“Юлската монархия, казваше Валтер Бенямин, е моментът, в който отделният човек достигна трибуната на историята”, а в нашето повторение на Юлската монархия приватизацията на обществените блага и на публичните услуги върви добре. На командния пункт са всемогъщото его, свободната и ненарушима конкуренция, селфито, “стани-за-да-седна”. Стендаловият герой е автопредприемач, който разкрасява борбата, и мисля, че моята книга му отдава почестите, които заслужава. С един бемол: когато в себе си нямаш нищо по-голямо от теб самия, можеш да се адаптираш към всичко, като хамелеон, гъвкаво, но сбогом на големите битки. Може да има цинизъм в този донякъде лукав нарцисизъм. Героите от “Клетниците” са по-самоотвержени. Те се раздават без остатък". В новата си книга, “За френския гений” (Du génie français), Режис Дебре си представя, че Дружеството на литераторите трябва да избере кой е националният писател на Франция. Финалистите са Стендал и Юго, а Режис Дебре пледира по-скоро за автора на “Клетниците”, отколкото за този на “Пармският манастир”.

 

 

- В книгата ви въображаемо жури трябва да реши кой е “националният гений” на Франция, а Виктор Юго и Стендал са двамата финалисти. Защо точно този дует? Защо те са емблематични за “двете изкуства да бъдеш французин”?

 

- Това е дуетът, посочен от допитването, проведено от Дружеството на писателите по поверителното искане на Елисейския дворец. Аз просто искам втори тур под открито небе на не толкова елитарна основа, с граждански референдум. Въпросът, който засяга всички нас, е изборът на колективен идентификатор, на обединяващ тотем, на споделен разказ, накратко на фигура, която може да се мери с Шекспир, Данте, Гьоте, Пушкин, Андерсен. Това възвисява и обединява. 

 

Вярно е, че колективното несъзнателно на Франция винаги е имало две струни. Стендаловата се вписва добре във “френския дух”, тип пощенска картичка: пъргавина, елегантност, яснота, лека усмивка, намигване. Това е духът в смисъла на “анимус”, на духовития човек или дума. Аз предпочитам “гений”, по-скромна и описателна, за да назова натюрела, физиономията, начина на битие на една общност. Всяка нация има право на това. И макар че всеки човек има тяло и душа в смисъла на “анима”, аз се колебаех пред “душата”, която визира една твърде нематериална неяснота. 

 

Националният гений е плътски, емоционален и наситен. Той е закотвен в география, която преминава през вековете. При Юго има вдъхновение и големи пространства, при Стендал оживление и пламенност. Повече щастие, отколкото величие. Юго усеща йода, бурята, пропастта. Единият е океански, другият е градски. Франция беше земна, доверявайки се повече на камъка, отколкото на корабното платно.  На пръв поглед Стендал е по-френски от Юго, който ни превъзхожда, защото обгръща цялата човешка ситуация, включително и извънчовешката. От еротичното до космическото. “Спанакът и Сен-Симон бяха единствените ми трайни вкусове”, казва Стендал. “Имах две неща в живота си, Париж и океана”, ни казва Юго. Не сме на едно и също ниво. Има две изкуства да бъдеш французин, и двете са прекрасни, но има “среден размер” и “много голям”.

 

- Защо с този мащаб Юго не се налага като нещо очевидно, така както Шекспир в Англия или Данте в Италия?

 

- Монтен, Паскал, Молиер, Балзак и т.н. В другите страни разликата в нивото е по-отчетлива, докато ние сме затруднени в избора си. Оттук и колебанията. Но ако Юго не се налага, то е защото той не е с нашия ръст. Неговата прекаленост не пасва на “тясното съвършенство, училището за чувство за мярка”, в което Чоран виждаше характерното за французина. Стендал остава в приетата мярка. Космическото му убягва, фантастичното също и дори патетичното. Той не вижда по-далеч от полуострова Европа. Той е човек на света от средите на малцината щастливци, не човек на вселената, отворен за всички ветрове. 

 

Юго дава подслон на петте континента по хоризонтала и се движи по вертикала, свързвайки върховете с бездните, “Нотр Дам” с местата на разврата и покварата и кралете с простолюдието. Този отворен компас не е точно в нашите маниери. Виктор Юго взема страната на природата, той е предтеча на нашите еколози. Той мисли за планетата, макар и патриот, той е глобален. А журналистът в него е от трансцендентален тип, той превръща новината в символ и видяното в мит. Той присъства на всичко, което се случва, без да спира да реагира на мистичното, като човек, за когото невидимото съществува, а отсъстващите остават присъстващи. 

 

Той не изчака Валери, за да се запита “какво ще бъдем без помощта на това, което не съществува?”. Той знае отговора: нищо. Този яростен антиклерикал имаше усет за трансцендентното и не пренебрегваше действието на отсъстващите неща. На остров Гърнси, в трапезарията на “Отвил хаус”, има фотьойл, запазен за предците, за мъртвия му баща, за да участва във вечерята. Посещението на дома му от времето на неговото изгнание би трябвало да бъде в програмата на Министерството на образование, поне като награда за най-добре представилите се зрелостници. То казва всичко. “Разглеждайки Виктор Юго като паметник, казваше Жан Вилар, забравяме да влезем вътре”. В този бароков мавзолей, който е построил със собствените си ръце, следваме дирята на една душа и развитието на един живот.  

 

- Критикувате снобизма срещу Юго, но не е ли вярно, че хуманитаризмът му е малко дразнещ?

 

- Унищожават Юго, отъждествявайки го с Третата република, с флегматичен филантроп, с буркана със сладко на дядо или масичката на колелца, както лекомислено направи Филип Мюре. Само че той предвиди всички завоевания на ХХ век, плащайки със самия себе си, с двадесетгодишно изгнание: секуларизъм, премахване на смъртното наказание, право на глас на жените, безплатно училище, сигурност на работниците. 

 

Визионерът имаше поглед. Той виждаше надалеч и се прицелваше нависоко. Дразнят се от вродения му оптимизъм, но той знае, че има трагично и не митологизира народа: семейство Тенардие са част от него. Той споделя, разбира се, веруюто на своя век, но без илюзии. Той просто се обзалага, че смъртта няма да има последната дума, както се вижда от неговия възходящ девиз Nox, Mors, Lux (Нощ, смърт, светлина): Ерос ще надделее над Танатос и светлината над мрака, но доброто чувство не е простовато. Той приема изпитанието и дори поражението, той е от страната на победените. В снобизма срещу Юго има класов рефлекс: Стендал е шик, Юго е селяндур.  

 

- Но няма ли нещо смущаващо в каноничната фигура на ангажирания писател, за чието създаване допринесе Виктор Юго?

 

- По-скоро Волтер, струва ми се, който лансира тази роля и беше всичко друго освен поет. При Стендал има бързо темпо, но не и хора, улица, тротоар. Оставаме във вестибюлите, салоните, замъците. Естествено, нашите хусари го издигнаха в модел, за да се подиграят с малко дебелашката сериозност на литературата след войната. Но не се притеснявайте. Винаги ще има интелектуалци, които да позират, докато се гледат в огледалото, ангажираният творец се отказа от мястото си. Влиянието и позоваването се преместиха от страницата на екрана: образът създава и разрушава репутации. През 1867 г. Виктор Юго пое шефството над Световното изложение в Париж; на последното изложение в Шанхай кръстник на френския павилион беше Ален Делон. Ковчегът на Джони Холидей привлече един милион опечалени, както някога катафалката на Юго. Писателите, които бяха изобразени на франковете, вече ги няма на евро банкнотите, нашия билет за “Монополи”. Онзи, който преподава уроци, е певецът, актьорът, телевизионният водещ. Поетите са затворили вратите си.

 

- Казвате, че днес Стендал е спечелил и ние сме “шестдесет милиона Фабрисовци, приковани към смартфона си”. Не преувеличавате ли?

 

- “Юлската монархия, казваше Валтер Бенямин, е моментът, в който отделният човек достигна трибуната на историята”, а в нашето повторение на Юлската монархия приватизацията на общественото и на публичните услуги върви добре. На командния пункт са всемогъщото его, свободната и ненарушима конкуренция, селфито, “стани-за-да-седна”. Стендаловият герой е автопредприемач, който разкрасява борбата, и мисля, че моята книга му отдава почестите, които заслужава. С един бемол: когато в себе си нямаш нищо по-голямо от теб самия, можеш да се адаптираш към всичко, като хамелеон, гъвкаво, но сбогом на големите битки. Може да има цинизъм в този донякъде лукав нарцисизъм.  Героите от “Клетниците” са по-самоотвержени. Те се раздават без остатък. 

 

- Може ли да се каже, че Виктор Юго въплъщава етоса на левицата, а Стендал на десницата?

 

- Може би, но да не политизираме прекалено. Барес и Роже Нимие обожаваха Стендал, Леон Блум, Шевенман също. Около името му се създаде почти съветско единодушие, което не изключва никого, освен Клодел. Защо? Защото това е образът на французина, какъвто всички бихме искали да бъдем - критичен, буен, дързък, влюбен, но не прекалено, да останем мъдри. Съчетание на предимствата на консенсусния човек и на дисидента, без недостатъците. Така че ляво/ дясно е малко схематично. Виктор Юго започва вдясно и завършва вляво, обратно на препоръчания път, но никога не се отказва от монархисткото си минало. 

 

Що се отнася до Стендал, който се справя добре след всяка смяна на охраната на Тюйлери*, той се представя за якобинец, който мрази простолюдието. Нали знаете фразата: “Обичам народа, мразя потисниците, но за мен би било постоянно мъчение да живея с народа”. Той предпочита да се забавлява с десницата, в която има нещо пикантно, отколкото да се отегчава с предвзетата и обичаща да наставлява левица. Ляво мнение с десен темперамент. Това е голямата разлика. 

 

- Защитавате Юго, но не сте ли последовател на Стендал с авантюристичния ви начин на живот и усета ви за стил?

 

- Всички юноши, които имат малко амбиция, мечтаят да бъдат Фабрис или Жюлиен Сорел. Можете да поставите младия Макрон в кюпа, иначе нямаше да сложи томовете на Стендал на масата за официалната си снимка. Лично мен “стартъп” нацията и мениджърите във властта ме карат да се прозявам.  

 

- “Литературната Франция е жена, да се престорим, че все още съществува”, пишете вие. Не съществува ли вече?

 

- “Литературната нация” е запазена марка в чужбина, но все по-малко почитана у дома. Много малко са политиците, които все още практикуват френски език. Последните ни двама президенти преди днешния бяха откровено неграмотни, без никакво смущение. Комуникаторите, “сторителингът” и елементите на езика убиха словото в правителствената и парламентарна сфера. Тя се огъна пред екосистемата. Литературният култ така или иначе не можеше да оцелее в националната религия, по същата причина, поради която народът, рожба на писателското перо, трудно се съвместява с people, издънка на камерата. Опасността е в това, че ако премахнете от Франция нейната литература и история, не остава кой знае какво, освен виното и сиренето, плюс Лувъра за туристите.

 

- Може ли да има световна литература в един глобализиран свят?

 

- Не мисля. На финала, да, но не и в началото. Има само сериали по “Нетфликс”, които лесно стават световни, защото образът може да говори всички езици, а написаното остава приковано към един. То може да премине границите с помощта на преводачите, но не виждам есперанто някога да е родил стихотворение или роман. Ако Гарсия Маркес не беше свирепо колумбийски, “Сто години самота” нямаше да обиколи света. Само дълбаейки дълбоко в своето различие, можем да срещнем универсалното - но за това първо трябва да премем наследството, дошло от далеч. Не особено оригиналната литература се превръща в нишов продукт. Пазарът е за доставчиците на бестселъри, за писачите. Писателят, в прекия смисъл на тази дума, се обръща в най-добрия случай към десет хиляди потенциални читатели. Това е неговата радост и гордост. Толкова по-зле за суетата му, толкова по-добре, евентуално, за неговото дълголетие. 

 

* Тюйлери е бивш дворец в Париж, резиденция на френските крале (бел. ред.).

 

Заглавието е на "Гласове"

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

 

Още от категорията

Ние и аз

Ние и аз

Ние се скъсваме да се противопоставяме един на друг, партийно и извънп...
Търсачи на...ниша

Търсачи на...ниша

Замисляли ли сте за за приятелите си – кои са, какви са, откога са...П...

3 коментар/a

Антон на 12.09.2019 в 10:23
Ако премахнете от Франция нейната литература и история, не остава кой знае какво, освен виното и сиренето, плюс Лувъра за туристите.
Консерватизмът фарисейският квас на 12.09.2019 в 12:22
Религиозните немци правеха човешки сапун. Религиозните американци почнаха сеКс-революцията изнасилвайки 2-3 милиона немкини и деца, бебета, 1 милион французойки и италианки.Сталин спаси България и българите, и Алюша трябва да има и негов паметник. Спаси и немците. Следващ, трети път издевателства от българи и немци, ще са им 100% край, финито. Религиозния слагач и консерватор, е вече в Адът. ЛИЦЕМЕРСТВОТО Е РЕЛИГИЯТА
Черно на бяло на 12.09.2019 в 12:27
Нинова си е заслужила Адът. Само защото никога не е искала безплатно здравеопазване. АТАКИСТИТЕ СЪЩО, ДЯВОЛИ В ОБРАЗ СВЕТЪЛ АНГЕЛ

Напиши коментар