Новият феодализъм

 Петър Голийски

Елитът

Феодализмът е единствената от съществувалите или съществуващите обществени системи, която е основана на принципа на тоталното доминиране на качеството над количеството. Елитите са малобройни, но същевременно ефективни в контрола на масите, непринадлежащи към тях. Поне в онези райони на Европа, смятани за родина на класическия феодализъм и изградили образа му, в т.ч. и в съвременната масова култура. При такава система едни, примерно, 2% светски и 3% църковен елит господстват с твърда ръка над останалите 95%, съставляващи “черния народ”, тоест простолюдието. Това проличава най-отчетливо във военното дело и в религиозната политика. В първия случай 100 конни рицари (професионални военни) са в състояние безпроблемно да прегазят тълпи от 2000 или 3000 слабо обучени или изобщо необучени пехотинци, набрани от “нискокачествения човешки материал”. Във втория случай другите 3%, посветили се на църквата, благодарение на организацията им и на рядкото за онези времена явление, наречено грамотност, векове наред служат като проводници на властовите, идеологическите и културни импулси, излъчени от папския престол с център Рим и представляват духовният стълб, на който се крепял редът и контролът над човешките маси. 

“Нискокачественият човешки материал” се оказва неефективен на бойното поле срещу рицарската конница не само поради необученост и нисък боен дух. Той е неефективен и защото е по-слаб физически. Докато господарите могат да си позволят най-добрата храна на трапезата си, “черният народ” набива каквото намери, а нерядко си ляга гладен. Неслучайно при средна височина от 160 сантиметра на английското простолюдие през ХVІ век откритите скелети на английски аристократи от същата епоха демонстрират чудовищен за времето си ръст, а оттам и сила – 180–200 сантиметра. Същото явление се наблюдава и в приказния фолклор на европейските народи – принцовете и принцесите винаги са красиви и добре сложени. Този масов мотив не отразява някакъв идеализиран образ, а реалностите на хранителната диета на висшите и низшите класи.

Естествено, доминацията на ограничения като брой светски елит над многобройния неелит не се измерва само с бойните умения и със здраво телосложение. Друг ярък лакмус за това разделение е класовата солидарност на елита, която не признава политически граници и етническа и национална близост или различия. Например по време на постоянните военни конфликти между Франция и Англия през ХІІ–ХІІІ век, че дори и по време на Стогодишната война, френските благородници възприемат като близки не собственото френско простолюдие, а англо-норманските аристократи, които на всичко отгоре не само имат имоти във Франция, но са и френскоезични. А дали през XVIII–XIX век поевропейчените и френскоговорящи руски аристократи откриват нещо общо с „Иванушка глупака“, тоест със закрепостения сънародник и съотечественик? Тази вътрекласова и вътрекастова затвореност и чувство за превъзходство е нагледно илюстрирана от последния разговор между плебея Колумб и испанския аристократ Адриан де Моксика във филма “1492: Завладяването на рая”. Преди да се хвърли в пропастта, победеният бунтовник Моксика процежда презрително през зъби: “Ти си нищо! Твоите копелета никога няма да наследят титлите си. Ние сме всичко! Ние сме безсмъртни!”.  

Безсмъртни до време 

През 1492 г. Моксика е можел да се перчи колкото иска с класовото си безсмъртие, но в следващите столетия става ясно, че феодалните елити не само не са безсмъртни в своето господство, но и че ще бъдат подменени от издигнали се представители именно на “нискокачествения човешки материал”. Постепенно между 1650 и 1918 г. синята кръв престава да бъде задължителен еталон за принадлежност към елита. Благородството на кръвта си отива заедно с култа към оръжието за близък бой – меча, заменен от инструмента за убиване отдалече – огнестрелното оръжие, а малобройната (и затова елитна) феодална конница минава в пенсия в полза на масовата наборна пехота. Едновременно с това земята, основата на прехраната на старите елити, престава да бъде основният актив; на нейно място идват парите от търговия, производство и лихварство.

Поредицата от опустошителни катаклизми, сполетели Стария континент под формата на Френската и Болшевишката революции, както и двете световни войни, изтребват или маргинализират средновековните аристократични родове. Изключение е Англия, която успява най-безболезнено да вземе острия завой на прехода между феодализъм и модерна епоха и да интегрира аристокрацията си в новия търговско-индустриален и финансов елит на държавата. 

На континента обаче в повечето случаи сблъсъкът на стария елит с новата икономика е челен и болезнен, особено в страните, пометени от световни войни и социални катаклизми. Постепенното въвеждане на всеобщото избирателно право окончателно заменя доминацията на качеството над количеството, като на преден план излиза обществена система, в която чрез парламентарни и местни избори на върха на управлението се изкачват в 90% представители на “долнокачествения човешки материал”, който нерядко се държи именно като такъв. Привнасянето след 1945 г. от лишените по рождение от кръвна аристокрация САЩ на антиелитаристки политики, пропаганда и културни модели доубива концепцията за аристократичното превъзходство в Западна Европа. Елитите обаче не изчезват. Само биват подменени като същност и социален произход.     

Fast Food, Fast World, Fast People

През 1950 г. един американски икономист се провиква възторжено: “Ура, новият boom тръгна. Налице е мощен стремеж да се потребява всичко, което може да се купува, облича, носи, яде, пие, ползва, гледа, слуша”. Генералната репетиция за този boom е проведена между 1919 и 1929 г., преди да бъде пресечена от жестоката финансова криза, разтърсила първо САЩ, а после и целия свят. Към 1960 г. обаче на Запада тя вече се струва като лош кошмар, удавен в ентусиазма на мощната консуматорска вълна, разнесла се от САЩ към Западна Европа и Далечния изток. През следващите три десетилетия териториите, овладени от новия мощен консуматорски дух, са очертани и маркирани от фирмените лога на транснационалните корпорации и от емблемите на прочутите американски Fast Food вериги. Както и от невиждано до този момент в човешката история и в историята на народите от двете страни на Атлантика повишаване на равнището на живот и от възможността дори и долните класи да се възползват от плодовете на всеобщия икономически подем. Този небивал дотогава възход бива основан на бизнес концепцията за постоянен ръст на икономиките на базата на постоянно растящо потребление. А той се осъществява чрез рязко съкращаване на времетраенето на цикъла инвестиция-производство-продажби-реинвестиция, тоест чрез бързия оборот на капиталите.

Този бизнес модел възниква в САЩ неслучайно. Причината именно там да се зароди и развие концепцията за бързооборотната икономика е уникалното съчетание на два бизнес модела – англосаксонския (протестантския) и еврейския. Първият е пренесен отвъд океана от британците и се характеризира със склонност към риск, избягване на държавните регулации, освен ако са неизбежни, както и със стремеж към натрупване на първоначален капитал без оглед на средствата. Вторият бизнес модел, еврейският, се основава на идеята за бърз оборот на парите и засилената роля на финансовия капитал. Съчетаването на тези два компонента в САЩ се наблюдава още през периода 1919–1929 г., но симбиозата между тях получава истинското си развитие едва след 50-те години на ХХ век.

За да може моделът на постоянен ръст на икономиките на базата на непрестанно увеличаване на потреблението да функционира, основното изискване е потребителите постоянно да купуват нови и нови стоки, тоест да съществува цикълът “купи-хвърли-купи”, както остроумно беше озаглавен един испански документален филм, посветен на темата. Обаче за да не забуксува този бързооборотен модел, е необходим и сравнително къс срок на годност на потребителските стоки плюс постоянното предлагане на нови и нови асортименти и подобрени (било реално или като маркетингово внушение) продукти. Това пък на свой ред изисква и премодулиране на ключовия компонент в системата – човешкия, тоест потребителския.

В един от най-мощните сектори на съвременната глобална икономика – развлекателния бизнес – премодулирането на човешкия му компонент вече е налице. През последните години касовите продукции, създадени с цел пълненето на бокс офисите, представляват основно екранизации на комикси. Тъй като филмовата индустрия вече работи в ритъма на постоянно разпалване и засищане на апетита на зрителя за нови и нови развлечения, тя започна да се задъхва откъм идеи. Това я принуди постоянно да понижава нивото на предлагания от нея продукт. То пък предизвиква и възпитава понижаване на изискванията на потребителя, което на свой ред провокира омагьосания кръг на поредното елементаризиране на качеството на продукта. Накратко, продажбата на бързообортен продукт с ниско качество изисква отглеждането на бързооборотни и непретенциозни хора. Всъщност не хора, а клиенти.

Подобно е положението и с музикалната индустрия. Големите имена от 70-те – 90-те години на миналия век си отиват едно по едно и вместо нови имена-брандове и имена-символи продуцентските компании лансират имена-еднодневки с цел бърз и често еднократен пазарен удар, последван от лансирането на ново име-еднодневка, което да захрани моментния глад от развлечения. 

Не по-различно стоят нещата със стоките за масова употреба. От няколко десетилетия тенденцията е облеклото, битовата техника и особено храните и напитките да се предлагат на пазара на все по-ниска цена, която да пасне на джоба на потребителя, като философията на компаниите и корпорациите е печалбите им да се формират от увеличените обеми на продажби, а не от по-високите цени на предлаганите продукти. Естествено, тази стратегия е възможна не само благодарение на използването на нови технологии и евтина работна ръка, но и благодарение на смъкването на качеството на вложените в крайния продукт суровини. 

Типична илюстрация на тази тенденция е масовата употреба на синтетични заместители, на овкусители, захари и мазнини в хранителните стоки, което доведе до това марки, за които преди 30 години се е смятало, че предлагат продукти с добро или поне прилично качество, днес да продават откровени боклуци с цел да не загубят пазарна ниша или да разширят пазарния си дял. Най-лесно потребителят може да разпознае промяната или подмяната на използваните съставки в даден продукт чрез промяната на вида на опаковката му. Впрочем, през март 2015 г. в The Lancet Global Health бяха публикувани резултати от изследване на хранителните навици в световен мащаб, обхванало периода между 1990 и 2010 г. Проучването показва, че между 1990 г. и 2010 г. се наблюдава рязко увеличение на консумацията на нездравословни храни в страните със средни и ниски доходи, особено в Китай и Индия, докато за същия период има известно подобрение в богатите Западна Европа и Северна Америка. Дариуш Мозафариан, декан на „Института по обществено хранене и политики“ в университета „Тъфтс“ коментира, че една от причините за влошаването на хранителната диета в световен мащаб е това, че една малка група от компании и земеделски производители имат огромната власт да решават какво да се произвежда и налагат политиките си в глобален план.

Църквата на бъдещето

По-интересна, но неизлизаща от горния модел на съвременната бързооборотна икономика с нейното системно елементаризиране на човешкия компонент, е ситуацията с образованието от двете страни на Атлантика, в т.ч. и в териториите на страните от бившия социалистически лагер. Средното образование деградира, масово учениците завършват гимназия полуграмотни или слабограмотни. Знанието, което им се подава, е фрагментирано, преподаването не стимулира стремеж към по-генерален поглед върху света. За тази деградация на средното образование голяма роля изигра и интернет. Глобалната мрежа се оказа инструмент с две остриета. От една страна, за онези, които го използват като средство за работа и правене на бизнес, той е истинско благо. За правенето на наука той също е превъзходен инструмент за издирване и публикуване на информация и знание. От друга страна обаче, интернет атрофира тотално концентрацията на ума за по-продължително време, навиците да се четат по-дълги текстове и да се учи системно. Особено при онези, които са се научили как се пуска компютърът, преди да са отворили и една книга в живота си. Днес средностатистическите средношколец и студент не стига по-далеч от Уикипедия или други подобни страници при самостоятелното търсене на информация. В такива източници тя се подава кратко, стегнато и най-вече ограничено във вид, създаващ впечатление у четящия, че предложеният текст изчерпва наличното знание. Крайният продукт от деградирането на системата на средното образование от двете страни на Атлантика е население, необременено от прекалено мислене, което няма навика да си задава въпроси и за което се предвижда статутът на производител и на непретенциозен консуматор. 

Ситуацията с висшето образование е донякъде подобна, което е закономерен резултат от влошеното ниво на средното образование, захранващо с хора висшето. Друг фактор е масовизацията, сиреч деелитаризацията на висшето образование, което в перспектива води неизбежно до профанизирането и елементаризирането му. Ключов фактор за деградирането на висшето образование (и на средното) е безумният принцип „парите следват учещия“, в резултат на който университетите от „ловци на мозъци“ се превърнаха в „ловци на калпаци“. Това не е само българско явление и проблем, а се наблюдава в цяла континентална Европа. Периодичните брюкселски стахановски призиви да се увеличава непрестанно и механично броят на висшистите доведоха до поява на университетски програми, в които бакалавърска степен да се получава само за 3 години и подобни промени (българската жаба винаги вдига крак, когато подковават европейския вол) се обсъждат вече и у нас. 

Нещата не са кой знае колко по-розови и отвъд Атлантика. Едно неотдавнашно американско проучване върху тамошното колежанско образование оповести нерадостния резултат, че отнесено към нивото на научното познание в началото на ХХ век, нивото на американския колежанин през 2012 г. е същото като нивото на американския гимназист през 1912 г. Това, което обаче характеризира американския модел и САЩ като световен научен и технологичен лидер, е сериозното инвестиране в образованието в най-елитните университети за сметка на средното. Докато в Европа и особено в Източна Азия все още е жив стремежът да се поддържа добро училищно образование въпреки регреса му, особено на Стария континент. Възприетата от САЩ стратегия се обяснява с културните специфики на американското общество, което насърчава най-добрите и проявява слабо съчувствие към неуспелите и провалилите се. Американската философия “победителят взима всичко” се изразява с това да се дадат огромни възнаграждения на първенците, да се подсили още повече чувството им на превъзходство, а за останалите да се оставят трохите. Така очерталата се тенденция ще доведе и вече води до създаването на един превъзходно образован елит, примерно 3% от населението. Този елит ще е в състояние да работи с най-новите технологии, да създава продукт с висока добавена стойност, докато на останалата маса ще бъде отреден статутът на бачкатори и непретенциозни консуматори. По същество перспективата на това разделение копира (с отчитане на съвременното ниво на технологии и наука) средновековния модел, при който 3% образовани от кастата на духовенството притежават монопола върху тогавашната наука и знание. Формирането на новата „църква“ като затворена каста е само въпрос на време.

Забранената зона

Това е заглавието на един от разказите на американския писател фантаст Робърт Шекли. Земен космически кораб открива необичайна планета. Плодове огъват клоните на дърветата, постоянен лек бриз разхлажда лицето, в атмосферата няма никакви болестотворни бактерии и вируси. Обитатели на планетата са дружелюбни птици и приличащи на коне четирикраки, които с радост се оставят да бъдат яздени от земляните. Единственото смущаващо в този чуждопланетен рай е присъствието на странен метален стълб, чийто връх се губи в небесата. Престоят на земляните на тази чудна планета се оказва кратък. Идва денят, в който дружелюбните животни в ужас се юрват да бягат колкото може по-далече от загадъчния стълб, който е започвал да се върти, задвижен от непонятна мощ и воля. Птиците отлитат, постоянният бриз стихва. Слънцето започва да гасне, а потоците пресъхват. Земните изследователи панически се качват на кораба си и стартират двигателите. Вече в орбита, капитанът успява да проумее какво се е случило. Оказва се, че са попаднали на планета, специално създадена от някаква свръхцивилизация като площадка за игра и забавления. А загадъчният стълб е ключът, с който целият механизъм се навива или развива подобно на пружина. При кацането си земляните са навлезли в забранена зона, в която стопаните й временно отсъстват и пружината се е развила. Със завръщането на създателите механизмът на тази забранена зона е започнал да се навива, за да възстанови естественото състояние на планетата. И то няма нищо общо с райския свят, заварен от земляните, а най-вероятно представлява кошмар, генериран по вкуса на незнайната свръхраса.

Живеем ли и ние днес в една такава райска “забранена зона” и дали не се задават сетните й дни? Избухналата през 2008 г. световна финансова и икономическа криза се оказа бич за едни и манна небесна за други. В резултат на нея в глобален мащаб средната класа започна да се топи и да обеднява, небогатите се оказаха заплашени от бедност, бедните от мизерия, докато богатите стават все по-богати и дори свръхбогати. В световен мащаб броят на милиардерите расте, богатството се концентрира във все по-малък брой хора, то сякаш изтича между пръстите на средната класа, за да се влее в трезорите на свръхбогатите. САЩ, които от век са най-богатата, стабилна и просперираща страна в света, също са жертва на тези тенденции. Например за периода 2000–2012 г. средният годишен семеен доход е спаднал реално с 8%, докато по същото време семейните разходи за наеми, здравеопазване, отглеждането на деца и висше образование са скочили съответно със 7, 21, 24 и 62%, което общо в паричен израз прави 10 000 долара годишно. От друга страна, по данни на анализаторския център „Пю“, между 1971 и 2015 г. средната класа в САЩ е намаляла от 61 на 50%.

В навечерието на Първата световна война в Европа в ръцете на 10% от населението са съсредоточени 90% от цялото богатство. Вследствие на катаклизмите, причинени от двете световни войни и от избухналата през 1929 г. световна икономическа криза, нещата се промениха по невиждан за предходните 4000 години начин. През последната третина на XX век в Европа бе създаден моделът на социалната държава и през тези 3–4 десетилетия дори обикновеният човек можеше да се ползва от благата и предимствата, иначе традиционно запазени на ограничен брой привилегировани. Това беше придружено и от преформатиране на разпределението на богатството. Средната класа разполагаше с 40% от благата, а в ръцете на прослойката от 10% бяха 50% от богатството, а не 90%, както в навечерието на Първата световна война. Металният стълб на Шекли остана в блажен покой до първото десетилетие на XXI век.

През последните десетина години нещата устремно се връщат към картината от началото на XX век, като Съединените щати са водач на този процес. Днес там най-богатите 10% са съсредоточили в ръцете си 70% от икономическите ресурси на страната. На средната класа се падат 25% от богатството. По данни на американския Институт за политически изследвания най-богатите 400 души в САЩ с общо състояние от 2340 млрд. долара притежават повече, отколкото притежават 61% от американците. Не много различна е и ситуацията в Германия, родината на социалната държава в Европа. По данни на Бундесбанк през 2014 г. в ръцете на 10% от германците са били 60% от богатството на страната, а по данни на Германския институт за икономически проучвания между 1991 и 2013 г. средната класа в Германия е намаляла от 60 на 54%.

Тенденциите към свръхзабогатяване и капсулиране на елитите, от една страна, а от друга, превръщането на доброто здраве и здравеопазване, на рационалното хранене, на качественото образование и осигурен живот в лукс за все по-обедняващия обикновен човек, изглежда, са просто връщане към едно присъщо състояние за човешките общества, подобно на планетата на Робърт Шекли, чийто пружинен механизъм временно се е развил и я е превърнал в рай. Естествено, новият феодален модел няма да успее се утвърди в следващите 10 или 20 години, както и няма как да повтори механично средновековните си измерения. Поне не в детайлите, защото технологиите и индустриалната мощ на съвременната епоха са несъизмерими с тези отпреди 1000 години. 

Парадоксалното е, че връщането към нов, този път високотехнологичен и мегакапиталистически феодализъм, се извършва чрез първоначално демократизиране и масовизиране на обществено-икономическите модели, тоест чрез дефеодализационни процеси, а не чрез директен обратен старт от обществените модели, запазили допреди 1914 г. редица средновековни аристократични елементи. Моделът на елитарност на управляващите класи, на високо качество на образованието (оттам и на „човешкия материал“) и на произвежданите стоки, донесъл стръмен възход и подобрение на условията на живот на Запад през XIX век, беше сведен до ширпотребни стандарти и профанизиране на пазарите и масите, след което започна процес на обратно всмукване и прибиране на отпуснатия аванс или заем. За по-малко от век европейският и произлезлият от него северноамерикански социално-икономически и културно-интелектуален модел бяха преработени буквално в духа на средновековния окултно-алхимически принцип Solve et coagula „разтвори и [след това] сгъсти“.

Малобройните и все по-капсулиращи се светски елити са вече налице, но властовата им легитимация не идва от синята кръв, а от финансовата им мощ. Те ще могат да си позволят най-качествено образование, здравеопазване, храна и изобщо стандарт на живот. Стария църковен елит като монополист върху знанието и науката вече го няма, на негово място върви формиране на ограничен на брой и кастово затворен научен и технически елит, в чиито ръце ще бъде съсредоточено знанието по подобие на средновековната църква с нейните структури, кадри и монопол върху знанието. Новата „църква“ ще контролира и информационния, пропагандния и идеологическия ресурс на планетата. А онези 95% от населението, съставено преди векове от крепостни и зависими селяни и живеещо от трохите от трапезата на елитите, ще бъдат заменени от надничари, чиято основна задача ще бъде да произвеждат блага с ниска и средна добавена стойност и да бъдат консуматори на продукта, генериран от производствените, технологични и научни мощности, концентрирани в ръцете на останалите 5%. Бъдещата система на икономико-политическа власт и контрол няма да бъде белязана от замъците на феодалите, както преди 1000 години, а от корпоративните гиганти, които ще прокарват своите интереси и стратегии за сметка на омаломощените национални държави и обитаващите ги тълпи. Опитите за налагане на Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ) са само първата стъпка в тази посока. Разбира се, неофеодалните господари няма да бъдат външно брутални като средновековните си предшественици, въпреки че вероятно при нужда ще се ползват от услугите на частни военни компании в качеството им на кондотиерски дружини. Новите елити ще заложат на фините инструменти на пропагандата и умственото въздействие. Защото най-силната власт е онази власт, която е невидима. 

----------------------------------

Доц. д-р Петър Голийски е преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“ в специалност „Арменистика и кавказология“, неин ръководител от 2006 г. Автор на редица научни и научнопопулярни статии и на няколко книги, сред които „Българите в Кавказ и Армения (ІІ-Х век)”, „Армения и иранският свят І-V век.”, „Заселването на българите на Балканския полуостров IV-VII век." Том I и II.