Нобеловата награда за литература за 2014 г. бе присъдена на френския писател Патрик Модиано. А наскоро у нас бе носителят на престижния приз от 2012 г. – китайският писател Мо Йен. На 27 септември бе удостоен на тържествена церемония с почетната титла доктор хонорис кауза на Софийския университет „Св. Климент Охридски” по предложение на Факултета по класически и нови филологии и „Институт Конфуций” (към СУ). Безспорно Мо Йен е брилянтен писател, който заслужено е нобелист, но неговото награждаване предизвика и противоречиви реакции. Нужно ли е всичко да се политизира? За читателите на „Гласове”, които не познават творчеството на Мо Йен: с любезното разрешение на китаистите Петко Т. Хинов и Стефан Русинов предлагаме по-надолу в текста линк към техни преводи. Заслужава си да бъдат прочетени.
Китайският нобелист Мо Йен между раждането и смъртта

Мо Йен на тържествената церемония в Аулата на Софийския университет. Снимка за Гласове: Юлия Тончева©.

 

Нямаше случай, откакто Пангу бе разделил небето от земята, някой да се е захващал да прави филми на това отдалечено място (Гаоми, Североизточен Китай – б.ред.). Преди да започнат да снимат, поканих екипа на вечеря. Джан Имоу и Дзян Уън се появиха с обръснатите си глави и загорели голи ръце. Гун Ли бе облечена обикновено и носеше косата си по начин, характерен за провинциалните райони. Без грим изглеждаше като момиче, което можеше да бъде срещнато навсякъде. За местните, които приемаха, че всяка киноактриса трябва да бъде наистина неземна красавица, Гун Ли бе разочарование. Кой можеше да предвиди, че едно десетилетие по-късно ще бъде международна звезда и ще минава през живота с изискаността на аристократка, раздавайки кокетни погледи на всички? 

 

Гун Ли.

Откъсът е из семи-биографичния роман „Промяната” на Мо Йен (изд. „Колибри”, 2013, в превод на Надя Баева). Свързан е, както е видно, с конкретен артефакт – снимките на „Червено сорго” (1987) на Джан Имоу, който реално е екранизация по едноименното произведение на Мо Йен. Ще припомня, че това е дебютът на китайския режисьор, който не само спечели „Златна мечка” на международния фестивала в Берлин, но е един от задължителните филми на иконичното „Пето кинопоколение” в китайския кинематограф, променило и прекроило изцяло картата на азиатското филмово изкуство.

 

По време на снимките на "Червено сорго". На първата фотография: Мо Йен (в ляво) заедно с Джан Имоу.

На втората: заедно с актьорите Гун Ли и Дзян Уън.

Режисьорската плеяда Джан Имоу, заедно с Чън Кайгъ, Тиен Джуанджуан, Суън Джоу са носители на тенденцията на неотрадиционализма във филма. Своеобразният им автентичен стил и естетика възвърна и транспонира обратно в съвременността всичко онова, което насилствено бе отречено по време на Културната революция в Китай. Можем да го определим дори като качествен препрочит на забравеното в културната идентичност, в който етико-естетичните представи стават все по-ярки, значими и същевременно разпознаваеми. До голяма степен творбите им са и универсални, т.е. занимават се с общочовешки проблеми.

За жалост точно този аспект не винаги остава разбран от Запада, който, щом като чуе „Китай”, първосигнално се стреми и да политизира дискурса. Така например на Джан Имоу често му се налага да обяснява през западната критика, че акцентът на някои от лентите му не е точно критика срещу китайската вътрешна политика и правителство. 

Из филма "Червено сорго".


Да се върнем обаче към нобеловия лауреат Мо Йен. Това, което го свързва с Джан Имоу и „Петото кинопоколение”, не е само „Червено сорго”, а доста по-здрави и съществени нишки. Една от тях е именно ореолът на неотрадиционализма. А другата – тласъкът към политизация, който се отприщи при връчването на Нобеловата награда преди две години. 

Тук бих искала да направя една съществена вметка – съвременната китайска литература (и въобще азиатска, както впрочем и киното) са много слабо познати у нас. Намирам това за изключителен пропуск. Общо взето масовият българския читател, с изключение на определени тесни кръгове, освен японеца Харуки Мураками надали може да посочи ярки имена от литературното битие на днешна Източна Азия. Когато се превеждат и издават качествени творби, те също някак си минават по периферията. Такова е моето впечатление. 


Като чудесен пример ще дам друг китайски нобелов лауреат – Гао Синдзян и неговия великолепен роман „Планината душа” (изд. „Рива”, в чудесен превод от английски на Цветан Петков, със синологичната редакция и консултация на София Катърова). Романът (написан на китайски през 1989 г.) у нас излиза едва през 2012. Гао получава Нобеловата награда през… 2000 г.

 

Гао Синдзян, който от години живее и пише във Франция.

 

Не закъсняваме ли, а? Колко коментари чухте за него? Някой разказа ли ви, че я е чел? Колко рецензии прочетохте за „Планината душа”? Или просто книгата е минала мимоходом, защото е „там на някакъв китаец”? Колко театрални постановки на Гао Синдзян, защото той е и драматург, са поставени, знаете ли? А и е художник в стила на класическата китайска живопис… Така де, освен че е Нобелов лауреат, отхвърлен и непризнат от Китай, защото е дисидент, живеещ във Франция, Гао Синдзян е изключителен и много важен автор. И до голяма степен има страшно, ама страшно много допирателни в творчеството си с Мо Йен. 

Двамата китайски писатели, които живеят и пишат в различен социален и културен бекграунд, задават и отговарят (съвсем сходно при това) на въпросите: какво прави историята с хората и как я артикулираш днес?

Какви са алтернативните механизми, за да надживееш непосилната лекота на реалността? Как съхраняваш Аза, Егото и идентичността си, без да се счупиш тотално под натиска на властта? 

В този контекст появата на Мо Йен в българското културно и книжно пространство е наистина грандиозно събитие и изключителна чест да бъде отличен с доктор хонорис кауза на СУ. „Промяната” е първият негов роман, излязъл у нас. Браво! Навреме! До края на годината ще се появи и твърде интересният и сложен „Уморен да се раждам и да умирам" (на изд. „Летера” в превод от китайски на Петко Т. Хинов). Също така и няколко негови разказа вече живеят своя български живот, преведени от китайски от Стефан Русинов. 

 

Превод на Петко Т. Хинов: откъс, записки и коментари из "Уморен да се раждам и да умирам".

Превод на Стефан Русинов: разказът "Изгорелият павилион", от сборника "Среща с майстора" (2005).

 

Мо Йен е псевдоним, който иронично означава не говори. Писателят също е носител на неотрадиционализма. Както и Гао Синдзян. Както и множество автори в литературата и изкуствата, появили се след Китайската революция. Определено творчеството му обговаря оригинално твърде много аспекти от реалността на Китай – тази на настоящето, но и на историческото и митологичното минало.

Сред най-известните му творби са романите (от общо 11 на брой): „Пищни гърди, тлъсти бедра“, „Жаби“, „Уморен да се раждам и да умирам”, „Песните на райския чесън”, „Изтезание със сандалово дърво”, „Република на виното”, „Червената гора”. Автор е и на множество разкази и новели. Преведен е на над 10 езика.

Определят стила му като абсолютен сюнгън (литература в търсене на корените и изгубената идентичност, която започва от собственото Аз). Писател, преливащ от крайност в крайност. В Мо Йен може да има всичко: от халюцинативен и магически реализъм, заиграващ се с поетичността на автохтонните фолклорни и митологични мотиви, до тежка сатира на бюрократизма, безпардонна до непоносимост вулгарност и груб натурализъм. Тук и една разлика с Гао Синдзян, който като че ли е по-елегантен и фин, може би и по-изтънчено философски, по-вълшебен, по-"над нещата". Поне за мен. Но така или иначе, и двамата китайци фантастично моделират пластичността на текстовите образи и демонстрират възможностите на вечно разширяващото се въображение. Разказвачи от класа! И също така изключително трудни са екранизиране. И въобще за превод, във всеки един смисъл на думата, не само езиков.

 

Мо Йен жонглира майсторски с пролетарската и селска нищета на диалектите, но и с препратки към езика на висшите класически китайски образци. Внезапно нарушава линеарността на наратива и го монтира по потока на съзнанието, затова читателят трябва да следи асоциативните връзки. Стряскащ. Приказен. Сложен. Предизвикателен. Сравняват го с Рабле, Фокнър, Кафка, Уайт, Маркес. Как не са се сетили и за Павич, не знам… 

Мо Йен е носител е на множество литературни награди, сред които Международната награда „Кирияма“, Наградата за азиатска култура „Фукуока“, Наградата за китайска литература „Нюман“, Националната литературна награда на името на Мао Дун. И разбира се – нобелов приз за цялостно творчество, който предизвика доста дискусии. 

 

 

Ако аз трябваше лично да посоча лауреата на Нобеловата премия, то това щеше да е Мо Йен! – категорично заяви друг нобелов лауреат, японският писател Кендзабуро Ое.

Китайската диаспора на дисидентския интелектуален елит въстана обаче, подкрепяна и от контракитайските западни привърженици. Херта Мюлер (също нобелист) обяви избора за катастрофа. Ай Уей Уей избухна, че това е недопустимо и скандално. Заради членството на Мо Йен във високите етажи на партийното китайско ръководство го нарекоха нобелист апартчик, фаворит на властта, пишещ необезпокоявано под удобния чадър на официозите. Дълбоко възмущение предизвика и репликата му: Цензурата е необходимо зло, както и проверките за сигурност по летищата.

 

В есето си „Свобода за китайската литература” Ляо Иу, също писател, лауреат на награда за мир през 2012 от Франкфуртския панаир на книгата, отправи и други ожесточени критики: Мо Йен никога не е изразявал мнението си относно събитията на площад „Тянанъмън” през 1989 г., никога не е говорил за нарушенията на правата на човека! Недиректният отговор на Мо Йен бе: Всичко, което имам да кажа, е написано в моите произведения. Реално той също по свой начин е социално ангажиран автор. Както посвоему са и дисидентите, недолюбваните и авангардни автори като Гао Синдзян, Дай Сидзие, У Цин, Ма Дзиен, Ян Лянкъ... Но глобално погледнато, те са носители и разпространители на културното и литературно наследство на Китай.

 

Интересен разговор и анализ на China Focus: Controversy Over Mo Yan and the Nobel Prize

 

Политическите битки в полето на изкуствата са опасна тенденциозност, още повече когато талантът започва да се измерва с неправилни аршини, водещи до злоупотреби и прекалена демонизация. Едно е да пишеш „вътре в системата”, друго „извън нея”. Доста често в дискурсите съзнателно се пропускат или пък вадят от контекст важни факти. Френският синолог, преводач и изследовател на съвременната китайска литература – проф. Ноел Дютре, подчертава в своя лекция, че романът на Мо Йен „Република на виното” минава тихомълком в Китай, доста от критиците отказват да се ангажират с него. 

 

Открита лекция под надслов "Реалност и фикция в работите на Гао Синдзян и Мо Йен" (на френски език), Prof. Noël Dutrait (University of Aix-Marseille)

 

Вероятно от националните писатели прекалено много се очаква да бъдат застъпници в политическата ситуация на неудовлетвореност, но рядко се отчита фактът, че това е особено трудна задача. Може и просто да не е желана. А и трябва ли да е задължителна опозицията и критиката? Силата на авторството, на владеенето на словото, на посланията, не се измерва с това дали си в изгнание или не. Все пак Нобеловата награда се дава за това какво и как си написал.

Погледнато от позицията на времето, читателят по-малко се вълнува от това дали писателят/поетът „х” от, да речем, Танската епоха е бил обезглавен или фаворизиран от императора, нали? Важното е какво е оставил зад себе си като творчество. Книгите, стойностната литература, талантът имат уникалната способност да надживяват както ежедневните страсти, така и политическите времена, макар и да са обвързани с тях. Затова трябва да се чете и между редовете.

                                                                       ***

Той казва, че всъщност няма идеология, но наистина в него съществува мъничко нихилизъм, обаче нихилизмът не е равнозначен на абсолютно нищо. Просто той е точно както в книгата, където ти е отражение на аз, а той е гърба на ти, сянка на сянката. Макар да няма лице, той все пак се брои за местоимение. Критикът свива рамене и си отива. (Гао Синдзян, „Планината душа”).

Такъв е светът – дребното зло и дребните странности си навличат хорската омраза и отрицание, голямото зло и големите странности пък се радват на човешката почит и възхищение. (Мо Йен, „Уморен да се раждам и да умирам”).

 

 

Още от категорията

Напиши коментар