"Сложно композираната му проза изискваше максимална концентрация и интелектуално напрежение и така и си остана неразгадана. Самият Влади, мисля, го желаеше. От първите страници на своите литературни опити той търсеше и си създаде не само стил, но и свой сложен шифър, своя естетика и философия за изкуството на прозата. Остана самотен и непрочетен, но предан на Логоса, както той тълкуваше първия ред от Евангелието на Йоан, и не му изневери в името на лесното писане и лесната слава. Стоеше встрани от литературните кръгове и в най-добрия случай гледаше на тях с подозрение." Георги Борисов.

 

Издателство „Факел експрес“ отбелязва 70-годишнината на Влади Киров с издаването на сборника с разкази „Малка енциклопедия на приятелствата“. Редактор Георги Борисов, Художник Проф. Иван Газдов.

 

Декадентът

 

Детската ми мечта бе да построя лодка. Това продължи доста дълго, преди да успея да си купя сглобяема лодка, руско производство – гумиран кожух и алуминиев скелет. Преди много години в една енциклопедия открих чертежите на най-обикновена плоскодънка и ми се стори, че ще е много лесно. Всъщност никак не е лесно, защото са необходими дъски, инструменти и умения. Всичко необходимо ми липсваше. Бях толкова несръчен, че майка ми определяше моята сръчност с тази на свантата драгалевска. За майка ми, родена и израснала край тухларната на град София, това бе най-ужасната обида. По-страшна от нея нямаше и не можеше да има.

Днес тухларната е Южният парк на града, но това наистина е друга история. С годините разбрах, че единственият начин да построя лодка е да я опиша, след като не умея да пея правилно, за да излея мечтата си в песен. Но и това не се оказа толкова просто.

Някога с моя приятел Любчо Канов предприехме едно пътуване до град Варна, използвайки случайните автомобили на пътя. Имахме намерение да посетим друг наш приятел, който по това време участваше в строежа на един голям мост. Случиха ни се различни приключения, които по-късно описахме в новелата „Пату“. Хареса ни и отново решихме да пишем заедно, но за мой ужас, но най-вече за негов, Любчо Канов бе арестуван за антисоциалистическа дейност и осъден на година и половина затвор. Излежа присъдата си в Старозагорския затвор. Помня деня, когато излезе от затвора. Беше остриган нула номер и носеше сабо. И така не успяхме отново да пишем заедно. Написах този разказ в чест на своя приятел, опитвайки се да осъществя детската си мечта и да построя лодка.

Разказът бе публикуван във вестник „Комсомолска искра“ в град Пловдив. В онези години редакцията на вестника заемаше два етажа от някогашен публичен дом в центъра на града. Стаите бяха съвсем малки, колкото за едно легло и масичка. Беше толкова тясно, че мечтаещите за слава младежи трябваше да застават много близко до редактора. В тях веднага се появяваше чувството на вина и срам от написаното. Всъщност с този разказ започна и моята писателска кариера.

Това е разказ в чест на двама приятели, единият от които е с брада, а другият умее да вари чорба от риба и понякога изглежда отчужден към света, подобно на своя приятел. Този факт озадачава и двамата и хвърля сянка върху нещата, подобно на снежния израстък зимно време, когато полегатото следобедно слънце кара ледения улей да посинее от болка и обърква самотния пътник.

Аз питам своя приятел, затиснат от сиви предчувствия и кафяв въздух, преследван от спомени за гнезда на щъркели върху порутени камбанарии или изоставени черкви, има ли смисъл да си пробиваме път, плувайки бруст към безнадеждно загубени истории за безнадеждно загубени хора – декаденти, разказвачи на приказки, – като че ли после ще открием цвят от липа, набран по тиха софийска улица.

Не, изглежда!

Това е една детска лодка, обречена да потъне в море от самосъжаление, наистина плитко, но пък толкова горчиво.

Всъщност нещата изглеждат такива сега.

Навън се кани да вали и аз като археолог изравям от буците на паметта си погребението на един летен ден, изчиствам с малка четчица слънцето, което потъваше в реката като оранжев медал. Тогава седяхме тихо с крака във водата, а зад нас беше лозето на декадента, разказвач на приказки. Водата на реката бе жълтеникава и топла. Ние шавахме с пръстите на краката си в меката и нежна тиня, а зад нас смоковете като парчета черен маркуч изпълзяваха иззад бурените и поемаха надолу към града, за да пият краве мляко, оставено за тях в чинийки пред вратите на хората. Отникъде не се чуваше шум, когато до нас достигна немощният, треперещ глас на декадента, подел приспивна песен за своите дроздове. Постепенно гласът му се извиси, укрепна, звънтеше. Чухме и няколко такта по ударена тенекия, с които той приключи своята песен. Вероятно дроздовете вече бяха заспали, ние се обърнахме внимателно по корем върху неравния бряг и се загледахме към колибата му. Той изнесе конския череп със забучените в очните орбити восъчни свещи и го закачи в здрача на най-ниския клон на ореха. Не бяхме виждали такива. Масата със стомна върху нея се опираше в ствола на дървото. Декадентът – разказвач на приказки, запали свещите с кибрит, светлината обля белезникавия череп, блъсна се с охкане в широките листа на ореха и се свлече по ручеите на лицето му, закачи се за момент като дрипа върху острия му гръклян и примирена падна около кафявите твърди ходила. Той отпи вино от стомната; при всяка негова глътка острият му гръклян разсичаше въздуха със свистене.

Голяма уморена риба запъшка под спокойните клони на една върба, после изстена и се умълча. Реката заприлича на човек, който се загръща с балтон, за да спи.

Ние станахме и тръгнахме към него на пръсти, защото се страхувахме от тръни.

– Идваме за смолата – казахме ние в един глас. Това бе във времето, когато единият от нас нямаше никаква брада, а на другия краката му тънееха като царевични стебла.

– Разположете се удобно, господа! Седнете! – отвърна декадентът, а самият той рухна върху плетения от потъмняла ракита стол, който приличаше на обърната шапка.

– Днес пускахме лодката, но тя се пълни с вода – съобщихме му ние отново в един глас.

– Потъна ли? – попита ни той унесено. Изглежда че мислеше за съвсем друго. За нас – не!

– Не съвсем, не още – отвърнахме ние.

– Разбитите кораби без капитан, по дъното – рифове, отзад ураган, разбитите кораби без капитан... – той отново взе стомната и жадно отпи. Устата му напомняше дуло на пушка. – Стихове! Да ви налея ли малко вино, господа?

– Идваме за смолата – казахме ние в един глас и се изчервихме от смущение, защото нямаше къде да седнем въпреки любезната му покана.

– Деца, тази коварна госпожица вечерта, изглежда, е хвърлила своята звездна наметка върху нашите грижи. Поне за днес! – промълви той с дрезгав глас и запрати ръцете си встрани, там, където бе тъмно. Те изчезнаха в бавен, широк полукръг.

– Ти вчера каза, че имаш смола и че ще ни дадеш малко – продължи упорито единият от нас.

– Кълчища намерихме – добави другият.

– Смола няма! Кадифената завеса се спусна над това измислено празненство, деца... Аз вече престанах да разбирам кое е небе, кое е смола, кое е човек и кое вино...

– Нали ни каза, че утре отплаваме? – приближихме се ние до него. Едната свещ в конския череп се бе стопила и изтекла, сякаш конят бе ослепял с едното си око. Пламъчето на другата стърчеше и ни гледаше, колебаейки се в тъмнината. Дроздовете седяха около тенекията и приличаха на мохамедани, заспали по време на вечерната молитва.

– Кадифена завеса! Плащ, обсипан със звезди – декадентът се сниши, докато гледаше към небето.

– Направихме лодката, както ти ни каза – не се предавахме ние. – Има и три дъски за сядане.

– Сложихме и мачта – обяснявахме един през друг. – Платно от чаршаф.

– Олово за баласт намерихте ли? – попита той и отново се прицели с уста в гърлото на стомната.

– Тя потъва – казахме ние безпомощно. – Отначало влизаше по малко вода и ние я изгребвахме. После потече през процепите между дъските, слагахме кълчища, но тя пак влизаше... Трябва смола...

– Господа, длъжен съм да ви призная, че без баласт сме загубени в открито море – рече той и постави кафявите си ходила върху масата. Лозето около нас напомняше на редици приведени и замръзнали злодеи, които ни подслушват. Един от дроздовете се размърда, бръкна под крилото си с клюна, сякаш бе вътрешен джоб, извади нещо, проучи го с едното си око, като да беше някакъв важен документ, и после го прибра обратно.

– Ето я причината, заради която искам да ви разкажа историята, случила се с моя приятел, ректора на Академията за агрономически и философски науки. Както, надявам се, че сте осведомени, получих част от образованието си там.

– Да! – съгласихме се ние съвсем тихо.

– По това време ректорите бяха задължени да се движат непрекъснато на кон. Породата нямаше значение. Не знам чия бе тази наредба, но истина е, че те влизаха в аудиторията на кон, четяха лекции на кон, хранеха се на коня, спяха върху гърба му, участваха в диспути и дуели на кон и най-сетне любеха, яздейки. При галоп ректорът с развяващата се тога бе внушително зрелище, господа – каза той замечтано, а ние почервеняхме от смущение при думите му за любовта, – а смола няма, няма, господа...

– Значи нашата лодка ще потъне и ние никога няма да отплаваме – попитахме ние.

– Господа, за да отговоря на вашия въпрос, бих изпял баладата за ректора, но се безпокоя, че ще събудя дроздовете. Те са уморени и трябва да спят. Впрочем в тази балада се възхваляват много от неговите славни подвизи.

– Не можем да се приберем вкъщи. Ще ни се карат. Мислехме, че утре отплаваме...

Човекът съзерцаваше тихия пламък на свещта. Изглеждаше така, сякаш ние наистина си бяхме отишли.

– Винаги съм смятал, че в открито море без баласт не може да се плава. Това е по-опасно дори когато трюмът е пълен с вода. Спомням си каква страшна опасност бе надвиснала над ректора, когато се връщаше по море от последния си диспут. Негов противник бе ректорът на една академия, разположена в много далечна страна. До там именно се плаваше с кораб. Тъкмо той остави баласта като залог, защото не разполагаше с друго. Диспутът се проведе в двора на академията, която всъщност беше едно голямо и равно поле. Зад ректорите под формата на триъгълник се строяваха точно по сто отбрани студенти. Всяка академия притежаваше своя цвят. Нашата академия бе изцяло в синьо. Само лицето на ректора бе червено. Другите бяха облечени в жълто, а лицето на техния ректор бе зелено... Ех, господа! Това бе грандиозно зрелище...

– И конете ли бяха в същите цветове? – попитахме ние и се приближихме още повече до декадента – разказвач на приказки.

– Не, разбира се, че не... – усмихна се той едва забележимо. – Това бяха най-обикновени унгарски товарни коне. Опашките им бяха сплетени и на краищата си имаха панделки.

Нито един от нас не посмя да каже, че край Унгария няма море. Изпитвахме срам. Просто попитахме отново в един глас:

– И какво стана после?

– Ректорите се доближиха един до друг и започнаха едновременно да свирят със своите сребърни рогове, предназначени за диспут. Това бе задължителен поздрав. После от лявата страна на всеки от двамата ректори застана по един личен измервач на време с пясъчен часовник в ръка. Нашият пясък бе син, техният – жълт. Пръв започна противникът на нашия ректор. По правилото на диспута всеки трябваше да се доближи до другия, да сложи рога си върху ухото му и да надува с всички сили, докато изтече пясъкът от часовника. След това, накратко, най-много с три изречения излагаше шепнешком доводите си. Моят ректор слушаше с голямо внимание рога на противника си. По лицето му се четеше дълбоко разбиране. Той кимаше с глава одобрително, дори наместваше рога върху ухото, за да чува по-добре. Когато обаче времето за свирене с рог свърши и жълтият ректор изложи своята теза, лицето на нашия стана още по-червено от преди, очите му гневно засвяткаха и той с едно-единствено отрицателно движение отхвърли всичко. Нима имаше право да приема тези несъстоятелни доводи? Нима можеше да си позволи да загуби пред своите студенти, които толкова години бе учил на смелост и твърдост? Господа... господа, той бе велик човек, а аз негов приятел.

И дойде неговият ред да свири с рог. Да можехте да го зърнете само. Той внимателно постави своя рог върху ухото на другия, пое дълбоко въздух и наду... Да! Наду с все сили. Жълтият ректор бе повлечен от ужасната въздушна струя, отлепи се от седлото на коня и се сгромоляса безжизнен на земята...

– Умря ли? – веднага запитахме ние.

– Кой да умре?

– Жълтият ректор... противникът на нашия.

– Вървете си, деца, вече е твърде късно. Смола няма – тъжно рече декадентът – разказвач на приказки, и посегна към стомната. Тя бе празна. – Ето и вино няма – продължи той и отново изпрати ръцете си в тъмното – вино няма, смола няма, вече нищо няма...

Бе толкова тихо, че не се чуваха дори щурчета. Ние почти докосвахме кафявите стъпала на декадента, а долу пред нас светеше градът. Черепът бе напълно ослепял и от светлината му бяха останали две дълги восъчни сълзи, които почти докосваха земята под ореха.

– Не можем вече да се приберем, защото мислехме, че утре ще отплаваме. Нали така ни каза – повторихме ние своята молба. Човекът изглеждаше мъртъв със своето издължено от тъмнината лице и ние си помислихме, че е неприлично повече да говорим, а се страхувахме да си тръгнем.

– Хайде да си вървим. Той май умря – прошепна единият от нас, който много по-късно се научи да вари чорба от риба, откри нуждата от баласт в открито море и никак не обичаше да си спомня за това.

– Къде ще си ходим? – почти проплака другият от нас. – Долу ни чакат и ще ни се карат...

Декадентът неочаквано улови с ръце плетените дръжки на ракитовия стол, внимателно придърпа тялото си нагоре и спусна ходилата си на земята. Те потънаха в топлата прах.

– Тихо, господа, тихо! Аз никога не спя, аз вече не мога да спя. Аз само дремя – каза той. – А, деца, това сте вие? Не сте ли си отишли още? – попита ни той, сякаш нищо не се бе случило. – Нали вече ви казах, няма смола...

Декадентът стана от стола, направи няколко крачки, без да погледне към спящите дроздове, и влезе в колибата. После се върна и отпусна старото си тяло на стола. Не носеше нищо. Ние го гледахме, без да помръднем.

– Погледнете към звездния купол, господа – започна той отново с дрезгавия си глас. – Колко много прилича на купола на Академията за агрономически и философски науки, където получих част от знанията си. Но този купол ни притиска и ни прави нищожни. Аз не вярвам в думите на онзи германски философ. Какво нелепо безумие е да се надяваме, че някога ще можем да отплаваме. Не виждате ли, че всичко е застинало, че всичко е неподвижно под този купол... Звезди, кадифена наметка на нощта – какво смешно словесно сладострастие! Единствен моят велик приятел – ректорът – можеше да ни отведе оттук, макар и да не приемах част от неговите възгледи. Ако не се страхувах, че ще събудя дроздовете, наистина бих ви изпял баладата, съчинена от мен в негова чест. И не само една... Впрочем знаете ли, господа, кои са тези птици? – попита ни той, посочвайки към дроздовете. – Това са неговите асистенти. Единствени тях спасих след онази ужасна катастрофа в открито море. Колко елегантни бяха те в своите тоги... Във всичко е той – в тревите, в лозето, в реката пред нас... Разбирате ли, господа? Навсякъде...

Декадентът улови стомната за извитата дръжка, разклати я и добави:

– И във виното, което свърши, господа...

– Нямахте ли друг баласт на кораба? – попитахме ние. Не бяхме забравили, че ректорът оставил баласта като залог, но не разбирахме какво говори декадентът. Листата на ореха бяха като парцали зелен плат, завързани изкусно от някого по клоните, който после си е заминал.

– Моят свят е свършен, господа. Слънцето се издигна, освети ме и после се скри – каза декадентът и въздишката му безшумно се запъти към края на лозето. – Аз не мога никъде да отплавам!

Ние се обърнахме и тръгнахме надолу към града, който отдавна вече бе заспал.

 

---------------

 

 

Влади Киров е роден на 28 ноември 1949 г. в София. 

Завършва е немска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ (1973).

Работил е като учител в немската гимназия в Хасково, в Института по история към БАН, главен редактор в сп. „Киноработник“ (1979 – 1985), редактор в Дебютно-експерименталната студия към СБФД (1985 – 1988), редактор в творчески колектив „Дебют“ към СИФ „Бояна”  (1988 – 1991) и в БНТ –Телевизионен театър (1993).

Сценарист е на над трийсет документални филма, между които „По начин най-благороден“ (1985), „Образ невъзможен“ (1996), „Атентатът“ (1998), тетралогията „Дух и душевност на българина“ (1999 – 2006), „Благослов“ (2001), „Европолис, градът на Делтата“ (2008), „Вляво от пътя Лондон – Калкута“ (2011), „Приказки от Балканите“ (2016), „Изкореняване“ (2018), „Поне за миг да полетя“ (2017), „Гражданинът Сис“ (2018), „Братя Георгиеви: Евлоги и Христо“ (2019), както и на игралните „Пату“ (2005), „Военен кореспондент“ (2008) и „Имало една война“ (2019).

Автор е на книгите „Оловни ордени“ (1985), „Розенбуш” (1991), „Делта” (1992), „Спомен за едно превъплъщение, или историята на Кадъм и Хармония“ ( 1995), „Юридически казус“ ( 2002), „Картографирането на Рая“ ( 2007). 

Носител е на наградите „Златна роза“ за филма „Образ невъзможен“ (1996), Годишната награда за драматургия на СБФД (2007) и на Филмовата академия (2012), награда за драматургия от фестивала „Златен ритон“ (2012) и др.

През 2019 г. е удостоен с почетен знак „Печат на цар Симеон Велики“ – златен.

Умира на 28 март 2019 г. в София.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Напиши коментар