Стоянка Мутафова: От малка като ме питали „Ти защо искаш да станеш артистка“, съм отговаряла „Защото искам да ми вярват“

Стоянка Мутафова: От малка като ме питали „Ти защо искаш да станеш артистка“, съм отговаряла „Защото искам да ми вярват“
„Майка ми е разказвала, че когато ме питали: Ти защо искаш да станеш артистка? – сигурно са очаквали да кажа, че искам да съм хубава, известна, пък аз си знаех, че не съм голяма хубостница, даже грозничко дете бях, та съм отговаряла: – Защото искам да ми вярват! Каквото казвам, хората да ми вярват!“. „Гласове“ публикува откъс от автобиографичната книга на Стоянка Мутафова „Смях и сълзи“ – откровен разказ в първо лице, в която авторът Милена Нейова е събрала близо 25 часа разговори с голямата българска актриса.

 

Стоянка Мутафова на представянето на книгата на Милена Нейова "Смях и сълзи"

----

 

В квартала ни имаше много белогвардейци, колкото искаш! Нямаше къща със сутерен или таван без белогвардейци. И всички носеха по едно пръстенче с надпис „Помни Росии”. Под диагонал от нашата къща, точно отсреща, се беше настанило семейство с пет деца – Вуся, Муся, Буся, Дуся... И като ги подбера всичките пет, заведа ги при Смилко бакалина и поръчвам: Дай ягоди, дай череши, дай сирене, дай масло, дай кашкавал! Децата нарамваха провизиите и пълнеха сутерена с ядене бàрем за една седмица. „Пазарувам” им аз на вересия и така си върви времето. Обачееее... Един ден, както обядваме, чувам баба ми да казва:

– Смилко е започнал да надписва, така ми се струва!

– Смилко?! – чуди се татко. – Че той честен човек!

– Честен, честен, ти вземи да провериш! – настоява баба.

И отишъл татко в бакалията, взел тефтера:

– Я да видя! Какви са тези поръчки? Каква е тази работа? Ние толкоз не ядем бе, Смилко?

– Ами питай щерка си! Е, оня сутерен видиш ли го? Там живеят белогвардейци с петте си деца. Щерка ти ги рàни сичките. Отде да знам, че не ти е казала.
Върна се татко вкъщи и само рече:

– Разбрах каква е работата. Право е детето. Като са гладни, нека ги рàни! Всичко е наред!

 

Беладжийка

 

Детството ми беше буря! Не ходех по земята. Катерех се по покривите, ходех по оградите и первазите на терасите. Къщата ни беше голяма, красива, на три етажа, с голяяям, чу-ден двор. Много обичах, като окосят, да правя мебели от тревата – кресла, легла, столове, цели стаи редях. И там, в тези мои къщи, правех театър! Това беше първата ми сцена! Майка ми е разказвали, че когато ме питали: Ти защо искаш да станеш артистка? – сигурно са очаквали да кажа, че искам да съм хубава, известна, пък аз си знаех, че не съм голяма хубостница, даже грозничко дете бях, та съм отговаряла:

– Защото искам да ми вярват! Каквото казвам, хората да ми вярват!

Виж, значи, как от малка съм си знаела с какво мога да спечеля публиката! След години Масалитинов ни учеше на вяра и наивност! Най-важното качество на добрия актьор е да честен, да е истински, да не се преструва.

Но най-най-първото ми качване на сцена е читалището в Копривщица, и то в компанията на Сърчо[1]. Била съм дете, най-много на 5 годинки. Анна Каменова, писателката, направи представление, а парите от билетите събра за бедните. Тя е копривщенка, имаха разкошна къща, а и си беше, дето викаха едно време, от „голямото добрутро”. Сърчо и Петьо Увалиев бяха режисьори. По-скоро Петьо даваше нареждания, а Сърчо изпълняваше. И такаааа, дадоха ми на мен да играя Дуняшка, слугинчето. То, горкото, нямаше никакви реплики, само отваряше вратите и поднасяше това-онова на гостите. И си викам аз, ще трябва да направя нещо, че барем малко да обърна вниманието на публиката и към себе си. Ептен па нищо да няма за мен! Петър Увалиев беше новатор в изкуството, затова все измисляше някакви щуротии. От тавана в салона се спускаше огромен глобус, много шарен и набиващ се на очи. И вика Увалиев на актьора, който играеше Кучкарьов: Както си гръмогласен, докато хвалиш Агафя Тихоновна, посочи полилея и кажи: А краката ѝ, ръцете ѝ, нооооосъъъъът ѝ – мрамор, алабастър, глоообус! Рекох си, ето това е моят миг! Тук ще се уплаша и ще падна. Намерѝх си момента. А вече си бях издействала от Сърчо, като излизам да посрещам гостите, да нося кошничка, а в нея малко сиво котенце. Щото, нали, така по-интересно – слугинче с котенце. И в момента, в който Кучкарьов изкрещя това: Глоообус!, в този момент стиснах котето, то изпищя: Мяяяяаааууу!, скочи право в публиката, аз се върголих на земята, затулих очи, щото нали ме е страх! Ей, голям смях падна! Публиката стана на крака да ръкопляска. Тогава и получих първите си, ама заслужени аплодисменти!

Стана ясно, че бях голяма беладжийка, нали? Помня, веднъж сме на гости на Филови. И Кита (Евдокия Филова), жената на Богдан Филов, се натъкмила с ррррразкошна сррррребърна лисица. Какво правих, какво вилнях, успях да я изгоря. Разбира се, Кита пред нас запази самообладание, но си представям как е фучала, горката, като сме си тръгнали. Какъв финес, какъв живот живееха тези хора! После като се сетя къде беше изпратена... ааауууу – в най-забутания край на България. Знам от мама, че живеела в голяма мизерия, че трябвало сама да си носи вода от кладенеца на двора. Но понеже в политиката не се месеше, върнаха я по едно време, дадоха ѝ таванския етаж от собствената им къща, където живя и умря сам-самичка. Нямаха деца. Затова често ходели на консултации във Виена при д-р Епингер, голям лекарррр. От татко знам, че Епингер се интересувал от голямата политика, той бил казал на Филов, че цар Борис е убит, да. Много се говореше за това. А Епингер не е кой да е, нали?!

Татко също се познаваше с него. Когато разбрахме, че има тумор в мозъка, отиде да се лекува при него във Виена, но щом стана ясно, че няма да го бъде, извика ме, искаше да си го прибера:

– Не, не искам да си оставям костите тук. Да си ходим.

– Нека останем, татко, нали аз съм с тебе.

Бяхме настанени в хубав хотел, болницата прекрасна. Обаче татко настояваше да си тръгнем. Не искаше да мре в друга държава! Обичаше България много. Другата му голяма любов беше Италия. Ах, как говореше италиански! Като истински италианец. То да научиш италиански не е голямо чудо де, но той много красиво го говореше, напевно така. И латински знаеше татко. И френски. Когато не искаха другите да разберат, с мама си говореха френски. Ах, как се дразнех! Мислех, че крият от мене важни неща, а то после разбрах, че не искат да ги слуша слугинята. Това разправяла ли съм ти? Чувам, че баща ми прави бележка на майка ми.

– Ка-тя! Па дьо вааа доместик?

Щом чух доместик, веднага се досетих – яснооооо, за домашната слугиня говорят.

– Ахаааа, криете от слугинята, нали, ама аз разбирам фрееееннскиии.
Баща ми се облещи!

– Какво? Какво си разбрала?

– Ами ти каза: Катя, не пред слугинята! От доместик се сетих.

Иначе нищо не разбирах. Па дьо вааа... мммм... „пааа” е „не”, не че много съм се вслушвала, но се нервирах страш-но.

Друго какво обичах да правя! Да чупя джамовете на хората. Да се кача на покрива на бараката (имахме една зад къщата) и оттам да замерям хората, които минават по улицата, с джанки или каквото намеря. Ето, сега пред очите ми е семейство Шишковци, които целех с джанки. Така ги бях кръстила, защото до един – бащата, майката, дъщерята и синът – четиримата бяха дебели и кръгли като тикви.
Предната ограда на къщата беше масивна – от желязо и циментови колони, на които аз сядах най-тържествено. И или ще плюя по някой от минаващите, или ще хвърлям нещо, все ще закача някого! Отзад дворът беше ограден с тараби, бях откъртила две-три от тях, за да си направя дупка, пред която минавах, за да си ὸда на училище. Къде ще обикалям аз по „Дунав”?! Когато можех и отзад – по-направо!

В двора имахме голяма, хубава асма с тежки колони. Между коловете бях завързала по-дебело въже и така се научих да пазя равновесие. Много се бях впечатлила от циркаджиите. Като ме водеха на цирк, клоунът и въжеиграчите ми бяха най-любими. И си викам, бе мама му стара, щом те могат, що аз да не е науча! И се научих да ходя по въже! После исках балерина да ставам. Добре, ама като съм хикс в краката? Ама не се отказвах лесно. Отидох да се запиша при Анастас Петров, беше главен балетмайстор на театъра. Той нещо ми обяснява и само в краката ме гледа. На другия ден баща ми отишъл при него:

– Мойто е било вчера тука, разбрах!

– Слушай, ти луд ли си? Ти не знаеш ли, че твойто е хикс?! Един пирует да се опита да направи, ще се оплете, усуче, ще падне, че да се претрепе! От нея балерина няма да стане!

И верно! Заради хиксовете винаги съм била нестабилна в краката. Падам си като по рецепта!

Всяко лято ходехме на курорт – един месец на море, един месец на балкан – в Копривщица. Преди леля ми да ни обере до шушка, прекарвахме доста време и в Княжево. Помня, трябва да съм била едва три-четиригодишна, как съм се качила на черешата, бера череши и си ям. И Андон Груев, Свинята, така му казваше татко, ми вика:

– Не обичам така! Обичам да набера, да поднеса!

Че като се ядосах:

– Ти ли на мен ще ми поднасяш? Я си глей работата, бе! Таз череша е на дядо ми, разбра ли?

Разсърдих се, скочих на едно колелце (имах такова, с три колелета) – и фиуууу – от Княжево до София се прибрах с него! Ама знаеш ли какъв път е това?! И то за едно дете на четири годинки. Въртя педалите и се озъртам. Като видя позната къща, на проф. Не-знам-кой, мисля си: Ахааа, спокойноооо, на прав път съм! Щом зърнах Руски паметник, отдъхнах си, викам си, прибрах се. И звъня отдолу, а баща ми, легнал да си почива, излезе по халат на балкона:

– Какво става?

– Антон Груев Свинята ми каза да не бера от черешите!

– Майка ти знае ли? Знае ли, че си тръгнала сама насам?

– Не, никой не знае!

Ядоса се татко, качи и мен на колата, отидохме до Княжево. Тук повече работа нямате! – така рече, натовари всички – баба ми, майка ми и брат ми, и ни прибра. Повече не стъпихме там. Досега като минавам покрай имотите ни в Княжево, мижа, още не мога да ги прежаля. И така вместо в Княжево тръгнахме на курорт в Копривщица. Но понеже не беше добре със сърцето, татко не стоеше много с нас и все викаше: Хайде да отидем някъде на по-нисичко, бе! Но майка ми настояваше да ходим на високо, на борррр, да дишаме чист въздух. Винаги и баба беше с нас. Всъщност тя беше лелята на татко, която като млада била женена за търговец румънец. Затова знаеше много хубаво румънски и току рече на мама за мен:

– Еееей, Кате, това дете вече е динкàля афàра!

И един ден питам:

– Мамо, какво значи това „динкàля афàра”?

– Извън пътя.

– Е, много хубаво! – рекох си.

 

Беше ербап баба и понякога хубаво ме шамаросваше! Единственият човек вкъщи, който посягаше, беше тя. Ама е имало за какво да ги говори тия работи за мен. Верно си бех „динкàля афàра!”. Един ден седнала тя в задния двор на къщата и заспала в плетения градински стол, съвсем близо до асмата. Викам си, така ли ще говориш ти за мен. Барем да има за к’во. Леееекичко я прибутах, прибутах и хуууубаво я вързах за колоната. Отдалечих се на безопасно разстояние и чакам да се събуди. И като се размърда (а беше много дебела), взе да се движи насам-натам, като октопод се върти в стола. Ииии като се развика:

– Развържи ме, ма!

– Няма!

– Е как няма, тъй ли ще седя вързана!?

– Тъй! Ако те освободя, ти ще ме биеш!

– Ми ще бия, разбира се!

– Ееее, тогава няма да те отвържа!

Вдигна глава към небето и рече:

– Димитър Ников, Димитър Ников, на кого ме остави, да ме връзват по асмитеее?! Добре де, обещавам, няма да те бия!

– Обещаваш?!

– Казвам ти, давам ти дума! Няма да те бия!

Айде, от мен да мине, развързах я. И верно не ме удари! Удържа на думата си. Беше почтена жена!

Ама и голямо диване си бях де! От нищо не се страхувах! Само от турчина! Като не исках да заспивам вечер, ме плашеха със стихчето: Раз-два-три, турчинът се скри! Само от него ме беше страх. Това вълци, мечки, торбалановци и таласъми – с нищо не можеха да ме уплашат! Но чуех ли това изречение, веднага залягах под леглото, да видя има ли турчин отдолу. Ама то не че нещо срещу турците съм имала, такова беше стихчето.

Освен да правя бели, най-обичах да играя на театър. Сама си пишех сценария. Преработвах и натаманявах детски приказки и ето ти пиесата готова! После разпределях ролите между децата от махалата. Никакъв кастинг не съм правила. Знаех кой е чешит, кой за какво става – ти това ще бъдеш, ти това ще бъдеш! Командорех ги яко! Бях и режисьор, и сценарист, и сценограф, и директор – всичко! От тревата правех мебели и сценографията, от стари чаршафи – костюмите, и разбира се, главната роля беше винаги за мен. А публика? Цялата махала се събираше в двора, някои сядаха и по оградата.

Друго любимо място за игра беше улицата! Страшно ме влечеше. Тогава по „Дондуков” я мине някоя лека кола, я не. И то толкова бавно, че ние, дечурлигата, имахме време да я пресрещнем, да застанем пред нея с разперени ръце, демек да ни прегази. А колата си кара, кара, кара, и като дойде съвсем близо до нас, ние се отместим, че да мине. Нищо страшно, детски щуротии. А зимно време се спускахме с шейните по „Раковска” – от „Московска” до „Дондуков”. Днес оттам вървят тролеите и е много опасно кръстовище, но тогава беше заснежен баир, по който фучехме с шейните. Най-обичах да се спускам легнала по корем и с лицето надолу – фиууу. После нарамвах шейната, носех я догоре и пак – ихуууу.

Много дружах със Стефан Груев, син на Павел Груев, съветника на царя. Стана главен редактор на „Парѝ Мач”. След мноооого години се видяхме в Америка. Добро момче беше, умно, и се учеше много. Хубаво си избра път навън. Но тежко понесе смъртта на жена си. Много се обичаха, голяма любов беше. И той си отиде на бърза ръка след нея.

Къщата на Груеви беше много хубава, над входа имаше козирка с формата на голяяяяма мида. Често нашите се събираха или у Груеви, или у Бурови. И с Беба Бурова, дъщерята на Буров, бяхме приятелки. Тя е една или две години по-голяма от мен. Играехме на гоненица, на криеница, на челик, на театър. Но видех ли в публиката татко, нещо ме пресичаше, много се притеснявах от него. Беше решил, че не ставам за артистка, затова на всяка цена искаше да ме отмести от тоз мой мерак. Добре, ама меракът се беше дълбоко внедрил в мен. Той това не разбираше. Мъчно ми беше, че не вярва в моя талант, изобщо! Един ден, вече бях поотраснала така, и ме извика:

– Добре де, дай да те видя колко пари струваш! Айде, изиграй нещо!

Съгласих се, бях приготвила откъс от „Мирандолина”:

– Ти ще бъдеш Кавалер, аз – Мирандолина.

– Дадено!

Тук е време да споменем, че баща ми имаше артистичен талант, дори е бил актьор няколко години, но после се махнал от тая работа. Така са се сприятелили с Кръстьо[2], дори татко го спасил от тежка депресия. Кръстьо имаше дефект в говора, шъшкаше, „с” не можеше да каже. И му казали:

– Така не може! От теб артист не става!

И той решил да се самоубие. Толкоз много обичал театъра. Баща ми го е спасил. Как? Казал му:

– Чакай, бе, що ще се самоубиваш?!

– Ама с този дефект какво да правя? Аз друго не искам! Аз искам сцена! Искам театър!

– Ти си много талантлив, бе, недей да изпадаш в униние! Ще мине този кошмар! Ще видиш, че публиката полека-лека ще свикне, ще те приеме!

И така стана. Свикнаха с неговия кусур.

Глава V
Ще бъда номер едно!


Иииии к’во ти разказвах, ма? Да, как баща ми се съгласи да изиграем един откъс заедно. Взе татко бастуна! Тогава според модата без бастун не мърдаше никъде. Като го грабна, в него видях сабя! Накриви си шапката, аз видях перо на шапката! Ах, колко артистичен беше! Начинът, по който застана, по който ме погледна! Бях пленена. Притесних се, смалих се, смалих, смалих, из-чез-нах. От мен не остана ни-що. И започнах просто да му подавам репликите. Като свършихме, той рече:

– От тебе, татко, артистка не става! Откажи се ὸвреме!

Не му повярвах. Знаех, че ставам. Знаех. Знаех, че респектът към него и притеснението ми попречиха да му покажа какво мога. Казах си: Добре, татко, сега няма да настоявам, но ще видиш, че ще стана артистка! Не можа да ме види на сцена. Рано си отиде от този свят.

Но Кръстьо разпозна таланта в мен. Той убеди и успокои татко. Когато започна телевизията, имаше само един канал. По няколко часа на ден предаваше черно-бяла картина и всичко се излъчваше от една стая. И ще играем ние пиеса, телевизионен театър ще правим, ама на живо. Няяяма записи, това-онова, повторения, не! À сбъркаш, à всички ти гледат резила по телевизията! Мара Пенкова беше режисьор, определила ми тя ролята на едно инженю́[3], това, което никога не ме е блазнило. И викам ѝ:

– Не, таз роля аз не я искам.

– А коя роля ше играйшма?

– Госпожа Мацева.

– К’вооо? Как ше играйш госпожа Мацева, ма?! Ти на колко си години? Млада си, ма! Какво искаш!? Ти си инженю́, комик, не си бъркай амплоата! Ше се провалиш ма.

– Може да съм на млада, ще я направя 60-годишна, ще видиш!

– Ма стига дрънка глупости ма, Стояно, ти си идиотка! Ше станем за резил.

– Не съм идиотка! Само да не ме урочасаш, ще видиш, че мога да го направя!

И кандиса пуста Мара!

– Убаво, айде, майната ти, играй! Стани за резил, к’во да те правя!
Направих се аз на една дъртуша, характерна, усетих я много силно. И си партнираме с Кръстьо, играем. Като свърши пиесата, той ме щипна по бузата и каза:

Шъ штане от тебе артишка, моето момише! Фанà ми окото, бе! Много шъм доволен! Браво!

Викам, си, лелееее, сега ако може татко да ме види отнякъде! Нали все ми разправяше, че за нищо не ставам. Цял ден митках, направо фърчах по улиците от радост. Прибирам се вечерта, той вече не беше добре, повечето време прекарваше в стаята си, в леглото. Майка ми ме посрещна:

– Баща ти те вика. Има нещо да ти казва, иди в неговата стая.

Отивам:

– К’во има бе, татко?

– Сега ще умра спокоен. Щом Кръстьо ми каза, значи си талантлива.
Такава вяра имаше в него! Какво станало! Кръстьо веднага отишъл при баща ми и му разправял колко много ме харесал:

– Ей, много е талантлива щерка ти, бе, така ми рече Кръстьо.

– Ама що така ме яде бе, татко.

– Защото никак не бях сигурен в таланта ти. Но сега, щом Кръстьо казва, спокоен съм за теб. Пък и си имаш вече една професия, нещо сигурно. Няма да останеш на улицата. Щото то нищо не се знае. В актьорската професия трябва да бъдеш „номер едно”! Иначе – зàрежи!

–Ще бъда „номер едно”! Да знаеш!

Бях на седмото небе, щастливаааа, че бай Кръстьо е казал такива думи за мен! Защото беше много голяма фигура!

В „Големанов” има негова реплика, която остана в пиесата. На премиерата, в Народния театър, бил и царят. И в един от монолозите си Кръстьо (Големанов) казва: Какво мисли еди-кой си! Какво мисли министър еди-кой си!... Па погледнал към ложата и се провикнал: А какво мисли Короооооната?! И посочил Борис! Целият театър станал на крака, воглаве с царя, аплодисменти! Веднага след това царят му изпратил кокарда и му казал: Когато играеш Големанов, от двореца ще ти носят това, за да играеш с него! Виж какво нещо, а! Какъв дух са имали хората едно време! А сега всичко колко е изпростялооо.

Но освен че имаше гигантски талант, Кръстьо беше и хитър македонец. След края на спектакъла Борис го поздравил и му рекъл:

– Кажете какво искате, ще изпълня всяко ваше желание.

– Нищо друго не искам, Ваше Величество, освен да се хванем под ръка и три пъти да обиколим театъра.

Да си говорим разни интимни работи и да се смеем. Нека хората ни видят заедно.

– Разбииира се, това ли само искате от мен?

– Това, Ваше Величество, това ми стига.
Тарикат беше, хитър македонец и голям артист! Голям! По-голям от него не познавам! Чудовище беше той! Ах, какъв Тартюф направи, Гооосподи! Ииииии!

В ония години, когато Тартюф се правеше по един, да кажем, банален начин, той беше намислил нещо необикновено! Излизаше на сцената с черна перука, отпред пускаше само няколко кичура, като решетка на пандиз. И с титаничното си излъчване и с онзи дефект в говора, какъв образ правеше, майкоооо:

Шложете бича там до рижата корава,
Молете ше всегда Бог милошт да ви дава!
Попитат ли жа мен – отивам във жатвора,
жа да рашдàм по нещо на тежи бедни хооора...

Такъв Тартюф няма! Гледала съм кой ли не! И руски представления съм гледала! И френски представления съм гледала. Но на мен френският театър ми е скучен – играят много буквално и парфюмирано. Па да не говорим, че френската класика, по-специално комедията, хич не я харесвам. Няма истински комедиен дух. Или на мен не ми стига сигурно. По-скучно нещо от техния „Тартюф” (на Жан Вилар) не съм гледала – умозрително, назидателно. Дорина все нещо поучава, наставлява, като досадна даскалица. А по Молиер тя е шантавичка! Тя върти нещата в пиесата, тя успява да ги кандърдиса ония двамата да се оженят. Няма ли цвят този образ, нищо не става!

Когато Кръстьо Мирски постави в нашия театър „Тартюф”, мен избра да играя Дорина. Видя ми се скучновато това, което ми предлага. Казах му:

– Кръстьо, не изсушаваш ли малко нещата, бе?

– Е, айде, дай ти на теб да се фръцкὸндриш по сцената!

– Не искам да се фръцкондря, но не искам да бъда суха даскалица. Тя не е учителка, тя не е възпитателка, тя не е гувернантка. Тя е слугиня! Прост човек от народа, не забравяй!

Накрая се посъгласи с мен, но не ми разреши да я направя както аз я виждам и стана една средна Дорина – малко и тàка, малко и вàка.

Айде, пак се отплеснах. Нали за детството ти разказвах?! Ама докъде стигнàх с това детство? До детското влюбване? В отделенията трябва да съм била. Знаеш ли ги фамилията Берберови? Имаха трима сина, трима братя – Мѝлен, Дими и Теди. Бях влюбена в средния, Дими, той беше много добър пианист, но имаше болно сърце. Майка му, Виржинѝ Берберова, беше много интересна жена. Толкова хубава жена не съм виждала в живота си, такова стройно тяло, такива изящни крака, а как ходеше – като газела! Красавица голяяяма! И аз, както всяко дете, хем съм се влюбила, хем се срамувам да си призная. И крия от всички. Ама все гледам да съм около Дими. И един ден мама се връща ядосана:

– Вержи какви глупости ги дрънка?

– Какво, ма? Какво те излъга?

– Че си била влюбена в Дими!

– Ами, той грозен ма, мамо, к’во да му харесам!?

Така и не си признах, нито на него, нито на някой друг. Но седнеше ли на пианото, все гледах около него да се въртоля нещо, сама си измислях разни стъпки и фигури, уж балет играя, горката, с моите „хикс байне”.

А разказвала ли съм ти как танцувах в един локал и така изкарах първите си пари? Не? Въпреки „хикса” обожавах да танцувам, а и май ми се получаваше. До нас на „Дондуков” беше прочутият локал „Баядерка” – с няколко салона, с музика, с дансинг! Баща ми много обичаше да ходи там през деня и да играе шах със Сирака[4]. Понякога взимаше и мен. И веднъж, заигра се той със Сирака, а по уредбата пуснаха музика, която ме увлече. Бях се гюздисала с една рокличка, ама разкошна, с едни волани, с едни дантели, мамата си трака, току-що леля ми я беше донесла от Германия. И си танцувам нещо сама на дансинга, измислям си разни движения, не съм и разбрала, че хората ме гледат. Като свърши музиката, чух ръкопляскане, всички бяха възхитени:

– Момиченце, ела, ела, ето, вземи.

Даваха ми пари, с шепи. Сигурно са ме взели за бедно дете, което танцува, за да занесе пари вкъщи на семейството си, че да има какво да ядат. Напълних си, помня, ръцете, с много пари и право при татко.

Баща ми вика:

– К’во е това?

– Дадоха ми ги.

– Защо? Как така ти ги дадоха? Кой ти ги даде?

– Ами аз танцувах.

Татко само се прекръсти, а Сирака рече:

– Е, това ти е първият хонорар! Айде! Прибирай паритеее!

Та това бяха първите ми спечелени пари – за танца ми в „Баядерка”.

 

 

[1] Стефан Сърчаджиев.

[2] Кръстьо Сарафов.

[3] Наивно момиче (фр.).

[4] Сирак Скитник.

 

 

Връзки: https://glasove.com/categories/vytreshni-glasove/news/smyah-i-sylzi

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • Коментиращ

    14 Яну 2020 23:23ч.

    Много благодаря за полезната статия!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи