Проф. Искра Баева в подкаста на Явор Дачков: Живков прозря края на социализма през 80-те. България е по-близо до Русия, отколкото до Брюксел - исторически и по дух

Крахът на социализма и днешната криза на капитализма очертават два края на една и съща история на изчерпани модели и изгубени ориентири. През 1988 г. Тодор Живков търси път да спаси системата чрез отваряне и признава, че „капитализмът е основата, а социализмът гледа от прозорците“. Днес финансовият капитал решава всичко, но вече не създава развитие, а задълбочава системната криза. За разлика от 80-те години на ХХ век, сега няма алтернатива, няма конкурентен жизнен модел.

А България е най-добре, когато е под голямото влияние на сили, които имат перспектива за развитие - или както казва Димитър Благоев: „Това, което става в България, зависи една четвърт от нашите усилия и три четвърти от външното влияние.“

Надеждите на някои, че Русия отново ще дойде да ни спасява, са илюзия. Тя гледа към себе си и защитава своя уникален път. Евразийският модел е изграден за руската държавност и не може да бъде пренесен в други общества. „Грижата на Русия е да запази себе си.“

Явор Дачков разговаря с проф. Искра Баева за края на социализма, българската демокрация и кризата на капитализма, за изчерпаните модели и опасността от голяма война в Европа. Разговорът е записан на 4 ноември 2025 г. в Ехо Медия Студио

Най-голямата тревога на настоящето, според проф. Искра Баева, е, че Европа се готви за война. Тя вижда в това тревожен исторически паралел: преди Първата световна война никой не е желаел война, но тя избухва — тласната от надпревара във въоръжаването, от самоувереността на великите сили и от илюзията, че може да се овладее.

„Опасенията ми за днешния ден са, че ние започнахме такава подготовка за война“, казва историчката. Вместо усилия за прекратяване на конфликта в Украйна, се наблюдава стремеж към неговото разширяване.

Това, според проф. Баева, е опит да се прикрие провала на либерално-демократичния модел — система, която не намира решения на собствените си кризи и затова се стреми да ги изнесе навън, под формата на нов сблъсък. „Който се готви за война, обикновено я получава“, предупреждава тя.

На този фон процесите в България изглеждат като умалено отражение на общата европейска криза. „Делян Пеевски е въплъщение на сенчестата власт, която руинира самото съзнание за демокрация“ — казва проф. Баева. Според нея, ако Пеевски някога стане министър-председател, това няма да бъде просто политическа криза, а „краят на демокрацията в България“. Той е символ на финансовата и невидима власт.

Ако Пеевски е лицето на скритата власт, Борисов е лицето на властта пред прожекторите. „Бойко Борисов е уникален лидер в годините на прехода“ — казва проф. Баева. „Той за малко не стана най-дългогодишният министър-председател в историята на България. Това е човек, който не е учил за политик, не е подготвян за държавник, но го прави, защото има вътрешна нагласа.“

Според Баева неговият успех се дължи на умението да говори с хората, да усеща обществените настроения и да създава чувство за непосредствена близост. „Той не общува с елитите, а директно с народа“ — подчертава тя. Историчката определя Борисов като типичен популист, който се опира не на институциите и структурите, а на личния си контакт с хората и на усещането, че е „един от тях“.

Още акценти:

Русия е уникален пример на развитие на собствената основа. Тя се възприема като наследник на световното православно християнство. След падането на Константинопол Москва се възприема като наследник на тази империя, на Римската империя, която въвежда християнството в Европа. Тя е уникална и тя показва пътя на човечеството. Евразийството се ражда в руското мислене след краха от 1917 г., след краха на Руската империя. Това е евразийската идея, родена в Централна и Западна Европа от руски мислители, които се опитват да си обяснят и това, което е станало, и те виждат в Русия уникалната евроазиатска държава. Сегашното управление на Русия изповядва тази идея и възстановяване на идеите от Руската империя - монархът, православието и държавността. Това, което стана при управлението на президента Путин, е връщане на централизацията на Русия, което изигра положителна роля за нея, без никакво съмнение, защото преди това 90-те години, годините на Елцин, на разпад, всъщност до ден днешен правят невъзможно за руснаците да изберат либерални сили. Либерални сили в Русия има, те се явяват на всички избори, обаче споменът за 90-те години им пречи. Проблемът на тези, които се надяват на Русия, е, че това е уникален руски модел, той е евразийски, той е за тази държава и едва ли може да бъде следван от някоя друга. Грижата на Русия е да запази себе си.

Най-големият стратегически успех на управлението на България е провал. То си поставя за стратегическа цел нещо, което повечето от българите не искат, което означава, че нагласите на хората просто не ги интересуват. Еврозоната е създадена накриво, защото, за да имаш обща парична единица, трябва да имаш обща финансова политика и обща данъчна политика. Ние сме в Европейския съюз, което е добра стъпка, защото каква е алтернативата? Но ние не правим нищо, за да дадем своя принос за насочването на общността към по-добро бъдеще.

Най-добре сме били, когато голямото влияние в България е било на сили, които имат перспектива за развитие. Принципът, че това, което става в България, зависи само на една четвърт от нашите собствени усилия и три четвърти от външното влияние, е формулиран от един от създателите на българската социалдемокрация Димитър Благоев.

Още през 1987-88 г. Тодор Живков разбира, че социалистическият модел е изчерпан. След 1991 г., имах възможност свободно да чета в архивите на Централния комитет на БКП. И тогава, запознавайки се с Юлската концепция, видях, че всъщност с нея Тодор Живков се опитва да въведе капитализъм „отгоре“ по подобие на Дън Сяопин в Китай. А пък 1986–1987 г. , пак четейки партийния архив, където има много документи за реформата в Китай, се вижда, че Живков посещава Китай, запознава се с Дън Сяопин и се връща в България, убеден, че това е пътят. И 1987 г. Юлската концепция всъщност е опит да се въведе капитализъм - тогава се наричаше пазарна икономика - при запазване на политическата власт на БКП „отгоре“.

Тодор Живков не само е убеден, че икономиката на България е в дълбока криза и че може да се излезе от нея по китайски модел с отваряне. В крайна сметка това завърши с Указ 56 от януари 1989 г..

През септември 1989 г. в Евксиноград Живков е посетен от Мечислав Раковски - бившият полски министър-председател и лидер на Полската работническа партия. Той има един дълъг разговор с Тодор Живков, за който Раковски разказва в спомените си. Пише, че е видял един човек, който разсъждава не само нормално, но който вижда, че тази система повече така не може да съществува и иска да бъде приета друга. Най-вече това му прави впечатление — думите на Живков, че Горбачов води страната си по погрешен път и я води към унищожение, към капитулация на системата, а ние сме част от тази система и това ще последва и нас. Раковски го пита: „Добре, защо не тръгнете по друг път?“ Живков му отговаря, че китайският път е по-верен, но ние не можем да го направим, ние сме в тази геополитическа обстановка и зависим изцяло от СССР и затова се опитвах да предупредя, да кажа, че това е път, който води към катастрофа. Общият извод на Мечислав Раковски е, че Тодор Живков разсъждава много неочаквано, но много, много разумно, трезво и вярно. Той разбира накъде трябва да се върви и знае, че това не може да стане. Това са двете граници, в които той съществува.

На 7 декември 1988 г., точно преди студентския празник, по една случайност присъствах на една реч на Живков („Това, което го говорихме за социализма, все едно църният дявол ви го е казал“). Тя няма как да бъде публикувана, защото той не четеше, а импровизираше. Тогава аз бях изненадана, защото нашето отношение към него беше изключително пренебрежително. Винаги съм мислила, че той просто чете речите, които са му написани от Никола Стефанов и други хора, тогава обаче той говореше свободно и разбрах, че идеите са негови. Той каза, че всъщност ние много години сме се лъгали, че социализмът е бъдещето на човечеството. Сега виждаме, че „навсякъде в западните държави социализмът гледа от прозорците. Капитализмът е основата, а социализмът гледа от прозорците“. Сиреч, това беше едно откровено споделяне, че социализмът е стигнал до задънена улица. По-правилният път е бил капитализмът, не за друго, а защото той върви към социализъм в хубавата му страна, а не в тази бюрократичната, която се реализира при нас. Разбира се, под този образ той е разбирал социалната държава, европейската социална държава, която, за съжаление, както знаем, вече почти нищо не е останало от нея, но това е неговото виждане тогава.

Днес сме свидетели на системна криза на капитализма и се търси нещо да се направи, за да не се развие. Това, което е най-плашещо, е, че ние постепенно, постепенно вървим към разширяване на военните действия все повече и повече към Европа. Защото след Втората световна война има един период - четири десетилетия и половина, - когато моето поколение живееше с убедеността, че да, войни по света има, но в Европа това не е възможно. След Втората световна война не е възможно да има войни. Оказва се, че е възможно, защото през 1999 г. НАТО се включи във войната в Югославия, а сега, когато през 2022 г. започна войната на Русия с Украйна, цялата пропаганда тръбеше: „За първи път война в Европа!“ Не е за първи път - 1999 г. е за първи път, но така или иначе войната влиза в Европа. Проблемът е, че тези войни си имат своя собствен механизъм на избухване, на разрастване на конфликтността, но те бяха стимулирани от Запада, най-общо казано, и от Европа, и от Съединените щати - и в единия, и в другия случай. Те имат собствен механизъм, защото това, което става в Украйна, можеше да бъде избегнато. Имаше преговори, имаше Мински споразумения. А сега вече със задна дата научаваме, че тези споразумения са били само за да се подготвят военните действия. И къде е паралелът с Първата световна война? През 2014 г. се отбеляза стогодишнината и акцентът беше как стана така, че се стигна до война, която никой не искаше. Никой от политиците не искаше война, но се стигна до такава. Това е предупреждение за настоящето, което очевидно не беше чуто. Преди Първата световна война, като погледнете статистиката, първо виждате две много ярки тенденции. Едната тенденция е отслабване на Великобритания - намаляване на нейния икономически потенциал, най-вече индустриален, и влиянието ѝ в света, - от една страна, и от друга страна повишаване на потенциала на Обединена Германия.

Другата тенденция е повишаване на военния потенциал във всяко едно отношение: военната икономика, въоръжаването, различните видове въоръжения, военно-морските флотове, армиите се увеличават в този период. Опасенията ми за днешния ден са, че ние започнахме такава подготовка за война. Ужасните последици от войната в Украйна са най-тежки, разбира се, за участничките, но се отразяват на Европа, част от която сме и ние, отразяват се на световната търговия - не само в Европа, навсякъде по света. Виждайки тези последици, вместо да се опитвате със всички сили да прекратите този конфликт, дори в най-лошия случай да го замразите, вие го разширявате. Европейският съюз вече е тръгнал към подготовка за война.

Надявам се, че този паралел с Първата световна война няма да се окаже верен и ще преодолеем тази опасност, но трябва да предупредим, че когато се готвиш за война, тя често избухва. Дано не се стигне дотам.

Лошото е, че в края на 80-те години имаше алтернативата и тя беше капитализмът. Сега виждаме тази системна криза, но не виждаме решението, не виждаме алтернативата. И това ми се вижда най-тревожно, за мен е най-голямата тревога на нашия свят, която води до търсене на други решения, които са много по-лоши - военни.

Лишена от конкуренцията на алтернативната социалистическа система, капиталистическата система показва своите недостатъци. И се страхувам, че времето, в което живеем 35 - 36 години по-късно, вече като че ли показва, че и капитализмът е в системна криза. Криза, подобна на онази. Тя личи както от финансовите кризи, така и най-вече в това, което представлява неолиберализмът. През 1990 г. неолиберализмът, олицетворен от Вашингтонския консенсус, беше господстващото решение на всички проблеми на задлъжнелите държави. 35 години по-късно виждаме, че това решение ни е завело в задънена улица. Финансовият капитал, финансовата система — всичко зависи от финансите, а не от реалната икономика, не от това, което изгражда капитализма. А сега вече финансовият капитал решава всичко и това създава системна криза на капитализма.

Съществуването на две алтернативни системи - капиталистическа и социалистическа - тяхната конкуренция и противопоставяне съдействаха за хуманизацията на обществото и на Запад, и по-малко на Изтока, защото тук имаше и репресии. Изчезването на конкурентната система не се отрази добре и на другата, защото вече нямаше конкуренция.

Наричаха Източна Европа социалистическият лагер, който се противопоставя на капиталистическия свят. Още тогава ми е направило впечатление... ние сме лагер, а те са свят. През 80-те години по много показатели личеше, че е настъпила глобална криза на социалистическия модел и това се признаваше, особено през втората половина на 80-те години, от основните лидери. В Китай си го признават още след смъртта на Мао.

В Източния блок беше видно от всички страни тази дълбока криза и тя започва с икономиката, следвана от политиката, идеологията. Почти никой не възприемаше насериозно т. нар. научен комунизъм, който винаги ми е изглеждал като една измислица, една красива приказка: какво трябва да бъде, а не каква е реалността.

Ще спомена един цитат в западногермански вестник на Лех Валенса, когато малко преди да победят в „Солидарност“ в изборите през юни 1989 г., го интервюират и го питат как се отнася към това, което прави Горбачов. Той каза: „Аз му желая всичко най-хубаво, много се надявам неговата идея за перестройка да успее, но ние всъщност не искаме да търсим някакви нереализирани модели, някакви бъдещи утопични модели. Ние знаем това, което е проработило, и това е Западът, и ние ще вървим по тази линия.“ Горе-долу, макар и не толкова драстично, горе-долу по този начин мислехме и ние, а както виждаме от тази среща от края на 1988 г. и Тодор Живков е мислил така.

След 1944 г. България приема „на готово“ съветския модел, а след 1989 г. някак си приема „на готово“ западния модел. Лошото беше, че този процес на рухване на социализма съвпадна с една голяма тенденция в американската и западноевропейската икономика - изчерпване на кейнсианския модел. Той много дълго - от 30-те години - господства и през 70-те години вече достига до края на възможностите си за инспириране на бързо развитие и настъпва монетаризмът. Плод на това мислене, е Вашингтонският консенсус, определен през 1979 г., разбира се, във Вашингтон, за излекуване на задлъжнелите страни.

Най-важните съвети, всички рецепти, които идваха от Запад, от Международния валутен фонд, от Световната банка, ние приемахме „на готово“, затова нямаме наш модел. Вашингтонският консенсус е създаден за задлъжнелите страни от Латинска Америка, от Азия, не е за нас. Онези дългове, заради които фалирахме и заради които Андрей Луканов обяви фалита на държавата с мораториум, бяха 9,5 милиарда долара. Сега дълговете ни са много по-големи, но бяхме в друга ситуация. И най-вече в обществото беше създадена психозата: как ще ги връщаме тези дългове.

Тези съвети дойдоха при нас - много държавно ориентирано общество, държавен социализъм - и изведнъж дойде Вашингтонският консенсус, който казва 100% приватизация. Сривът беше много голям, шокът беше много голям. Това не е някаква постепенна еволюция. Рязко от едната система трябваше да преминем към друга. Това няма как да стане без криза.

В българското общество съветският модел идва на много по-благоприятна почва. Ние сме все пак в рамките на Византия, Османската империя, Руската империя. Една силна роля на държавата и не толкова развито гражданско общество, индивидуализмът остава на по-заден план. Така че държавният, съветският социализъм идва на много по-подготвена почва и се вписва много по-добре в България, докато в Централна Европа не е така. Там обществото се бунтува от самото начало: 1956, 1968, 80-те години, „Солидарност“. И всичките тези неща аз ги говорих на студентите без никакъв проблем.

Избързването да приемем нова Конституция веднага след 1989-а беше грешка. Ще кажа и защо е грешка - защото другите страни в преход не бързаха с конституции. Още повече у нас бяха извършени всички поправки в Конституцията, гласувани единодушно от Комунистическото народно събрание - бяха премахнати Член първи, всяко споменаване на комунизъм, на централизирана икономика, на планова икономика. Всичко това беше премахнато от Конституцията. И в Полша, и в Чехословакия, и в Унгария направиха същото. В Унгария има 100 промени в конституцията тогава и новата им конституция е от 2009 г.. През цялото това време те си съществуват с тази конституция, която е изчистена от идеологическия, социалистическия нанос. В Чехия и Словакия държавите се разделиха 1992 г. и 1993 г. трябваше да започнат съществуването си от двете държави и те си приеха отделни конституции. В Полша приеха конституция през 1997 г. Единствената страна, като нас, която по-рано изработи конституция, беше Румъния, но, както виждате, и на двете държави това не им помогна. Нямам нищо против Конституцията ни, тя е добра, по западен модел, но преждевременна. Имаше институции, които дълго време не бяха създадени, именно защото обществото не беше готово.

Това е първата конституция, която е приета в страна в преход, и това не е добре, защото тя беше приета от страна, която е най-назад в реформите, в промените. А основният закон на едно общество трябва да отразява обществото — историческото развитие трябва в дадения момент да се кодифицира, да се опише в закон, но това трябва да стане след като то е еволюирало, а при нас беше обратният процес - правилна конституция, която трябва да ни вкара в демокрацията и пазарната икономика.

Димитър Луджев, Снежана Ботушарова и Стоян Ганев в един наш семинар в края на 1989 г. развиха идеята, че за да настигнем другите в Източна Европа, трябва да проведем първите избори за Велико народно събрание, което да изработи Конституция. Въобще не се поставяше под въпрос, че новите сили - СДС - ще спечелят изборите. Тази увереност беше потвърдена и по време на посещението на държавния секретар Джеймс Бейкър на 10.11.1990 г.. Желю Желев ни разказа, че в разговор с ръководството на СДС Бейкър е казал: „Трябва да побързвате с изборите, за да вземете властта и да извършите истински реформи! Да не позволявате на комунистите да спечелят, защото те правят бавни реформи.“ И така идеята да се направи демократична конституция, която да вкара българското общество в новия модел, и от друга страна бързането СДС да вземе властта създадоха тази грешка. На Кръглата маса представителите на СДС предлагат изборите да бъдат за Велико народно събрание и да бъдат проведени през месец юни, а не през есента, както предлагаха социалдемократите и земеделците.

Ние бяхме първата страна, в която бившите комунисти спечелиха първите избори, но не бяхме единствената. В Румъния също така спечелиха, в бивша Югославия също. Според мен това е балканска специфика. Просто балканските общества реагират по по-различен начин както на налагането на съветския модел, така и по-късно на демокрацията. Ние сме европейски регион, който има специфична история - история, която е в рамките на такъв модел на силна държавност: Византия, след това Османската империя, Руската империя. Нашият модел повече прилича на руския, отколкото на централноевропейския. При нас колективизмът е много по-силно разпространен, индивидуализмът е по-рядък и с не толкова големи прояви в обществото, а пък западният модел се гради върху индивидуализма, върху това, което наричаме гражданско общество. Това го няма в нито една от балканските държави и ние виждаме и до ден днешен колко различен е балканският модел.

Ръководството на БСП беше изненадано от победата в изборите, беше стъписано. Има един спомен на Благовест Сендов, който разказва, че преди да замине за СССР на конгрес на математиците, има разговор с Петър Младенов и той му обяснява, че изборите ще бъдат спечелени от СДС и ще трябва да се състави правителство, което да бъде оглавено от Дертлиев, а Луканов трябва да бъде вицепремиер. Това показва, че мисленето в принципите на демокрацията е много неясно в българските условия, защото, ако спечелиш избори в демократични условия, ти даваш мандат да състави правителство този, който ги е спечелил, а не да прави коалиции с противника. Второ, Петър Младенов е убеден, че СДС ще спечелят изборите. А това, че Андрей Луканов беше стъписан, личеше от безплодните му дълги опити да направи правителство заедно със СДС след победата. Победата на БСП в изборите не беше очаквана от Андрей Луканов, и той, гледайки това, което става в Централна Европа, почти цял месец води преговори с представители на СДС да влязат в правителството, обаче те отказваха. Желю Желев ни разказа на тази конференция, че СДС са били убедени, че ще спечелят, защото на предизборните митинги идвали много хора. Не си давахме сметка от „Раковски“ 134, че всъщност София не е България. Защото в София СДС спечели 52%, но в страната беше обратното. СДС най-вече не искаха да влязат в правителството на Луканов, защото не искаха да носят отговорност за тежестите на реформите. Всички говорят за политическите промени, но никой не говори за икономическите. Трябва да си понесете цялата отговорност за кризата. Това е логиката. А ние ще дойдем и ще започнем отначало.

Луканов го оставят и той е принуден много по-късно да състави правителство. Любопитно е, че в този момент го изоставя и БЗНС. И всъщност второто правителство на Луканов е единственото правителство в историята на България, което е съставено само от комунисти. Там има и безпартийни, но това е единственото комунистическо. Преди това винаги БЗНС е било присъдружна партия.

Всичките в това правителство са привърженици на капитализма, на пазарната икономика. Те се опитват да въведат пазарна икономика и срещат голяма съпротива. Луканов беше свален от стачка на профсъюзите, и то стачка, която беше започната от КНСБ. Правителство на партия, свързана с миналото, да въвежда капитализма, е като Барон Мюнхаузен - да се изтеглиш сам за косата.

Това е един от големите проблеми на българския преход - че продължи този период на нежелание да се върви по пътя, по който вървят другите. Когато обаче през 1991 г. СДС все пак спечелиха - с малко, но завинаги, както казваше Георги Марков, - и дойде правителството на Филип Димитров, се видя колко е неподготвена опозицията в България за управление. В Централна Европа, където опозицията веднага пое управлението - още от 1989 г. в Полша, от 1990 г. в Унгария, в Чехословакия, - те имаха дълъг период - 10-и на години - на дисидентство, на борба с властта, на съставяне на различни програми, икономически и други. При нас това стана за много кратък период от време. Първата дисидентска организация в България е на 8 март 1988 г. - година и половина преди рухването на системата - и тя беше съставена главно от комунисти, активни борци и подобни.

И за това правителството на Филип Димитров до голяма степен се самосвали, защото извършваше неща, които на идеологическа основа нямаха икономическа логика.

Моето виждане за прехода е, че той приключва 2007 г. с приемането ни в ЕС, защото за мен преходът беше от социализъм към капитализъм, парламентарна демокрация и капитализъм, а приемайки ни в ЕС, признават, че сме държава с пазарна икономика.

Кризата на европейската култура дойде и у нас и тази криза има един сблъсък между европейската културна традиция и американската култура. Дойде комерсиализацията, дойде масовата култура. САЩ, ако имат някакъв принос, голям принос към световната култура, това е изобретяването на масовата култура - културата трябва да се превърне в продукт, в пазарен продукт. Чалгата е олицетворение на тази култура. 

Делян Пеевски е много умел в боравенето с паричните потоци, заделяйки ги. Той фалира едно след друго много важни предприятия за България, излизайки сух от водата. Вината е върху другите, те са преследвани, а той получава само финансовата изгода, и тези протести от 2013 г. и 2020 г., които разтърсиха цялата политическа система, за съжаление, създадоха дълбоката криза на българската демокрация. Оттам нататък като че ли не може да се създаде някаква ясна политическа алтернатива. И в крайна сметка никак не е случайно, че се върнахме към същото. Това няма как да не очертае една картина на безверие. Аз, признавам лично, се чувствам горе-долу, както се чувствах през последните 80-те години. Усещане за безсилие, за криза, в която не се вижда изходът, алтернативата. Тогава през втората половина от 80-те години се появи алтернативата - Горбачов, западният модел, успешен модел. Сега виждаме как ни управляват задкулисно. Наскоро студенти ме попитаха: добре де, в България има ли демокрация? И аз им отговорих: „Зависи какво разбираме под демокрация. Ако разбираме процедурата - имаме, защото имаме избори, имаме политически плурализъм, избори за президент, за парламент. Всичко това го имаме. По същество обаче това не може да се нарече същинска демокрация, а е по-скоро фасадна. Още повече че в термина демокрация, поне така, както са го разбирали древните, има много силен елементът на пряката демокрация, на участието на гражданите. Такова нещо вече няма. При нас е представителна демокрация, която се гради върху една малка част от населението.“

Това е дълбока криза на демокрацията, защото хората все по-малко и по-малко се чувстват свързани с управлението си. Разширява се пространството между управляващи и управлявани и ние се връщаме към оня период, когато на управляваните им е все едно и всеки гледа да се спасява по единично, кой както може. Най-лошото на тая дълбока криза на демокрацията е, че вече няма онзи успешен алтернативен модел на Западна Европа, защото и там виждаме подобни процеси. Това е чувство за безнадеждност. Не се развива едно общество, когато в него преобладава песимизмът и безнадеждността.

Бойко Борисов е уникален лидер в годините на прехода. Той за малко не стана най-дългогодишният министър-председател в цялата история на България. Станко Тодоров го изпреварва с един месец. Неговото време като че ли по малко отминава, но той е уникален. Това е човек, който не е възпитаван, не е учил за политик, не е учил за държавник, обаче го прави. Прави го, защото има вътрешната нагласа, защото сега много хора казват, че той се учил от Тодор Живков и от Симеон Сакскобургготски, ама той ги е избрал. Бойко Борисов, да не забравяме, той не си хвърля партийната книжка, когато деполитизират МВР, а излиза от МВР, за да не си хвърли партийната книжка, и същевременно, когато създава своята охранителна фирма „Ипон“, той предлага да охранява Тодор Живков и, доколкото знам, го охранява без заплащане — доброволно го прави. След това охранява и Симеон Сакскобургготски и той го прави политик, като го предлага за главен секретар на МВР. Основният капитал на Бойко Борисов е умението да говори с хората. Той чувства, очевидно чувства обществените нагласи и винаги намира език с хората. Като казвам „език с хората“, нямам предвид език с елитите. Той е типичен пример за популист политик, който не се опира върху структурите, върху администрацията и върху легитимните демократични структури, а предпочита да контактува директно, прескачайки, например, Народното събрание.

Докато Бойко Борисов е типичен пример за популист, Пеевски е типичен пример за сенчеста власт. Той неслучайно се ориентира към ДПС, защото тя е такава затворена организация, която не се вписва в демократичните структури. Аз дълбоко се надявам, че Пеевски никога няма да стане министър-председател, защото не мога да си представя, че българското общество ще приеме това нещо. Не мога да го прогнозирам, просто се надявам. Това би било не просто криза на демокрацията, това би било край на демокрацията. Мисля, че това е фигура, която показва най-лошото от еволюцията на прехода. Това е скрита власт, финансова власт, която руинира самото съзнание за демокрация.