Мартин Ралчевски при Явор Дачков: Западът изгони Христос и нарече безумието прогрес. В България се живее по-добре

Живях 17 години във Великобритания. Страната вече е на първо място в света по изнасилвания на глава от населението - 250 хиляди на година. Имам три деца и слава Богу, че вече не сме там. Европа изгони Христос и изгуби инстинкта си за самосъхранение. Подмени вярата с удобство, а днес не знае как да защити нито децата си, нито собственото си бъдеще. България още има онова, което Западът пропилява, но егоизмът изяжда и нас.

Явор Дачков разговаря с писателя и сценарист Мартин Ралчевски за новия му роман „100% любов“, за живота в емиграция, за вярата пред лицето на смъртта и за жертвоготовната любов.

Разговорът е записан на 19 октомври 2026 г. в Ехо Медия Студио. Оператори и монтаж: Елизабет Хасан и Христо Анчев.

Още акценти: 

Моят нов роман „100% любов“ не е любовен роман - той е за спасяването на една напълно чужда душа. Главната героиня Катя е семейна жена, която се влюбва в друг човек, но само дотам - историята е за нейната жертва да спаси една друга жена. Всички ѝ казват: „Страхувай се, имаш деца, имаш работа, недей да бъдеш смела“, а тя въпреки това казва: „Аз ще се боря“. Бог възнаграждава този, който слуша съвестта си, а Бог говори в съвестта на човека.

Снимах се във филма „Троя“ с Брад Пит, а ми беше мъчно за България. Бях на един прекрасен, лазурен плаж на океана, снимахме огромна американска продукция, храната ти е осигурена, всичко е на такова високо ниво, а на мен ми е мъчно и си казвам: „Кога ще свърши това, тук не се издържа, искам да си се върна у дома“. Именно там, в Мексико през 2003 г., написах и първата си книга.

Седемнадесет години съм живял във Великобритания и не съм видял такива европейски ценности. Има едно възпитание, фалш и лицемерие, има по-добър живот, но ценности не съм видял. Западът страда от наистина тежък ментален и онтологичен проблем. Когато живееш в тотален хедонизъм, когато всичко ти е уредено, нямаш болка и си изгонил Бога, умът на хората се помрачава. Трябва да се смени тази политическа система, единствено за да може да се спаси континентът - по трудния начин, уви.

В България сме по-невъзпитани, но пък сме по-автентични. Имам навик винаги да благодаря, като се разминавам с хората, а те не ми вдигат ръка - това ме изненадва. Но онова, че изоставаме, всъщност ни спасява в момента от тази вълна, която идва. Най-големият проблем на България е липсата на раждаемост - егоизмът ще ни изяде.

Материално по-добрият живот не води до себереализация, до намиране на щастие. Животът в емиграция е самотен живот. Родината има своите кусури, има своите проблеми, но не се сменя родината. Никого не обвинявам, никого не съдя - всеки да си знае къде е и какви са му приоритетите, но в крайна сметка човек трябва да си е там, където е роден.

Схимонах Антоний Зографски почина едва на 25 години - аз го чувствам като светец. Беше наш колега от Богословския факултет и носеше непрекъснато раница от 35-40 килограма: „Това ми потиска страстите“. Имаше болно сърце, но когато му казвали, че трябва да се оперира, отговарял: „Господ колкото е дал - ако така ми е дал да съм с болно сърце, да живея по-малко, ще живея по-малко“. Когато отворили гроба му, видели жълти кости - по атонската традиция това са костите на светците, а ние сме познавали този човек, говорили сме си, спорили сме и нищо не сме забелязали.

Хората не знаят каква е огромната сила на молитвата. Аз мечтаех дълги години да направим православен филм - не игрален филм, в който има малко християнство, а филм на християнска основа от начало до край. На читателите казвах: „Може ли в молитвите си да включиш Бог да благослови да има филм?“. Откъде да знам чия молитва е чул Господ, за да се намерят продуценти и хора, които да помогнат да стане филмът.

Молитвата беше само: „Господи, прости ми греховете“. Когато бях в Израел, падаха бомбите на почти сто метра - до една къща падна бомба, умряха двама души. Тази молитва, която имах там, никога не съм я имал, а другата най-силна молитва ми е била, когато е било болно някое от децата ми. Убеден съм с цялото си сърце, че има живот след смъртта, но ме беше страх да не отида неподготвен и Господ да ми каже: „Ти беше лицемерен, ти живя за себе си, никога не съм те познавал“.