Филипа Грегъри е английска писателка. Родена през 1954 г. в Кения, тя е с образование по литература и история. С поредицата исторически романи за династията на Тюдорите добива световна слава, като прави популярна средновековната английска история, вдъхновява продуценти за игрални филми и телевизионни сериали. Книгите й са преведени на 60 езика. В градчето Гилдфорд до Лондон, Грегъри започна обиколката за представянето на последната книга от поредицата: „Последният Тюдор“.

 

 

- Госпожо Грегъри, увеличихте броя на чужденстранните туристи към Англия в резултат на любопитството, което възбудихте чрез своята поредица исторически романи, посветени на Тюдорите. Накарахте читателите да се влюбят в средновековната английска история. Това ли беше целта Ви, когато започнахте с първата книга от поредицата от вече 15 произведения?

 

- Това, което исках бе да изготвя много точно проучване на историческата фактология и да я пресъздам живо, убедително и реалистично. Стана така, че много хора, без това да е било моя цел, повярваха, че това не е романизирана, а истинска история от която могат да се учат. Но за повечето читатели това са романи, които са завладяващи за четене и за мен, като писател, това е най-голямата ми цел. Романите поведоха поредица от последствия и събития по целия свят, свързани с бързо растящ интерес към темите, повдигнати в романите. Но когато започна да пиша, целя да изградя стабилна и достоверна конструкция, базирана на дълбоко историческо проучване и да напиша най-добрия роман, който е по възможностите ми.

 

- Колко време Ви отнема извършването на всяко проучване и ползвате ли помощта и на други специалисти?

 

- Проучвам Хенри от 20 години. Книга след книга, документ сред документ. Никога не съм използвала помощта на колеги за проучванията, но сега ползвам помощта на т.нар. проверител на факти. След като съм готова с романа, давам го на човек, който да провери всички дати. Аз съм ужасно зле с числата и много лесно объквам дати и години. Ако годината е 1542, като нищо мога да напиша 1524 и това е доста тревожно. Така че освен литературните редактори, аз си имам и такъв, който проверява дата по дата и година по година. Това е помощта, която получавам. Но процеса на проучване и писане изпълнявам напълно самостоятелно.

 

Както открих, преди да напиша „Другата Болейн“ (първата книга от поредицата за Тюдорите, б.а.), не знаеш на какво ще попаднеш, докато търсиш нещо съвсем друго. Открих името Мери Болейн, когато правех проучване за книга за пиратите от времето на Тюдорите. По това време се подвизавала жена-пират за която исках да разкажа и тогава попаднах на информация за Мери Болейн и си дадох сметка, че не знам коя е тази личност. Започнах това проучване и така написах книгата за нея. 

 

Ако бях използвала помощта на колега, който да направи проучването според първоначалната ми идея, щях да получа чудесен набор извадки по темата за пиратството и никога нямаше да се вдъхновя за Мери Болейн. Но когато чета сама, проучването започва само да ме води.

 

- Всеки по света знае кой е Хенри VІІІ заради шестте му съпруги, някои от които е обезглавил. Той ли беше най-добрият маркетингов инструмент по отношение създаване на интерес към средновековната английска история?

 

- Когато написах „Другата Болейн“, не бяхме в сегашната вълна на интерес към Тюдорите. Всъщност „Другата Болейн“ беше част от вдъхновението за сегашната им популярност. Нямаше много книги за тази династия, а сега всяка втора книга е посветена на тях. Но аз бях в авангарда на това „движение“ за повишаване интереса на хората към целия период. Хората знаеха за Хенри VІІІ, защото беше направен сериал от ББС и филма „1000-та дни на Ана“ (Ана Болейн, б.а.) и това беше моята представа за Тюдорите. Ако попитаме майка ми, имало е по-стар черно-бял филм, „Хенри VІІІ и шестте му съпруги“, така че всяко поколение е получило своята версия за живота на Хенри VІІІ. Случи се така, че аз оформих представата на сегашното поколение и това в голяма степен стана възможно чрез модерната нагласа за оценка на прецизното разглеждане на историческите документи.

 

Да, много хора започват да четат заради Хенри VІІІ, но много от читателите знаят, че се отнася за още една история на жена от негово време – те просто се вълнуват от историята на жените в средновековието.

 

- Ако Хенри не се бе женил шест пъти, не бе обезглавил съпруги, щеше ли да съществува друга причина да бъде толкова добре позициониран в историята и щеше ли друг английски крал да отнеме славата му?

 

- Съществуват може би пет или шест английски монарха от които всички се интересуват. Всички се интересуват от Мери Шотландска, от Чарлз І, защото е обезглавен, всеки обича Чарлз ІІ, защото е толкова бляскав, романтичен и забавен; всеки се вълнува от Хенри, естествено; всеки е запленен от Елизабет І, защото тя също е Тюдор и всички обичат Виктория, защото е императрица, живяла дълго и в романтични взаимоотношения със съпруга си Албърт.
Когато пишеш исторически романи осъзнаваш, че насреща е цялата британска история, а от нея се открояват „звездите“ – точно така бих ги нарекла „звезди“. Така че дори Хенри да не се беше вписал в „алеята на кралските звезди“, можем да разчитаме на поне половин дузина други, които биха останали в този „списък“. Мисля, че Хенри е важен за историята не толкова заради преживените лични драми, а защото е въвел Реформацията. Той няма начин да не го направи, защото иска да се разведе с Катерина Аргонска, но това също го прави част от цялото реформистко движение в Европа, което го свързва с Германия, Швеция, Норвегия... и го поставя в постоянен конфликт с Франция и Испания, и с папата, естествено.

 

И сега Англия е със свое самоопределение – ние имаме англиканската църква и чувството на изолация като остров и че сме част от Европа, но не наистина Европа. Сега отново сме по средата в отношенията си със Шотландия, защото имаме сухоземна граница, но не винаги сме в съдружие с тях. Всички днешни проблеми се отнасят към времето на инвазията на Тюдорите в Англия (те идват от Франция, б.а.) и последвалата Реформация.

 

Но да се върна към личния живот на Хенри. Тъй като съм феминист, жена, историк, отнасям се към историята на жените с огромна отговорност, мисля, че историята на шестте съпруги всъщност е историята на психопат и сериен убиец. В нашата собствена история и по начина, по който е преподавана в средните училища, все още се говори за шестте съпруги на Хенри като за нещо забавно, сякаш това е нещо „звездно“, комично, нещо като средновековен вариант на Лиз Тейлър, сякаш да сменяш партньорите си е нещо присъщо на момчетата. Всъщност става дума за тирания, която започнала от властване над жените, се превръща в дворцова и национална тирания. И аз приемам тази история много, много сериозно.

 

- Уникална сте с подхода си да разказвате всяка от историите в първо лице от гледната точка на жена. Истинска или измислена, жената разказва за игрите на мъжете с власт. И променяте перспективата за събитията: жените вече на са в сянка, безпомощни и слаби. Как Ви хрумна този подход? Как се поставихте на мястото на всяка от тях?

 

- Когато започнах работата над тези романи, за мен стана напълно ясно, че първо лице е начинът по който да разказвам. Така можех да бъда предубедена и несправедлива в името на собствената си кауза. Ако описвам Мери Болейн като историк, трябва да я поставя в контекста на средата на нейните брат и сестра, на дворцовите събития и така само ще стане ясно колко незначителна е тя, колко далеч от политическа значимост. Но когато го разказвам от нейна гледна точка, естествено е, че тя е най-важната личност за себе си. Така аз мога да разказвам историята й, дори когато политически и по друг начин тя няма никаква съществена роля. Тя изчезва напълно от историческите документи за период от три години и никой не знае какво е правила по това време. Но като романист аз знам какво е правила, защото тя се завръща в двореца с още деца. Наясно съм, че живее тихо и невидимо в провинцията с новия си съпруг и аз мога да измисля този живот, защото съм наясно как е протичал въз основа на други исторически документи, които вече съм прочела за малките ферми от времето на Тюдорите.

 

Ако като историк съм биограф, тези документално пропуснати години ще ми причинят огромни проблеми. Но като писател, като феминимист, аз мога да кажа: „Знам, че тази жена не е юридически и фактически силна, тя не разполага с армия, но съм наясно, че тя ще използва всички механизми на приложимата власт навсякъде, където успее.“ Аз съм н аясно и съм убедена, че жените в онези векове не са нито пасивни, нито слаби. Затова аз не спирам да търся какво е вършила онази, която ме интересува.

 

- Съществува ли обща характеристика за английските жени на средновековието?

 

- Това, което откривах отново и отново е, че тези жени са управлявали огромни предприятия, огромни имения, лично са наемали на работа хиляди хора. Жената е била управител на всичко, следила е за качеството на свършената работа, предприемала е мерки в моменти на криза, включително при епидемии. В успешните години печалбите са отивали в съкровищницата на имението и те са били харчени от съпруга, защото той е притежавал всичко. На практика обаче, жената е била изпълнителен директор и много успешен мениджър.

 

- Докато чета всяка от книгите, понякога изпадам в паника, защото аз вече съм „тя“, знам колкото нея, виждам колкото нея, страх ме е като нея... Когато съвсем не издържам обаче, отварям интернет и проверявам какво се случва. А всяка от тези жени е оцелявала ден след ден. И историите в първо лице са написани така, че макар да знам как историята приключва, за някакъв период ми се струва, че героинята все пак ще се спаси... в някакъв по-справедлив и смислен свят.

 

- О, да, така е. Най-важното за всяка книга е да бъде правдива, а несъмнено е желанието и порива за живот. И тъй като разказвам в първо лице, аз се надявам до последния миг... в който брадвата се стоварва върху мен.

 

- Плаках на две от книгите – за Маргарет Поул (обезглавена на 73 години от Хенри VІІІ – б.а.) и за Катерина Пар (последната съпруга на Хенри – б.а.)

 

- С мен се случва същото докато пиша – аз плача. Защото докато пиша, всъщност върша толкова неща едновременно. Технически следвам някакви факти, но подсъзнателно преживявам онова, за което пиша, вдъхновението ме изпраща в друга реалност, емоцията ме завладява, увлечена съм навътре в преживявания, които не са мои, но в този момент аз съм част от тях.

Някои сцени никога не бих чела пред публика, защото пак ще се разплача, което е може би глупаво, но е така.

 

- Колко точни по отношение на фактите трябва да бъдат историческите романи? Фактите, сами по себе си, достатъчни ли са обяснят конкретни действия и решения, взети от фигурите, за които се разказва?

 

- Историческата фактология е гръбнакът, структурата и пътеводителят на романа. Започвам писането едва след като съм наясно с всички данни по дати на всеки от героите, за които ще разкажа. И тогава, след като ще пиша роман, а не биография, имам свободата да избера кои периоди от времевата линия да използвам. В случая на „Червената кралица“ (бабата на Хенри VІІІ, б.ж.), тя не прави нищо...

 

- Не я харесвам изобщо!

 

- Аха, разбираемо... тя не прави нищо важно от историческа гледна точка за период от 10 години, когато е женена за Стафърд. Няма какво да правя с тази информация. Затова не се интересувам от това време, оставям периода и продължавам когато тя изведнъж е отново политически активна, прави заговори, участва в завери. Като романист мога да си позволя такъв скок във времето. Като историк бих била длъжна да отчета обстоятелството, че наистина не знам какво се е случило през тези 10 години. За разлика от тихите години на Мери Болейн, тези не ме интересуваха и аз започнах от времето, когато Буфорт (Червената кралица, б.а.) е вече политически активна. Като романист разполагам със свободата да акцентирам на събитията, които ми трябват, но не мога да ги измислям и видоизменям.

За мен е важно да започвам с категорични исторически факти и на тази основа да създавам целия роман.

 

- От общо 66 английски и британски монарси, 8 са кралици по кръв, две от тях са дъщери на Хенри VІІІ, а нито една от тях не оставя наследник. Най-трагичният крал ли е Хенри?

 

- Е, да не забравяме Чарлз І, който умира на ешафода, а това като че ли е по-лошо. Хенри не е толкова трагичен. Той оставя жив син наследник за когото вярва, че ще бъде кралят, който да го наследи. Умира в леглото си и получава опрощение от главата на църквата, вероятно умира като католик. Умира убеден, че отива в рая. Но погледнато от страна на живота на Тюдорите, това е история с трагичен финал, защото те нахлуват с огромна амбиция в страна, която не иска тяхната династия и извършват такива промени, че още тогава поставят основите на днешна Англия. Но те наистина се свършват без наследници. В този смисъл Тюдорите са трагични.  

 

- В книгите си сте дали детайли от живота на значими крале и кралици, техните наследници, претенденти, съперници, врагове и съюзници. Но ако трябва да изберете един крал от линията на Плантагенетите и да го оставите да продължи живота и делото си, кой би бил това?

 

- Мисля, че Ричард ІІІ би бил чудесен крал и ние губим велик крал с поражението му на Босуърт.

 

- И не Ричард ІV (най-големия брат на Ричард ІІІ, б.а.)?

 

- Хм... мисля, че той е постигнал повечето от нещата, които би искал. Умира млад, но не твърде млад. Той оставя наследници, макар загубата на принцовете в кулата (до днес не е ясно дали синовете на Едуард са убити по поръка на Маргарет Буфорт или са тайно отпратени под чужди имена, б.а.) е огромна загуба и ако т.нар. претендент Пъркин Уорбек е наистина един от принцовете, то неговата загуба е наистина голяма, защото той идва от изключително потекло (убит е от Хенри VІІ като обикновен престъпник, б.а.)

 

Сега ни остава само да предполагаме какво-ако... бяха оцелели. Но мисля, че най-много ни липсва Ричард ІІІ. Ако той беше оцелял при Босуърт (битката, при която е убит, б.а.), нямаше да ги има Тюдорите, но нямаше да настъпи реформацията...

 

- Англия нямаше да е разделена до ден днешен!

 

- Да, това също. Но също така нямаше да се отправим към Америка по начина, по който сме го направили, може би нямаше да създадем империя, защото нямаше да се защитаваме от Испания и нямаше да играем такава съществена роля в робството, каквато сме имали. Щеше да се получи един съвсем различен свят – не просто различна Англия.

 

- Но може би щяхте да избегнете и Светата инквизиция и кошмарът на Кървавата Мери (първородната дъщеря на Хенри VІІІ)...

 

- Хм... Предполагам, че Испания щеше да въведе Светата инквизиция, защото османската култура и еврейската култура отчасти вдъхновяват този процес, защото извършват кръстоносни походи вътре в Испания. Това дава подем на инквизицията. Но мисля, че реформацията не би се случила, нямаше да се случи това усещане за еретичност, което разделя толкова отчетливо страната по време на Тюдорите.

 

- Ако изберете да бъдете една от дамите във Вашите книги, коя бихте избрала да бъдете?

 

- Никога доброволно не бих се върнала в онова време, защото погледнете огромните трудности в живота дори на жените от благороден произход: нямате никакъв контрол над зачеването и ако сте в детеродна възраст, ще бъдете бременна всяка година. И дори кралица като Елизабет Удвил (съпруга на Едуард ІV и баба на Хенри VІІІ, б.а.), също е бременна всяка година, нейната майка е имала 15 деца. Четвърт от тях умират поради слабост, болест, инциденти, други по време на войни.

 

Жената преминава през всички рискове на поредното раждане, а накрая дори няма 15-те си деца. По това време хигиена няма, заразите, болестите и епидемиите са кошмарни, храната е ужасна. Като жена не притежавате собствеността си, съпругът притежава всичко. Ако е брутален и жесток и го напуснете, нямате право да си вземете и децата.

 

Така че да си жена преди съвремието е форма на робство с което днес трудно се съгласяваме.

 

Аз съм историк, не съм романтик по отношение на миналото. Наясно съм, че това е тъмно, страшно, трудно, опасно място, но поради всички тези причини – място на уникални възможности и вълнения. Затова сега е хубаво да пишем за тези периоди, да мислим за тях, да си ги преставяме, но не и да живеем в тях.

 

По отношение на жените с които се асоциирам най-силно, аз харесвам изключително много Жакета, Повелителката на реките (майка на кралица Елизабет Удвил и прабаба по майчина линия на Хенри VІІІ, вероятно преносител на наследствено психическо заболяване, б.а.). Тя е свързана с вещерство, с Мелусина, богинята на реките. Жакета ражда Елизабет Удвил - Йорк, която се превръща в изключителна кралица и другата жена, която толкова много харесвам.

 

- Заради нея ме превърнахте в доживотен поддръжник на династията Йорк!

 

- О, да! Радвам се! Аз съм също отдадена йоркистка! И какъв късмет – живея в Йоркшир! 

 

- Обяснете ми едно чудо от Вашите книги: как е възможно във всяка от тях да се влюбвате в героинята си, а в следващата да я разлюбвате напълно и да защитавате позицията на съперничка? След като се влюбих в Елизабет Удвил, през очите на друга жена, Вие я представихте като дива селянка, която само урежда с постове и имоти близките и е подла спрямо всички извън личния си кръг. Как постигате това... преобръщане?

 

- Забавно е това, нали! Неочаквано! Просто променям гледата точка и макар да става дума за абсолютно същата история, тя изглежда по коренно различен начин. Най-трудно ми беше с Маргарет Буфорт, след като бях завършила да пиша за Елизабет Удвил. Толкова много обичах Елизабет, толкова хубаво ми беше времето, което прекарах с нея, обичах я, сякаш аз съм тя.

 

И след това дойде времето да напиша историята на Маргарет Буфорт (баба на Хенри VІІІ, която жени сина си Хенри VІІ за Елизабет, дъщеря на Елизабет Удвил, б.а). И вече съм от другата страна. Вече съм враг на Елизабет. Това беше истинско преобръщане, това беше най-трудното преобръщане. И си помислих, че в живота действително е така – това е в основата на гражданската война – променяш позицията си. И така всичко, което си обичал преди, вече трябва да го мразиш, за да обосновеш правото си да убиваш, да постигаш своето. Всъщност аз правех това, което са правели те – променях страната на която бях преди.

 

- Посветили сте в книгите си специално място на няколко изключителни жени на своето време, без те да са познати от учебниците по история: Маргарет Поул, Ан Аскю (първата жена-благородник, измъчвана от кардинала и изгорена на клада, защото е поискала развод от мъжа си), Бет Шрусбъри (първата жена-предприемач и собственик на бизнес), дъщерите на Уорик Кралесъздателя. Как избрахте точно тях?

 

- Те се появиха по време на проучванията. Не ги избирам като на парад за още жени-участници, но за мен става ясно, че те са имали своята значима роля и в историята, и в политиката. Докато правя проучванията се натъквам на имена и си казвам: „О, ти си забележителна личност! Трябва да се върна на теб отново!“ И когато направя това, те започват да се изпълват със съдържание, с история. И така всяка от тях получи своето място.

 

Докато работех над „Другата Болейн“, силно се заинтересувах от Катерина Аргонска (първата съпруга на Хенри VІІІ, б.а.) и това ме накара от проучването за нея, да премина към информация за нейната свекърва, която е Бялата принцеса (Елизабет, дъщеря на Елизабет Удвил Йорк, б.а.). Не написах книга за нея, докато не преминах през съдбите на много други личности.

 

- От всички 66 монарха, кой е най-щастливият в английската история?

 

- Най-щастлив? Може би Чарлз ІІ, защото той преживява ужасно детство и кошмарни юношески години, но се посвещава изцяло на реформацията и много старателно превръща живота си в прекрасно преживяване, като се старае да не огорчава хората край себе си. Той е кралят, за когото комфортът и щастието са най-важни, сравнен с кой да е от другите монарси.

 

- Някои от книгите ви са превърнати във филми и аз се отказах да ги гледам, защото героите изглеждат холивудски, държат се холивудски. Елизабет І е луда, която тича напред-назад, пищи, крещи и удря хората. Книгите Ви са драматично принизени. Как се чувствате?

 

- Да, разбирам такова усещане от читател. За в бъдеще планирам да упражнявам повече контрол над изготвянето на сценариите, но от друга страна трябва да приема и факта, че екипът от сценаристи, режисьор и актьори ще вложат и своята визия в творбата си. Може би просто трябва да създават свои сценарии.

 

- В книгата „Укротяването на кралицата“за последната съпруга на Хенри – Катерина Пар, кралят за първи път се издига по-ярко от героинята и буквално я засенчва със своята злост. Той стои на преден план като страшилище, а тя е най-образованата и може би най-безстрашната от всичките му съпруги. Естествено ли в края Хенри се разгръща в пълния си размах?

 

- Израстването на моето отношение към Хенри като тиранин ми се струва е най-добре показано в романа „Проклятието на краля“. Това е моята книга за Хенри в която проследявам развитието му през очите на жената, която го познава изключително добре (Маргарет Поул, обезглавена от Хенри на 73 години, б.а.). Но когато стигнах до „Укротяването на кралицата“, вече знаех срещу какво е била изправена Катерина Пар, макар тя да не го е осъзнавала в началото. В тази книга съм поставила последните щрихи от представата ми за Хенри, като двете книги са свързани по между си в това изобличаване на тиранина.

 

- Четейки книгите Ви, нямаше как да не усетя, че сте ездач. Пишете за реакции на коне и ездачи, познати само на хората, усетили с тялото си как реагира кон. Какво Ви прави щастлива в ежедневието и колко често яздите?

 

- Ездата ме прави щастлива, това е ясно. Яздя всеки ден, когато съм у дома. Да живея в провинцията, на широко, сред природата, е много важно за мен. Обичам да съм на открито, без следи на на човешка намеса. Затова и толкова много обичам средновековието – светът от преди ерата на индустриализацията, преди влаковете – природа, която не е наранена от хората, а просто дава прехрана и свобода.

 

- Дойде и „Последния Тюдор“. После накъде продължавате?

 

- Ще започна нова иисторическа поредица – ще започне през 1640 и ще се разказва за работещо семейство. Те започват като бедняци в Западен Съсекс и ще преживеят много промени и ще преминат през много процеси през вековете и ще достигнат просперитет.

 

- Как гласувахте на референдума?

 

- Гласувах за оставането в Европа.

 

- Кралица Ана, при която през 1706 г. Англия става Великобритания, ражда 17 деца и нито едно от тях не оцелява. Дали сега, 3 века по-късно, и това нейно начинание няма да стигне до края си? Какво ще стане, ако Шотландия направи нов референдум и се отцепи?

 

- Не, не бих предположила такъв сценарий, но със сигурност сега отново сме в момент на сериозно разделение. И още нещо, свързано с живота на север – погледнато оттам, Лондон е много далеч и всъщност няма значение какво мислят и правят там, след като имаме концепция за нацията си.

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Моментът Лутер

Моментът Лутер

Мартин Лутер успява да подрине авторитета на Католическата църква и да...

Напиши коментар