- Автор: Георги Георгиев
- 10 Sep 2020
- 444
- 0
Сравнително бързо е наложена регулация на движението по пътищата, с което е избягната опасността отстъплението да доведе до дезорганизация и смесване на отделните съединения и тиловите обози. С помощта на сурови мерки спрямо личния състав не е допуснато да се стигне до срив на дисциплината – явление, често съпътстващо всяко отстъпление. И не на последно място – плахото поведение на противника дава възможност всички гореспоменати мероприятия да бъдат планомерно приведени в действие.
Така единственото предизвикателство пред Молтке остава решаването на проблема с липсата на флангова връзка между Първа и Втора армии. Решаването на този проблем е възложено на Бюлов, който отново е натоварен да ръководи действията на целия десен фланг, като концентрацията на управлението естествено води и до концентрирано използване на резервите, които започват да се формират на базата на преразпределение на силите по фронта.
Един корпус от Белгия е насочен с форсиран марш в „празнината” между Първа и Втора армии, а паралелно тече процес на изтегляне на по един корпус от Трета, Четвърта, Пета армии и повече от половината части на новосформиращата се Седма армия. Всички тези екстрени действия позволяват кризата да бъде преодоляна – към 15 септември монолитността на немския фронт е възстановена.
От своя страна, съюзниците остават в продължение на цели два дни заложници на собствената си илюзия, че отстъплението на германците ще продължи доста по-дълго. Жофр разчита, че бъдещият фронт ще бъде по поречието на р. Маас, а може би и по самата германска граница. Разглеждайки река Ен като временен немски отбранителен рубеж, французите и англичаните не предприемат концентрация на силите си в решителни участъци от фронта, нито пък използват докрай преимуществата, които имат вследствие на липсата на устойчив немски фронт в района на Краон. Шеста френска армия също не успява да пренесе изцяло своя потенциал западно от р. Уаз, с което възможностите да се „напипат” слабите места в немската отбрана биват изпуснати.
Много скоро френските части, които са форсирали Ен, под натиска на противника отстъпват на юг и само англичаните запазват един незначителен от оперативна гледна точка плацдарм на десния бряг на реката. Виждайки безперспективността на по-нататъшните усилия в тази част на фронта, Жофр отдава заповед на 15 септември за преустановяване на настъплението и преминаване към отбрана.
За Германия позиционирането по поречието на Ен е палиативна мярка. В краткосрочен аспект тя позволява на армията да запази своята структурна и фронтова цялост, но и едновременно маркира необходимостта от изработването на нов план за водене на войната. Очевидно е, че този на Шлифен вече е неприложим.
Очевидно е, че не е Молтке онзи пълководец, който ще се справи с предизвикателството да начертае нов път към победата. Дали като последица от претърпения стратегически провал, или поради лабилната си психика, началникът на Генералния щаб изпада в депресия, която прави замяната му неизбежна.
На 14 септември неговото място е заето от военния министър на Прусия, генерал-лейтенат Фалкенхайн, но официално оповестяване на това събитие се случва чак на 3 ноември. Кайзер Вилхем явно не желае да даде гласност на кадрови промени, които могат да бъдат схванати като последица от така шумно рекламираното от съюзниците „Чудо на Марна”.
Генерал Ерих фон Фалкенхайн. Началник на Полевия генерален щаб в периода 14.09.1914 – 29.08.1916
За разлика от своите предшественици, които са се ползвали от уюта и спокойствието на кабинетната самота, когато са чертаели стратегиите си, Фалкенхайн трябва да импровизира в условията на една все по-завихряща се криза.
Изобщо този германски военачалник се оказва по своеобразен начин засенчен както от неудачите на Молтке, така и от успехите на своя наследник Хинденбург. На този фон Фалкенхайн някак си се губи в историческото повествование. Той нито полага усилия да си присвои „авторството” на извоюваните победи, нито се дистанцира от претърпените несполуки на бойното поле.
Проявите на неговата енергичност сякаш целят да прикрият обзелия го песимизъм относно възможността да бъде спечелена войната, а с проявите на надменност той съзнателно не вдъхва излишни илюзии нито в обкръжението си, нито сред немската нация. Думите му, че „ако пропаднем, ще го направим в пълния си блясък”, са колкото пророчески, толкова и плод на един здрав реализъм, който се оказва изключително дефицитна „стока” в средите на немския политически и военен елит.
Новият пълководец получава в наследство един застопорен фронт, но и много свободно пространство на запад, което задава примамливата възможност да се опита отново нанасянето на флангови удар. За разлика от Пограничното сражение този път немците не могат да разчитат на изненадата, а и неизбежното разширяване на фронтовата линия прави почти невъзможно да се съберат сили за провеждането на една масирана офанзива.
Но поне една полза от това, че новият главнокомандващ запазва поста си и на военен министър има – използвайки широките си пълномощия, Фалкенхайм незабавно насочва 150 000 човека маршово попълнение към действащата армия, а с други 280 000 запасняци започва процес на формиране на нови дивизии. На 16 септември е решено и Шеста армия да бъде изведена от Лотарингия в посока Сен Кентиен, с което окончателно немското командване се ангажира да търси победата посредством използването пространствата на запад от р. Уаз.
За това решение спомага и неуспехът, който търпи армията на Бюлов, провеждайки локална офанзива в посока на Фим. Очевидно изтощението на немските части е достигнало степен, която ги прави трудно пригодни да извършат пробив дори и срещу крайно елементарните отбранителни съоръжения на съюзниците.
Като прелюдия на преориентирането на немското военно усилие в посока към Ламанша може да се разглежда операцията по превземането на Антверпен. Там са блокирани практически всички сили на белгийците, но логистичните затруднения, които изпитват немците при формиране на необходимия обсаден парк, за повече от месец превръщат обсадата на крепостта в пасивен участък на фона на цялостния фронт.
Едва на 28 септември завършва разгръщането на германската тежка артилерия (включваща няколко 42 см мортири и 30,5 см австрийски гаубици и около 150 други оръдия с калибър над 13 см), веднага след което започва и обстрелът на фортовете. И тук, както при щурма на предишните крепости, акцентът е поставен на методичния артилерийски обстрел, който трябва да разруши отбранителните съоръжения, а от пехотата се изисква да премазва малкото останали огнища на съпротива. С тази тактика трябва да си обясним и факта, че общото число на атакуващите е по-малко от това на стоящите срещу тях защитници.
Срещу 50 000 германци има налице 60 000 белгийци и 10 000 английски и френски морски пехотинци, но германците, владеещи инициативата, могат да концентрират усилията си в определени точки, докато съюзниците се стремят да подсигуряват цялостния крепостен периметър, което значително разпръсква живата им сила. Към 6 октомври положението на защитниците става неудържимо.
Техните фортове падат един след друг, а опитът им да проведат контраатака също се проваля. На 7 октомври те започват да се евакуират от Антверпен, като в това си действие са „подпомогнати” от невъзможността на немското командване да наложи непрекъсната сухопътна блокада на белгийската твърдина. На 10 октомври Антверпен официално капитулира, но по-голяма част от белгийските части и съюзническото подкрепление успява да избегне разгрома и запазвайки своята боеспособност, поемат към белгийска Фландрия, където се надяват да изградят устойчив фронт. По петите им ги следва корпусът на германския генерал Безелер.
Бомбардирането на Антверпен
Но преди двата воюващи лагера се изправят един срещу друг на р. Изер, е настъпила цялостна промяна на Западния фронт. Не само Фалкенхайн, но и френският главнокомандващ ген. Жофр стигат до извода, че прехвърлянето на сили западно от р. Уаз открива примамливата възможност да се нанесе удар по открития фланг на противника или поне да се обезопаси собственият фланг.
Така е поставено началото на серия от сблъсъци между двете страни, които влизат в историята под името „Надпреварата към морето”. Както правилно отбелязва маршал Фош в своите спомени, това наименование е крайно подвеждащо.
Под него не се крие съревнование за това кой пръв ще достигне с въоръжените си сили атлантическото крайбрежие, а обозначава края на един начин на воюване, който се изчерпва в географски смисъл, след като фронтът опира в Ламанша. Всъщност в серия операции и германците, и Антантата многократно и взаимно се опитват да обхванат незащитения западен фланг на своя противник, вследствие на което изграждат стъпка по стъпка непрекъснат фронт от френския град Компиен до белгийското пристанище Нюпорт.
За старт на „надпреварата” може да се разглежда набегът на един френски кавалерийски корпус, чието предвижване на север от р. Уаз има по- скоро разузнавателен характер, отколкото оперативен. С много по-големи последици е неуспехът, който търпи левият фланг на Шеста френска армия, опитвайки се да настъпва към Нуайон.
Французите за пореден път не успяват да използват докрай фактора на численото си превъзходство и само в рамките на един ден (16 септември) са принудени да преминат от офанзивни към отбранителни действия. Жофр приема сравнително спокойно този неуспех, доколкото воденето на тежки фронтални сражения не влиза в плановете му и той е все още в плен на идеята, че може да „напипа” незащитения немски фланг. Преследвайки тази си цел, на 18 септември е сформирана новата Втора армия, западно от Амиен, под командването на генерал Кастелно. От нея се изисква да направи това, в което не е сполучила армията на Монури – да излезе в тила на Първа германска армия.
За жалост на френския главнокомандващ тилът на Първа германска армия вече не е открит. Както отбелязахме по-горе, по същото това време в района на Сен Кентиен се съсредоточава Шеста германска армия. На нея Фалкенхайн е поставил задачата „да гарантира устойчивост на десния фланг чрез разгромяване на противниковите сили”, а на Първа, Седма и Втора армии е предписано да провеждат „сковаващи” операции, които да не позволят на французите да маневрират с войсковите си резерви.
Така и двете страни, смятайки, че могат да постигнат оперативна изненада, за пореден път се сблъскват фронтално в района на Пикардия. При това с равни сили: в началото на сражението на 24 септември и французите и немците разполагат с по 3 пехотни корпуса, а в неговия край, на 28 септември – с по 6 пехотни корпуса. Резултатът е повече от предвидим – нито една от страните не успява да постигне поставените си цели, а взаимното им омаломощаване води до взаимен отказ от провеждането на активни операции между реките Уаз и Сома, с което и без това прекалено дългият статичен фрагмент на Западния фронт се удължава с още около 60 км.
Но северното направление продължава да изкушава Жофр и Фалкенхайн, а може би и просто ги плаши. Така или иначе, те перманентно изземват съединения от пасивните участъци на фронта с цел формиране на нови групировки за воденето на бойни действия във френския северозапад. На базата на снемането на по един корпус от Пета и Девета френски армии и с помощта на териториални и кавалерийски съединения на 25 септември е формирана Десета френска армия. Тя се съсредоточава в района на Арас под командването на генерал Модюи. Паралелно и германците прехвърлят към р. Скарпа своя гвардейски корпус от Втора армия и един корпус от Първа армия.
Германски пехотинци
Така постепенно и източната част на областта Артуа се превръща в зона на бойни действия. Границите ѝ първоначално са маркирани от кавалерийските части на французите и германците, а пехотата впоследствие „уплътнява” новата фронтова линия. Но и тук двата противника не успяват да постигнат поставените цели.
Тактическото предимство си остава на страната на немците, но то се изразява в провеждането на накъсани и ограничени във времето и пространството настъпления, които по-скоро „опипват” противниковите позиции, отколкото да се стремят да ги съкрушат. Въпреки това атаките в посока Арас и по поречието на р. Авър поставят на тежко изпитание Десета и Втора френски армии, което принуждава Жофр не само да изпрати нови подкрепления, но и да обедини тяхното командване в ръцете на генерал Фош.
Така за първи път на Западния фронт се появява по същество фронтово управление, което показва, че отвъд конкретната необходимост, която е предизвикала създаването му, управлението на войските в такъв мащаб става все по-трудно. Назначаването на Фош на 4 октомври обаче се оказва закъсняла мярка по отношение на опита да се продължи офанзивата и се превръща в елемент от изграждането на позиционна отбрана. Фалкенхайн също се вижда принуден да преструктурира десния си фланг, като силите между реките Уаз и Сома са обединени в нова Втора армия, а от Шеста армия се очаква да настъпва на север от Сома.
Свързани текстове:
