“Ще ви цитирам един израз, който обожавам, той не е мой, а на Ортега и Гасет. Той казва: “Да бъдеш десен или ляв, означава да си едностранно парализиран”. И още: "Както казва Бернанос, трагедията не е, че Хитлер си придава вид или се смята за бог, а, че има милиони хора, които са достатъчно отчаяни, за да му повярват". В “Букварът на Реймон Арон” (L'Abécédaire de Raymond Aron), социоложката Доминик Шнапер, която е дъщеря на френския философ, и журналистът Фабрис Гардел са направили антология на неговата мисъл. Повод да преоткрием един изумително модерен автор.

 

 

Авторът на “Опиумът на интелектуалците”, велик антитоталитарен мислител в епохата на триумфалния комунизъм, вървеше против доминиращата мисъл на своята епоха. Реймон Арон остава един от най-важните интелектуалци на ХХ век. Във времето на криза на демокрацията, възход на ислямизма, манихейство на социалните мрежи, мисълта на Реймон Арон, който почина през 1983 г., остава по-актуална от всякога. Философът, който в продължение на тридесет години пишеше във “Фигаро”, винаги е отхвърлял опростенчеството, утопията и идеологиите. Следвайки убеждението: “Политиката е изборът между това, което е за предпочитане, и отвратителното”.

 

Власт

 

Въпреки че политически вярвам в необходимостта от власт, аз лично я мразя (…) В личния си живот съм най-малко авторитарният човек и в този смисъл за мен най-неприятната истина е да призная макиавелистката същност на политиката, мразейки тази същност.

Радиоинтервю, 1975 г.

 

Празно небе

 

Има милиони индивиди, пленници на монотонна работа, изгубени в градските маси, които нямат друго участие в духовна общност освен това, което им предлагат светските религии. Тълпите, които яростно приветстват фалшивите пророци, изразяват силата на поривите, които се издигат към едно празно небе. 

L'Avenir des religions séculières (“Бъдещето на светските религии”), 1944 г.

 

Кон-Бендит

 

Не можех да приема, че генерал Дьо Гол бе свален от Кон-Бендит. За мен това беше национално унижение. А това, което беше неприемливо, не бяха университетските демонстрации, а превръщането на тези смутове в революция (…). Революция, при която свалят Конституцията, защото студентите са имали желанието да се забавляват и бъбрят безкрайно.

Телевизионно интервю, 1983 г.

 

Потребление

 

Понятието за потребителско общество се е превърнало в пренебрежително понятие, но всъщност  мнозинството французи страдат, защото нямат достъп до благата, стоките, нещата, които произвежда това общество. В такъв случай в протеста срещу потребителското общество няма ли нещо от малко детинския бунт на глезените деца на буржоазията, които вече притежават блага, които презират благата, които притежават, и забравят, че масата от населението все още е напът да придобие тези блага, които на тях им се поднасят толкова лесно?

Телевизионно интервю, 1969 г.

 

Обезкореняване

 

Както казва Бернанос, трагедията не е, че Хитлер си придава вид или се смята за бог, а, че има милиони хора, които са достатъчно отчаяни, за да му повярват. Всяка криза, икономическа или политическа, която обезкорени тези маси, ще ги тласне за пореден път към изкушенията на отчаянието и ентусиазма, които са свързани. 

L'Avenir des religions séculières (“Бъдещето на светските религии”), 1944 г.

 

Дясно-Ляво

 

Лично аз мисля, че не можем да започнем да говорим сериозно за политика във Франция, до деня, в който не престанем да използваме думата “дясно” и думата “ляво”.

Радиоинтервю, 1969 г.

 

Ще ви цитирам един израз, който обожавам, той не е мой, а на Ортега и Гасет. Той казва: “Да бъдеш десен или ляв, означава да си едностранно парализиран”.

Радиоинтервю, 1969 г.

 

Европа

 

В някои отношения можем да съжаляваме, че Старият континент не е едно общо пространство, с едни и същи възможности за масово производство, като САЩ например. Но това, което губим като икономическа рационалност, го печелим и то дори повече, като богатство и разнообразие на културата.

L'Homme contre les tyrans, (“Човекът срещу тираните”), 1944 г.  

 

Европейците биха искали да излязат от историята, от голямата история, която се пише с кървави букви. Други стотици милиони влизат в нея.

Penser la guerre, Clausewitz (“Размишлявайки над войната, Клаузевиц”), 1976 г.

 

Гулаг

 

Толкова ли е трудно за големите интелектуалци да приемат, че две и две прави четири, а Гулаг не е демокрация?

Радиоинтервю, 1969 г.

 

Ако Солженицин пречи, ако буди негодувание, то е защото удари западните интелектуалци в една чувствителна точка, точката на лъжата; ако приемате големия Гулаг, им казва той, защо е вашето морално възмущение от малките?

Лагерите си остават лагери, независимо дали са кафяви или червени. Повече от петдесет години западните интелектуалци отказват да чуят въпроса. Веднъж завинаги те са решили, че има “добри” и “лоши” лагери, лагери, които са преобразени от святостта на каузата и други, които са само това, което са. Повечето интелектуалци на Запад правят тази грешка в една или друга степен, винаги са склонни да намерят причини, за да извинят или да отлъчат. Интелектуалците, които се обявяват за леви, я правят по-бомбастично, съразмерно на този Гулаг, който са отричали възможно най-дълго, най-огромния от всички, скрит в сянката на режима, който се обявява за най-хуманния от всички.

“Мемоари”, 1983 г.

 

Homo œconomicus

 

Повечето ме упрекват, че пиша за homo œconomicus, за капиталистическото общество, което се подчинява за изискванията на меркантилизма. Една иронична забележка най-напред. Двадесет и пет години по-рано същите обвиняваха Запада, че не може да понесе икономическото съперничество на “съветския социализъм” и планирането. Днес те смятат конкуренцията на темповете на растеж, които решително са в полза на Запада, за нищожна, отхвърлят я като незначителна. (…) Моят вчерашен оптимизъм, осмиван по онова време, вече - основателно - минава за баналност, известна на всички, потвърдена от числата. Ив Флорен (литературен критик, сътрудник на в. “Монд”), ме пита: и после? Така да бъде, никой не живее с темповете на растеж; въпреки това работниците, на които интелектуалците претендират, че са преводачи, не презират трохите на растежа, които им се падат.

Мемоари, 1983 г.

 

Журналистика

 

За всички журналисти има една опасност, която не е лесно да се избегне: тя е да бъдат прекалено обсебени от актуалността. Сигурен съм, че моите сериозни книги щяха да бъдат други - вероятно по-добри - ако не се занимавах едновременно с журналистика. Спомням си една мисъл, мисля, че беше на Андре Мороа. Той пише: “Реймон Арон щеше бъде нашия Монтескьо, ако се бе отделил повече от реалността”. Той сгреши за едно: по никакъв начин нямаше да бъда като Монтескьо. Но беше прав за друго: бях прекалено обсебен от реалността, за да придам на моите абстрактни книги широтата и измеренията, които, евентуално, тези книги щяха да приемат, ако не бях избрал пътя на лесното, т.е. на журналистиката.

 

Le Spectateur engagé  (“Ангажираният зрител”), 1981

 

Хомейни

 

Иранските шиити и марксистите-ленинисти принадлежат към едно и също семейство, тъй като шиитското духовенство иска да се разпорежда с гражданското общество, както прави съветската Комунистическа партия. (…) Имам Хомейни, както и марксистите-ленинисти, ни напомнят, че “вярата в действие” все още води до кръстоносни походи в наше време.

Мемоари, 1983 г.

 

Класова борба

 

Оптимизмът ми за икономическия растеж никога не стигаше дотам, че да предположа изчезването на класовата борба в немарксистки смисъл, а именно конфликта между класите или социалните категории за разпределение на националния продукт или за подобряване на условията на труд; това, което отричах, беше тезата за работническа класа, осъзнала себе си и своята революционна воля, стремяща се към друго общество, в което господството на пролетариата ще наследи това на буржоазията.

Мемоари, 1983 г. 

 

Търсене на смисъл

 

Питането “изобилие за какво?” изрази в социологически термини вечното питане: търсенето на смисъл. Неутралността, която търся, или скептицизмът, който някои ми приписват, изразява едно убеждение: нито революцията, нито техниката обновяват човешката ситуация. И едната, и другата носят или ще донесат на всички материални средства за прилично съществуване. Каква ще бъде ползата за хората от тези средства? Предпочитам да призная, че не знам. 

Les Désillusions du progrès (“Разочарованията от прогреса), 1965 г.

 

Близкият изток

 

Не виждам мир в Близкия изток, защото в този случй става дума за конфликт до смърт, тъй като залогът е притежаването на земя и то на земя, която е свещена едновременно за евреите или израелците и за мюсюлманите или арабите, или палестинците, както предпочитате. Така че в този конкретен случай не виждам мир.

Радиоинтервю, 1969 г.

 

Истина и свобода

 

Истина и свобода, за мен двете понятия са неразривно свързани. Любовта към истината и ужасът от лъжата - мисля, че това стои най-дълбоко в моя начин на битие и мислене. И именно за да можеш да изречеш истината, трябва да бъдеш свободен. Не трябва да има външна власт, която да ви принуждава.  

Le Spectateur engagé  (“Ангажираният зрител”), 1981 г.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

Още от категорията

7 коментар/a

Мосю Воланд на 31.01.2019 в 15:11
Благодаря за превода ! Чудесен автор. Всъщност казва това, което тревожи всеки интелект .
Цитат върху сарказма на една неотрефлектирана история на 31.01.2019 в 17:25
"Не можех да приема, че генерал Дьо Гол бе свален от Кон-Бендит. За мен това беше национално унижение. А това, което беше неприемливо, не бяха университетските демонстрации, а превръщането на тези смутове в революция (…). Революция, при която свалят Конституцията, защото студентите са имали желанието да се забавляват и бъбрят безкрайно." - Това е една от възможните алюзии за живота ни като живот на мъртъвци, от което, перефразирайки Христа, закономерно следва да ги оставим хем да успеят да унизят и развенчаят Живите (с главно Ж), хем през останалото за по-сериозни дела време - да продължат да погребват своите мъртъвци.
Цитат защо не ни трябват СЕЩ, ако ще сме интелектуалци, а не икономически галфони на 31.01.2019 в 17:32
"В някои отношения можем да съжаляваме, че Старият континент не е едно общо пространство, с едни и същи възможности за масово производство, като САЩ например. Но това, което губим като икономическа рационалност, го печелим и то дори повече, като богатство и разнообразие на културата." Разбира се, че ако не се съпротивляваме, проектът СЕЩ ще се окаже край на културата като такава, защото просто такава е същността на западния империализъм - икономиката и технологиите да поглъщат културата, автентично-личностното и авторефлексивното да запада в полза на генномодифицираното и биороботното.
Ханибал Барка на 01.02.2019 в 10:40
Да благодарим за този превод! Добре, че е "Гласове" да ни поднася такива важни текстове. И да продължи тази традиция и в бъдеще!
тълкувания откъм тлаките на 02.02.2019 в 11:10
"Толкова ли е трудно за големите интелектуалци да приемат, че две и две прави четири, а Гулаг не е демокрация?" - Трудно е да се приеме първото извън догматизирания принцип за съществуване на чисто количество. Едва чрез аксиоматизирането на този принцип е възможна науката математика. Но всеки принцип си остава само удобен постулат. Гулаг не е демокрация, така е, но демокрацията е гарантирана корупция на властта и разните му там модерни хитринки да се освобождаваме от екзистенциална и нравствена отговорност.
Солженицин остава недоизтълкуван на 02.02.2019 в 11:15
При демокрацията няма лагери, да, лошото е, че Солженицин ясно им го каза в Харвард още през далечната 1978 г.: това не ви оневинява не защото не признавате (т.нар. и от Арон) "малки лагери", а защото даже изобщо не виждате, че от гледната точка на съветския човек вашата демокрация е една птицеферма, а вие се превръщате в едни бройлери и красивата думичка "демократични" пред "бройлери" не е нито индулгенция, нито каквото и да е друго утешение за едни истински интелектуалци.
Името ми е Червен на 03.02.2019 в 08:38
Сложно нещо е истината за истината, почти колкото истината за свободата. През далечната 1933 г. приятелите Реймон Арон и Жан-Пол Сартр седят в кафенето на екзистенциалистите и пият кайсиеви коктейли - блажено време, в което са съмишленици. 40 години по-късно са непримирими опоненти, а още 40 години по-късно ние продължаваме да се питаме дали е по-добре да грешиш със Сартр, отколкото да си прав с Арон.

Напиши коментар