позитивни и да комуникираме помежду си, спазвайки хигиена и дистанция. Повишавайки по този начин имунитета и съпротивителните сили на организма.
В никакъв обаче тези неуспехи на публичната политика не бива да са за сметка на най-висшето право - това над самите нас и собствеността ни. Просто защото когато нарушаваме логиката на живота - рано или късно съвсем логически ще си понесем последствията.
