Вечно непоправимият Белмондо

<p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>Този ден той обядва със стар приятел адвокат в ресторанта на Пале Роял, облечен в хубава лилава риза с шалче. До него е седнало кучето му Шипи, помияр, подарен от приятелката му Брижит Бардо. С безупречно сресана бяла брада и загар - спомен от почивката му в Кан - Жан-Пол Белмондо, 80-годишен, е успял да превъзмогне парализата, която получава след мозъчния кръвоизлив през 2001 г.</p> <p>Шампион на френското кино (130 млн. зрители са гледали филмите му), глезен от публиката, която винаги се е разпознавала в него, той остава символ на жизненост и естественост. Никога не е губил своята аура, присмехулност и спонтанност, подобно на Сирано, неговият любим герой в театъра. От Белмондо до Бебел, от Новата вълна до популярното кино, от боксьора със счупен нос до лудата глава, която виси от хеликоптер, той остава един от най-хвалените артисти. До него се приближават млади китайски туристи и го обграждат за снимка&hellip; Белмондо се усмихва, щастлив е&hellip;</p> <p>В понеделник, 14 октомври, Фестивалът "Люмиер" в Лион ще го почете с прожекция на възстановено копие на шедьовъра на Анри Верньой "Една маймуна през зимата", по романа на Антоан Блонден. През 1962 г. 29-годишният Белмондо се снима с 58-годишния Габен. Повод за актьора да съживи някои стари спомени.</p> <p>&nbsp;</p> <p><img src="/uploads/editor/1136.jpg" alt="" width="630" height="454" /></p> <p><em>Жан Габен и Белмондо в кадър от "Една маймуна през зимата"</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>- Образът, който ви идва на ум, когато си спомните за "Една маймуна през зимата?</strong></p> <p>- Беше невероятно. Аз, Жан-Пол Белмондо, се снимах с Жан Габен. В главата ми е този необичаен образ: моето физическо присъствие до великия Габен. Бях в шок!</p> <p><strong>- Искахте ли да играете тази пиеса в театъра?</strong></p> <p>- Не. Съвсем не. Тази история не е създадена, за да бъде играна на сцената.</p> <p><strong>- Първата ви среща с Жан Габен?</strong></p> <p>- Първият път беше преди снимките. Срещнахме се в едно бистро, където пихме кафе. Накрая бях доволен и исках да го почерпя. Той ме погледна и каза: "Не, всеки си плаща своето". Впоследствие всичко между нас се промени. Връзката ни се превърна в солидно приятелство. Станахме истински съучастници.</p> <p><strong>- Той даваше ли ви съвети?</strong></p> <p>- Не. Всъщност Габен никога не е играл с мен като стар професионалист, който дава уроци. Той винаги ми е казвал: "Играй както искаш". Това правило ме следваше през цялата ми кариера.</p> <p><strong>- По време на снимките не сте искали дубльор за сцената с коридата с коли&hellip;</strong></p> <p>- Не. И никой впрочем не ме попита дали искам дубльор. По онова време Жан Габен ми каза: "Спри да правиш глупости, момче. Това е много опасно. Има хора, на които им се плаща, за да правят каскади. Така че спри!". Но аз ги направих въпреки всичко, защото ми доставяше огромно удоволствие. Трябва да уточня, че самият автор, Антоан Блонден, е преживял наистина тази сцена. Една вечер, след като пийнал с приятели, си играл на тореадор на бул. "Сен Жермен", пред кафене "Ла Рюмри".</p> <p><strong>- Актрисата, която най-много ви харесваше да държите в обятията си?</strong></p> <p>- Мишу! (смях).</p> <p>&nbsp;</p> <p><img src="/uploads/editor/1139.jpg" alt="" /></p> <p><em>С Джийн Сибърг в "До последен дъх"</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>- Актьорът, на когото завиждахте?</strong></p> <p>- Никога не съм бил завистлив освен към самия себе си.</p> <p><strong>- Най-хубавата ви каскада?</strong></p> <p>- Тази, която не съм направил.</p> <p><strong>- Най-големият ви страх?</strong></p> <p>- Да ви видя! (смях). Но защо това ви разсмива?</p> <p><strong>- Най-жестоката ви смърт на екрана?</strong></p> <p>- Нито една. Но най-необичайната беше в "Лудия Пиеро".</p> <p><strong>- Любимият ви режисьор?</strong></p> <p>- Но защо да причинявам мъка на някого?</p> <p><strong>- Най-хубавото ви преживяване в театъра?</strong></p> <p>- <em>Kean</em> на Александър Дюма (през 1987 г. - б.а.) беше за мен момент на голямо вълнение, защото беляза завръщането ми в театъра след 28-годишно отсъствие. Почувствах се на сцената, сякаш вчера съм бил там. Имах шанса да получа роля, която ми беше по мярка и ми позволяваше да играя във всички регистри.</p> <p><strong>- Съжаления?</strong></p> <p>- Имам само едно професионално съжаление. То засяга само мен.</p> <p><strong>- Героят, на когото най-силно сте се оприличавали?</strong></p> <p>- Нито един. Героите ги играя на сцената или на екрана, след това ги закачвам в гардероба.</p> <p><strong>- Най-хубавото човешко качество?</strong></p> <p>- Честността. Мога да простя една грешка. Едно предателство - никога.</p> <p><strong>- След Фестивала в Кан преди две години ето че сега Фестивалът "Люмиер" в Лион ви отдава почит. Това не е ли малко подозрително?</strong></p> <p>- Вашият въпрос ми изглежда доста подозрителен!</p> <p><strong>- Приятелите ви все още ли са вашият кислород?</strong></p> <p>- Винаги. Наистина от 65 г. имам за приятели Рошфор, Мариел, Риш, Верние, Шарл Жерар. Без да забравям онези, които си отидоха, като Мишел Бон, Брюно Кремер и Ани Жирардо. Приятелството ми с Пиер Брасьор беше много важно и решаващо. Те винаги са били моят кислород. Имал съм и други глътки въздух. Но няма да ви кажа кои. А няма ли да ме питате за жените?</p> <p>&nbsp;</p> <p><img src="/uploads/editor/1138.jpg" alt="" /></p> <p><strong><em>Жан-Пол Белмондо</em></strong></p> <p>&nbsp;</p> <p><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></p>