„Либералният“ хегемонизъм на САЩ стана възможен благодарение отказа на върхушката на КПСС от социализма и съветския проект. В 1945 г. икономическото и социално превъзходство на Америка над останалия свят бе далече по-чувствително, отколкото в 1991 г., но наличието на конкурентната супердържава на Сталин доведе двуполюсния свят на осигуреното взаимно унищожение, в който в края на краищата надделяваше реализмът.

 

В третия брой на дебелото сп. „Форин Афеърс“ за т.г. излязоха наведнъж три мастити „реалистични“ статии, признаващи края на „либералния“ хегемонизъм на Вашингтон. Но и Фарид Закария вече го призна в четвъртия брой.

 

Заглавията на статиите говорят сами за себе си: „Краят на главозамайването“ (The End of Hubris), “Изгубеното изкуство на американската дипломация“ (The Lost Art of American Diplomacy), „Този път е различно“ (This Time Is Different).

 

По навик слагам „либерален“ хегемонизъм в кавички заради добре позната ни многозначност на този термин, която от доста време напълно го лиши от конкретно съдържание. Такава се оказа и съдбата на думата „демокрация“. Клетият Фукуяма – той сам се отказа от утопията за края на историята и окончателната победа на „либералната демокрация“ в цял свят и се върна отчасти към демодирания социализъм.

 

„Либералният“ хегемонизъм на САЩ стана възможен благодарение отказа на върхушката на КПСС от социализма и съветския проект. В 1945 г. икономическото и социално превъзходство на Америка над останалия свят бе далече по-чувствително, отколкото в 1991 г., но наличието на конкурентната супердържава на Сталин доведе двуполюсния свят на осигуреното взаимно унищожение, в който в края на краищата надделяваше реализмът.

 

Златният век на Америка, за който си спомнят с носталгия авторите на трите статии, бе стопроцентов продукт на реалистична външна политика. Когато Бил Клинтън дойде на власт в началото на 1993 г. Борис Елцин му беше пръв приятел, НАТО беше единно и обещаваше (поне устно) на Кремъл вечен мир и любов, ЕС растеше и уверено крачеше към общата валута, отношенията и търговията на Вашингтон с Китай бяха добри, Иран не обогатяваше уран, окупаторът на Кувейт Саддам бе победен от международна коалиция с участието на Москва, Европа и почти всички арабски сили.

 

Авторитетът на САЩ в света бе неоспорим, американската икономика – образец за всички, американската амия – непобедима. У нас всеки шофьор на такси бе сложил звездно знаменце на огледалото за обратно виждане. Мирният процес от Осло и Мадрид даваше най-сериозна надежда за траен мир между Израел и Палестина. А сега? Когато Тръмп дойде на власт в началото на 2017 г., Путин бе враг номер едно на Америка, уж манипулиращ президентските й избори и фактически назначаващ свой агент за неин президент. НАТО – разединено, обезверено, извиващо ръце на европейските парньори да купуват съмнително полезно американско оръжие, панически конструиращо си враг в лицето на Русия и изкуствено повишаващо напрежението по границите й в Европа, ЕС – парализиран, тресящ се от протести и скандали, търговска война и военноморско напрежение с Китай, в добавка КНДР с ядрени ракети, враждебен Иран, усилено обогатяващ уран, Ирак, Сирия и Турция твърдо в антиамериканския лагер, безумни ходове като пренасянето на американскато посолство в Йерусалим и неотдавнашната инициатива за Палестина, която вече изглежда забравена. САЩ са предмет на присмех и досада, никой не се бои от тях – примерите на Асад, Ким, Мадуро, Ердоган са заразителни.

 

И най-запалените американофили сред българските десни ще се съгласят, че упадъкът на американската хегемония от 1991 г. до днес е пълен и извънредно стръмен.

 

Защо стана така? Не заради руската хибридна заплаха и пропагандата на RT, нали? Харвардският професор по международна политика Стивън Уолт, автор на първата от споменатите статии и на книгата с показателното заглавие „Адът на добрите намерения: Американският външнополитически елит и упадъкът на хегемонията на САЩ“ мисли, че е заради дефектите на самия „либерален“ хегемонизъм.

 

Toва e „крайно ревизионистка стратегия“, при която вместо „да поддържа баланса на силите в няколко жизнено важни области“, както изисква реализмът, Америка „търсеше да трансформира режими по целия свят и да привлича нови членове в икономическите и военни организации, които доминира“. „Резултатите бяха катастрофални: загубени войни, финансови кризи, шокиращо неравенство, разпокъсани съюзи и одързостени противници“.

 

Разбира се, не точно сбърканата външна политика бе причина за финансовите кризи и за растящото икономическо неравенство в самите САЩ. Но и външнополитическите катастрофи, и вътрешните кризи имат общ корен – безконтролната алчност на финансовия капитал и на корпоративната държава, оказали се монополисти на силата в света. Причината е по марксистки банална.

 

Погледнато отвътре, от кухнята на дипломацията, положението не е по-розово. Президентът на фонда „Карнеги“ Уилям Бърнс, автор на втората цитирана статия, си спомня преживяното от златния век на американската дипломация в 1991 г., когато му се случило да седи току зад гърба на държавния секретар Джеймс Бейкър на мадридската мирна конференция. „В испанския кралски дворец лидерите на Палестина, Израел и почти всички близкоизточни страни се събраха за първи път“, казва той, „обединени от общото си уважение към САЩ“, които току-що накараха Русия да се откаже от социализма, обединиха Германия и разбиха Саддам в Кувейт. „Надявахме се, пише Бърнс, че „либералният ред, построен след Втората световна война под ръководството на Америка, ще привлече и бившата съветска империя, и бившите колонии, и Китай...

 

Глобализацията и задаващата се информационна революция... усилваха усещането, че „Пакс Американа“ ще бъде непоклатим и дълговечен“.

 

Кой е лично виновен за провала? И Уолт, и Бърнс споменават на първо място Мадлин Олбрайт. Прочутото й изказване от 1998 г., че САЩ са indispensable nation – държава, без която нищо не се прави, смята Уолт, дало зелена улица на тези сили, които смятали, че САЩ могат и са длъжни да се намесват във всяка точка на земята. Това било самомнителна фантазия (hubristic fantasy), отворила кутията на Пандора с всички беди – от 11 септември 2001 г. та до присъединяването на Крим към Русия, съюзът на Москва с Пекин и дори до упадъка на американската демокрация.

 

САЩ носят цялата отговорност – или поне голямата част от нея – за всичко това.

 

Бърнс смята, че стилът на ръководство на Олбрайт е причината за атрофирането на американските дипломатически мускули и замяната на дипломацията с натиск, заплахи и войни. Докато Бейкър открил нови посолства във всички постсъветски столици, без да иска допълнителни средства от Конгреса, при Олбрайт недофинансирането на дипломацията станало хронично и нейният упадък станал явен в 2003 г. с агресията срещу Ирак, определяна от Бърнс като катастрофа.

 

Политизацията на американската дипломация при Обама по време на Арабската пролет – например пренията в Конгреса по вината на Хилари Клинтън за инцидента в Бенгази, и „едностранното дипломатическо разоръжаване“ при Тръмп с неговата „отвратителна смес от едностранни действия, меркантилизъм и неконструктивен национализъм“ довели външната политика на Вашингтон до сегашния й колапс.

 

От който тя „никога няма да се възстанови“ – прогнозира авторът на третата цитирана статия – Даниъл Дрезнър, професор по дипломация в университета „Тъфтс“ и коментатор на в. „Уошингтън поуст“. Не се заблуждавайте, казва той, че и този път „ще се оправим“, както се оправихме след кризата, започнала с изстрелването на съветския „Спутник“ и продължила до спирането на работата на Бретън-Уудската финансова система от Ричард Никсън. „Този път е различно“. Много от източниците на американската мощ в миналото са изчерпани. Например външната политика, доскоро бастион на двупартийното мислене, вече също е станала арена на партийна поляризация.

 

Това между другото е безспорно вярно – и аз например съм констатирал с изумление, че отношенията с Русия – единствената страна, която може да унищожи Америка – за върхушката на Демократическата партия и особено за хората на Хилари отдавна сякаш нямат никакво значение сами по себе се, а са заложник на вътрешнопартизанската им борба срещу Тръмп. Съгласен с тази песимистична оценка е и Стивън Уолт. „Американският външнополитически елит остава уверен, че глобалното лидерство е негово рождено право и че Вашингтон трябва да продължи да налага на другите страни да се покоряват на диктата на САЩ.“ Това е „кредото (article of faith) на почти всеки външнополитически тинк танк“ във Вашингтон, и то постоянно изплува в доклади, брифинги и медийни коментари. Подобно групово мислене преобладава и в медиите, където непоправими неоконсерватори и неукротими „либерални“ интернационалисти са монополизирали говоренето, а защитници на реализма, въздържането и ненамесата се появяват в най-добрия случай спорадично. В основата на това положение са някои вкоренени (entrenched) интереси, които продължават да лансират и защитават една провалена външна политика.

 

Как и кога това може да се промени? Прогнозите за тримата автори са песимистични и общо взето някак откъслечни, на парче. Дрезнър наистина предлага и малко по-широка визия: факторите, дали на САЩ досегашните досегашни предимства – големите капиталови пазари – Уолстрийт, „либералните“ идеи и висшето образование – „Айви лийг“ – работят на принципа „победителят получава всичко“. Прекаленото разчитане на финансови инструменти, съюзите с чужди „популисти“, антиимигрантската истерия могат да накарат и най-близките съюзници да се замислят за алтернативи. И Америка ще банкрутира в тези сфери като в романа на Хемингуей „Фиеста“ (The Sun Also Rises) – „постепенно, а после някак изведнъж“. Тя ще остане „велика държава, но редова и по-малко богата“.

 

Почти всички тези твърдения са ми силно съмнителни. Например богатството на едни страни, както на друго място сме се убеждавали, съвсем не предполага с необходимост обедняването на други. Нещо повече, как разбираме самото „богатство“ – е въпрос на интерпретация. Конкретните сценарии за отношенията на САЩ с разни страни са произволни и никъде в тях не става дума за отношенията им с Русия – страна, които има толкова много общо с Америка, и която дори в главното си различие от нея – отношението на народа към частната собственост – е сякаш огледален образ на Америка.

 

Но все пак тези три статии в това авторитетно списание са историческо свидетелство, че мислещата част от американския външнополитически елит започва да разбира, че живеем в един постамерикански свят. Това означава, че монополът на САЩ в световните дела, изглеждал ни толкова непоклатим в 1991 г., е приключен.

 

Не само заради нечии грешки – и дори не само заради действието на фактори в самите САЩ. А и по обективни, независещи нито от американската външна политика, нито от САЩ въобще причини.

 

Монополът на „вашингтонския консенсус“ в икономиката се срути през септември 2008 г. насред Уолстрийт. Военнополитическият монопол на САЩ предаде дух в Сирия през септември 2015 г. И тези хегемонии наистина няма да се „възстановят“ в предишния си вид, поне в обозримото бъдеще. Разпадането на СССР, отказът на тогавашното съветско ръководство от социализма, бяха еднократно историческо събитие. Така и американската хегемония, извикана на живот от тях.

 

Тук се разминавам малко с „либералния“ гуру Фарид Закария, за когото „американската хегемония умря някъде през последните две години“, т.е. явно Тръмп я е погубил. Показателно е, че и такъв наглед исторически, национален въпрос като „краят на американската хегемония“ се поднася от Закария в ярка партизанска светлина.

 

Така или иначе хегемонията умря. Сега на дневен ред в икономиката според мене е не примитивният меркантилизъм-протекционизъм, а постепенната творческа реабилитация на социализма, която виждаме да настъпва в самите САЩ – и съвсем не по съветски. А в политиката – не популисткият фашизоиден „консерватизъм“ (вкл. не и реанимираното от времето на цар Николай I Романов „православие – самодържавие – народност“), а просто реабилитацията на суверенната държава, поставяща своя народ – т.е. интереса на своите граждани и работници – над (или поне не под) интереса на глобалните инвеститори и потребители.

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

39 коментар/a

anonimen robot на 17.07.2019 в 01:06
"В 1945 г. икономическото и социално превъзходство на Америка над останалия свят бе далече по-чувствително, отколкото в 1991 г., но наличието на конкурентната супердържава на Сталин доведе двуполюсния свят на осигуреното взаимно унищожение, в който в края на краищата надделяваше реализмът." *** Ficho li e zabravil bylgarski ili I sam ne znae kakvo prikazva? Prez 1991 SSSR be vsichko drugo no ne I su[erdyrzhava na Stalin. Po-skoro be kolos na glineni kraka samoubit ot sobstvenite si "lideri." Za kakyv realizym pricha Ficho e iasno naverno samo nemu.
anonimen robot на 17.07.2019 в 01:10
"Саддам бе победен от международна коалиция с участието на Москва, Европа и почти всички арабски сили." *** Niamam spomen Moskva da e uchastvuvala v borbata sys zliia diktator?! Chudia se dali shte stana po-banalen ot Ficho ako prodylzha da mu nishtia glupostite.
anonimen robot на 17.07.2019 в 01:19
„Американският външнополитически елит остава уверен, че глобалното лидерство е негово рождено право и че Вашингтон трябва да продължи да налага на другите страни да се покоряват на диктата на САЩ.“ *** Ami kato bylgari da poglednem kak stoi polozhenieto s Bylgariq, pyk posle da pleshtim, Ficho. Ne samo se pokorqvame, ami I po-star obichai davame I tova, koeto oshte nikoi ne e posmql da ni poiska.
anonimen robot на 17.07.2019 в 01:27
"Сега на дневен ред в икономиката според мене е не примитивният меркантилизъм-протекционизъм, а постепенната творческа реабилитация на социализма, която виждаме да настъпва в самите САЩ – и съвсем не по съветски." *** Fichka, Fichkaaa kakvo znaesh ti za amerikanskia socializym deto go reabilitirali - mai samo v manhatynskata ti kambanariia? Hora s obrazovanie, koeto ti nikoga ne si imal i kvalifikaciia kakvato ti iavno niamash bachkat za 20 dolara na chas, dokato pevachki, sportisti, pishman artisti I vsiakavi dalaveradzhii obirat kaimaka. Plateni draskachi I govoriteli uzakoniavat grabezha. Pyk vsiakakvi zabludeni oFci drynkat za niakakyv socializym...
Икономическата на 17.07.2019 в 07:04
разлика между социализма и либерализма, които някои хора смятат, че са едни и същи, е в това, че и социализма и либерализма имат производство, което е общото, но реализацията е различна. При социализма реализацията на стоките от производството е в монополно "средство за обръщения", Докато при либерализма е на пазар с конкуренция. Това са два полюса, две противоположни неща. При социализма има диктатура, за да се накарат хората да обърнат в пари това, което им се предложи без алтернатива. Докато при либерализма можеш да имаш избор да си купиш това което искаш, от няколко производителя, които се конкурират. При социализма, монополът предизвиква постоянна криза, докато либерализма води до десен комунизъм, какъвто се наблюдава сега в света и дори в България. А това е пълна заетост, високи заплати и внедряване на Н.Т.Прогрес. Разбира се има неравенство, като има милиардери, милионери, със стотици хиляди евро, има средна класа има и бедни хора, но не трябва да има бедни под границата на бедността, която трябва да върви пълзящо постоянно нагоре. Това също трябва да стане и ще стане, но засега не е реализиранао
А трябва да се каже, на 17.07.2019 в 07:31
че при монополизъм има частен и държавен монопол. Частния монополизъм е с диктатура и фашизъм, а държавния монополизъм е е с диктатура и социализъм. Това също са разлики между либерализма от една страна и фашизма и социализма от друга страна.
либерално робство на 17.07.2019 в 09:57
Последните два постинга са абсолютно неконкурентни спрямо нивото на интелект на форума, обаче това не пречи на автора им да си плещи за някаква мнима конкуренция при либерализма колкото му се иска. С което очевидно авторчето подразбира, че той едва ли не е надарен за всякакъв вид интелектуални състезания. Което обаче е неговата самозаблуда, на чиято основа се бълват и откровените лъжи в тезите му.
Уважаеми на 17.07.2019 в 19:46
господине, Вие давате оценки, които са обиди и плювки, без никаква аргументация. За да даваш оценки, се иска аргументация на базата на субективен фактор, който субективен фактор са цели, стремежи, интереси, възгледи, разбирания, идеи, идеали, знания, вкусове, желания и т.н. и дори на базата на ценностна система която трябва да е християнска ценностна система. Но при вас това не се забелязва. Вие обиждате, правите разсъждения, без да имате някакви знания, на базата на които може да ви се отговори. Може и да имате знания, но не ги показвате и аз си мисля, че това са някакви марксистки знания, защото това което аз пиша е по Маркс, а вие явно не сте наясно и с Маркс. Тук сайта е ляв и може да се коментира само с идеи на Маркс, а вие даже и него не познавате. Комунистите по принцип не са чели Маркс, но това не им пречи да се пишат, че са с някакви големи знания, но когато спорят - просто нямат аргументи. За да прецениш дадена теза и да я направиш практика, като оценка, или реакция, се иска и много знания които вие явно нямате.
observer на 17.07.2019 в 22:41
Година след идването на Клинтън в Белия дом видях толкова просяци и очевидно бедни хора в Америка, колкото и в обърканата от прехода България. Черните си налягаха парцалите, както се казва, в присъствието на бели в белите квартали, бяха агресивни в гетата си обаче. За четвърт век нещата се промениха много. Не предизвиква учудване да срещнеш черни американци, които изпитват самоуважението на белите и не се смятат за хора втора категория. И просяците поизчезнаха. Вярно е, както някой беше описал американците, като масово живеещи или в колиби, или в кашони, има и такива. В кашон не е лесно да се живее, затова се срещат само на юг и задължително на сушина, като под някой мост. И рядко, естествено. А и колибите са по-скоро като нашите сглобяеми павилиони, основно спретнатички такива едни. Та значи винаги когато се описва една чужда действителност, се получава ситуацията, когато няколко слепи описват слон. Един се запознал с хобота му, друг с крака му, а трети с опашката. И никой не си е създал обща представа, защото не го е видял в неговата цялостност.
anonimen robot на 17.07.2019 в 22:59
"При социализма, монополът предизвиква постоянна криза, докато либерализма води до десен комунизъм, какъвто се наблюдава сега в света и дори в България. А това е пълна заетост, високи заплати и внедряване на Н.Т.Прогрес. Разбира се има неравенство, като има милиардери, милионери, със стотици хиляди евро, има средна класа има и бедни хора, но не трябва да има бедни под границата на бедността, която трябва да върви пълзящо постоянно нагоре. Това също трябва да стане и ще стане, но засега не е реализиранао" *** Kato chuh za desen komunizym, ta se chudia kakvo li e pyk fashizmyt? Pyk hem ne triabvalo da ima bedni pod granicata na bednostta, hem pyk tia traibvalo da vyrvi pylziashto postoianno nagore....???!!! Ta se setih, che chukcha ne e chitatel, ami slovoslagatel.
Разликата на 19.07.2019 в 06:56
между либерализма и консерватизма е, че либерализмът отрича християнството, както и патриотизма, родолюбието, любовта към Родината - майка и Отечеството - баща. Или казано по обобщено отрича Отечествата на народите. Трябва да има и федерализация и отечества на народите. Всеки народ има традиции, обичаи, които трябва да се пазят и развиват. А либерализма иска развитие на икономически региони, дори в ущърб на държавите. Така от България излязоха 3 милиона души и отидоха да работят в силно развити региони в Западна Европа и САЩ. А консерватизма иска хората да се върнат в България и да се развиват и бедните региони в нашата държава - България. Това е Северозападния регион и региони в Северна България, както и в Трънско, и Кюстендилско. А за глобализацията - тя трябва да се развива и Светът да се раздели на СЕВЕР и ЮГ, които да са противоположни фази на икономичеслия си цикъл, за да няма кризи.
Западняк на 19.07.2019 в 08:57
Общо взето добро четиво от Фичо. Проблемът при него винаги е бил уишфул тинкинг-а . Фичо преразказва някакви концептуални статии от американските медийни флагмани. Обаче има сериозна дистанция , да не кажем ПРОПАСТ , между тези статии и реалната американска политика.Тръмп разбира се действа в посока намаляне на тези пропасти. Действа простовато , грубовато , без особен финес. Но все пак по-добре отколкото при демократическите дийпстейт гадове. Никаква тенденция към социализъм в Америка няма и няма как да има. Там няма традиции за социализъм , нито просветено население за такъв. САЩ се плъзгат бавно и уверено към една държава от Третия свят с тежко социално разслоение и огромни социални проблеми , но все още въоръжена. Буркина Фасо с атомно оръжие. Тук виждаме някаква смътна прилика с късния СССР. Каква е целта на останалия свят ? Целта е "спатъхването" на САЩ да върви гладко и без сътресения /военни/. Това е политиката към която се придържат другите глобални сили /Русия , Китай , Европа/. В момента такава е и политиката на Тръмп. Тръмп е "съучастник" на Света в задачата за плановото деинсталиране на Америка от постамента на "Глобалната Суперсила".
А после на 19.07.2019 в 08:57 на 20.07.2019 в 00:47
ще се установи т.н. глобално правителство на избраните, което ще господства над целия свят от главната квартира в Исраел. Затова разбиха всички държави - погледнете Близък Изток, Далечен Изток, Латинска Америка, ЕС... 60 милиона номади - емигранти са на път на "кервани" от едно място на друго, с лични вещи в раницата на гърба, и една мечта - РАБОТА - нито дом, нито история, нито държава, нито граници, нито култура наследена от деди и прадеди... в това число влизат нашите събратя, над 2 милиона българи които оцеляват по света... Това е пъкленият план за глобално господство на корпорациите и банките, за който, поел щафетата от баща си още през ВСВ, се трепе неуморно до дълбоки старини Джордж С. и съратници от USrael. А карикатуристът, който заложи името си по време на президенската кампания за да бъде избран Тръмп, беше "отпоканен" (disinvited) от Бялата Къща от същия този Президент, Тръмп, само заради една карикатура, която вече не може и да се намери в Интернета - една сюрия кукловоди, конците на които се дърпат от Сорос, чиито конци пък дърпа Ротшилд...
Ако на 20.07.2019 в 07:46
погледнем от гледна точка на Русия, и на предния господин, трябва световно правителство на пролетариата, което ще бъде в Москва. Пролетарии от всички страни - съединявайте се! Да има репресии, червен терор, лагери като Белене и Скравена, където да бъдат настанявани богатите и враговете на комунистите и враговете с партиен билет, и избивани и хвърлени на свинете. Да има бюрокрация, партокрация, държавна собственост и сливане на партия и държава и член първи. Да бъдем равни в бедността, и все по бедни и по бедни и държавата постоянно да е във фалит. И това да е за целия свят. Да има постоянна борба за власт на принципа: аз съм велик и майстор, а другия е никой и некадърник. Да се избират хора, които да властват, и да мачкат и избиват другите, а не да творят и съзидават. Защото човек който умее да се бори за власт и това да му идва от вътре, както се казва - не умее да твори и да проявява инициатива. Да има безкраен монопол и монополизъм на държавните концерни и икономически обединения, които заменят частните такива, и при които последните има конкуренция, но при държавните фирми - няма конкуренция. И конците за това да ги дърпат последователите на Маркс, Енгелс и Ленин, и Тодор Живков в България и фамилиите от бившето Политбюро и ЦК на БКП.
Господине, Ако на 20.07.2019 в 07:46 на 20.07.2019 в 12:21
Сложете си очилата и погледнете календара... В кой век живеете? Червеният терор и Ленин са били също част от световната ционистка завера, кървав експеримент по социално инженерство! След като руските хора платиха тази кървава цена, трябваше да го спрат, защото на господарите на света не им харесва такъв огромен процент от 'простолюдието' да е грамотно, да ходи на театър и кино и макар, че не си дава сметка, да живее съвсем прилично. За това сега светът е подложен на следващият социален проект... т.н. НСР, новия световен ред, новия робовладелски строй. А вие продължавате да живеете със спомените на вуйчо ви, на когото разбиха живота с 5-годишна присъда в Белене... Събудете се, погледнете и ВИЖТЕ днешните лагери под открито небе.

Напиши коментар