Антантата, за разлика от Централните сили, формулира своите военни цели чрез мрежа от споразумения, продиктувани не толкова от кабинетните размишления, колкото от самото развитие на военните действия. Тяхната начална фаза е оправдала най-кошмарните очаквания, които са имали в Петроград, Париж и Лондон за своя противник. Германците дори когато допускат грешки в планирането и изпълнението, изглеждат непобедими на бойното поле. И когато се случва „чудото на Марна”, съюзниците добре разбират каква огромна опасност са избегнали - да бъдат разгромени поотделно.

 

Което кара Антантата да се вкопчи в своето единство. Водена от разбирането, че едва ли съдбата в бъдеще ще подари на Франция, Русия и Великобритания отново два подобни шанса подред - да бъдат съюзници в този състав и да успеят да пречупят германския блицкриг още в началото на войната. Оптимизмът им се подсилва и от очакването, че влизайки в руслото на позиционна война поради загубата на бойна сила, германската военна организираност и ефективност е обречена на деградация, докато съюзническите предимства по отношение на практически всички ресурси все повече ще казва своята дума. Като се добави и морската блокада, не е трудно да си обясним защо сред съюзниците започва да витае усещането, че победата е близка.

 

Но дори още преди Марна, на 5 септември в Лондон, английският външен министър Едуард Грей и посланиците на Франция и Русия Пол Камбон и Александър Бенкендорф подписват съвместна декларация, че представляваните от тях държави няма да сключват сепаративен мир с Германия и ще изработят обща позиция при евентуални мирни преговори. Показателно е, че инициативата изхожда от руската страна, която сякаш изпитва недоверие дали западните съюзници няма да достигнат до определен компромис с Берлин за сметка на самата нея.

 

С парафирането на Лондонската декларация взаимните подозрения между участниците не изчезват, но поне е дадено формалното начало на изграждането на една действителна коалиционна стратегия. През 1915 г. тя се разпрострира отчасти върху финансите им, като английската, френската и руската централни банки подписали споразумение за обединяване на златните си резерви, по-късно е създаден орган, който да кординира съюзническите поръчки на въоръжение и боеприпаси в Америка, а през декември военните щабове на Антанатата се събират в Шантийи (Франция) за да съгласуват и воденето на бойните действия между Източния и Западния фронт.

 

Ако Франция, Русия и Англия са обединени от разбирането, че войната трябва да доведе до елиминация на германската опасност, то по отношение на начините за постигането на целта се наблюдават базисини различия между тях. Едно, че всяка се опасява от различни аспекти на германския империализъм и второ - от разнопосочните опити да се извлечат от войната допълнителни придобивки, които не просто са в полза само на една от страните, но често накърняват интересите на другите две.

 

Руският външен министър Сазонов още на 14 септември подема разговори с посланиците на Франция и Англия относно следвоенното устройство на Европа. Което в неговите очи трябва да се промени кардинално. Предлаганото прекрояване на границите задава стремеж за рязка промяна на съотношението на силите. Разбира се, в руска полза. От Германия към Русия трябва да преминат земите източно от р. Неман, а от Австро-Унгария - Източна Галиция. На неутралната все още Османска империя да се наложи промяна на режима на Проливите в смисъл, че независимо от обстоятелствата руският военен флот да може да преминава през тях.

 

Когато с прокламация от 14 август главнокомандващият руската армия великият княз Николай Николаевич обещава широка автономия за Полша, Сазонов се заема да очертава и нейните граници на запад. Тя трябва да присъедини към себе си германските Познан и Силезия, както и хабсбургската Западна Галиция. Сърбия получава Босна и Херцеговина, Далмация и Северна Албания. Умалената Австро-Унгария се превръща в триединна монархия, като Чехия трябва да стане новият държавнотворен елемент. В зависимост от участието си във войната България трябва да се разшири с безспорната зона в Македония, а Румъния - с Трансилвания.

 

Срещу възприемането на своята програма руската страна е готова да предостави пълен картбланш на западните си съюзници. На Франция е намекнато, че възвръщането на Елзас и Лотарингия е най-малкото, за което тя може да пледира. Петроград би приветствал установяването на неин контрол върху германските земи западно от Рейн, както и очертаването на бъдещите граници на Белгия. Подхвърлена е и идеята за създаване на независима Хановерска държава, както и преминаването на провинцията Шлезвиг-Холщайн към Дания. Отдава се правото на Лондон и Париж сами да решат как да се разпоредят с германскиите колонии.

 

Сазонов е масимално щедър към съюзниците си не просто за да прокара по-безболезнено промените, които касаят собствената му страна. Той очевидно се води от мисълта, че колкото повече Германия бъде „орязана” на запад, толкова повече тя ще губи ролята си на изток. Което ще превърне Централна и Източна Европа в един огромен руски доминион: голяма автономна Полша под скиптъра на руския монарх, отслабена Австро-Унагрия-Чехия, където славянският елемент няма да допуска преформатираната държава да провежда антируска политика, и благодарни на Русия за териториалното си разширение Сърбия, Румъния и България.

 

В своето развитие плановете на Певческий мост трябва да са прозвучали кощунствено в ушите на английската и френската дипломация. Първоначално поради своята ненавременност. В момента, когато армиите на кайзера едва са спрени пред портите на Париж, да се договаря преустройство на статуквото не звучи много адекватно. Неизживели още шока от първите сражения, в Лондон и Париж гледат с тревога как руският им съюзник не само не успява да нанесе поражение на Германия, но и не успява даже да намали пресата на западния фронт. Което ги привежда в ужас от възможността на изток руската и германската страна да достигнат до негласна договорка да водят бойни действия с ниска интензивност, за сметка на кръвопролитните битки на Запад и в Галиция.

 

Опасенията им се засилват, след като разбират, че Русия, без да се консултира с тях, сключва на 1 октомври 1914 г. споразумение, с което обещава на Румъния цяла Трансилвания, ако Букурещ запази своя неутралитет. В Лондон и Париж съзират в това руски опит да се локализира линията на противопоставяне с Централните сили. В Петроград Бюкенън и Палеолог подемат масирана кампания за натиск върху политическата и военната върхушка, за да пресекат в зародиш опасността руското военно усилие да загуби своя фокус. Те настояват съюзникът им да концентрира максимални сили за настъпление към Силезия, провинцията, която се намира на пътя към Берлин.

 

Тук може би се ражда онзи основен прийом на западната дипломация при договарянето с Русия, който ще запази своята актуалност чак до Брест-Литовския мир. В основата му е положена концепцията, че всяко споразумение трябва да бъде обвързано с постигането на победа над Германия. Очевидно прозира опасението, че Русия е недотам устойчив съюзник, който, воден от усещането, че претенциите му вече са удоволетворени или напротив, че те не срещат нужния отклик във Франция и Англия, може да загуби интерес от продължаването на участието си в конфликта. Разбира се, съществува и опцията, че отлагайки реализацията на руските планове за след края на войната, се оставя скритата възможност част от тях да бъдат редуцирани.

 

В подобен дух е и отговорът на Форин Офис на предложенията на Сазонов от 14 септември. Английската страна, без да се ангажира с пряко противопоставяне на руските амбиции, все пак изтъква, че за нея Германия е опасна не като европейска, а като колониална и морска сила. Акцентът се измества към унищожаването на германските военноморски сили и интернационализацията на Килския канал. А връщането на Елзас и Лотарингия на Франция е максимумът на допустимото териториално прекрояване на запад. Постановка, от която струи и намекът, че промените в Източна Европа също трябва да бъдат по-скромни.

 

Но ако липсват в някоя война прояви на скромност и въздържание, това е именно Първата световна. Всяко нейно географско разширение, всяка борба за привличане на нов съюзник предполага пораждането на нови амбиции, които от своя страна се сблъскват тежко с вече заявените. Подобен е и случаят с Османската империя. Упраляващите я младотурци изграждат по същество еднопартийна диктатура в страната, като възможностите да се коригира вътрешната и външната им политика зависят от съотношението на силите в управляващата котерия, олицетворявана от „триумвирата” Енвер паша, Мехмед Талат паша и Джемал паша. Особенно от първия, който заема поста на главнокомандващ турската армия.

 

 

Неговото германофилство е всеизвестно, но в началото и то се оказва недостатъчно, за да се нареди Османската империя в редиците на Централните сили. Въпреки че още на втория ден от избухването на войната в Истанбул е сключена секретна германо-турска конвенция, където Германия поема ангажимента да брани турската териториална цялост, а Турция да подпомага Германия при война с Русия, малдотурците не бързат да изпълнят своята част от задълженията. За което си има и обективни причини: те не са възстановили потенциала на армията си след претърпените поражения през Първата балканска война, мобилизацията им също трае прекалено дълго поради липсата на развита железопътна система, а хазната е празна. В самото правителство също има разминавания относно курса, който трябва да се поеме, и като консенсусен подход се налага разбирането да се изчака развитието на бойните действия между Антантата и Централните сили.

 

Междувременно турската дипломация започва да търси определени изгоди за себе си и да опипва почвата и в двата враждуващи лагера. При вече сключен договор с Германия се правят аванси за френско-турски и дори за руско-турски военен съюз. Определя се и цената - приъсединяване на част от току-що отнетите ѝ острови в Егейско море, цяла Западна Тракия (която тогава е българска) и премахване на режима на капитулациите. И тъй като никой в началото не откликва на пожеланията ѝ, на 8 септември 1914 г. Османската империя едностранно премахва режима на капитулациите.

 

Донякъде парадоксално, но първоначално всички Велики сили отказват да признаят законността на извършения акт. С течение на времето Берлин и Виена променят в положителна посока своето отношение, докато Русия, Англия и Франция са склонни само да преговарят върху режима на смекчаване на капитулациите. В допълнение трите държави са готови да гарантират териториалната цялост на Турция, ако тя запази своя неутралитет. Но не са готови на повече отстъпки, защото, от една страна, това ще ги лиши от възможността да привлекат Гърция и България на своя страна, а от друга, неприятностите, които ще донесе един конфликт с турците, се неутрализират от прималивата възможност да завладеят големи части от османските територии.

 

Германия, след като губи възможността да постигне бърза победа, засилва своя натиск за включването на Турция във войната с надеждата, че така ще успее да отвори най-малко два нови фронта на своите противници - в Кавказ и в Синай. За целта нейния посланник в Истанбул прави едно наистина примамливо предложение - на Турция са обещани широки териториални придобивки в руска Армения и Азербайджан, както и възстановяване на контрола над Египет. Отпуснат ѝ е и заем от 100 млн. френски франка.

 

Ако османското правителство продължава да се колебае, то Енвер е убеден, че повече не трябва да се изчаква. На 22 октомври той разрешава на адмирал Сушон да нападне руските пристанища, без да бъде обявявана официално война. На 29 октомври германо-турският флот обстрелва Одеса, Новоросийск и Севастопол, с което рубиконът е преминат.

 

Великият везир се оправдава пред руския посланик, че става въпрос за недоразумение, без да е ясно какво точно цели да постигне със своя демарш. Но войната вече е факт. На 2 октомври Николай II обявява война на Османската империя, като в манифеста си изрично подчертава, че случилото се „открива пътя за разрешаване на завещаните ни от предците задачи по бреговете на Черно море”. Три дни по- късно войната е обявена и от Англия и Франция. Едва на 11 ноември турският султан Мехмед V, в ролята си на държавен глава, обявява война на Антантата, а в ролята си на халиф, на 23 ноември огласява прокламация за започване на джихад срещу Англия, Франция и Русия. В който трябва да участват всички правоверни мюсюлмани по света.

 

Още от категорията

Напиши коментар