- 10 Sep 2020
- 213
- 2
Какво разказва Умберто Еко в последната си книга? „Това са публични лекции, които са ми били поръчани, и бяха събрани”, уточнява писателят, който беше в Париж през март. Добре, но за какво се разказва? „Не е задължително всичко да се прочете, но повествователната структура на комерсиалните криминални романи трябва да бъде взета на сериозно. Тя е вдъхновена от класиците. На популярната литература често й липсва стил, но тези писатели умеят да разказват истории”. Ето ни вече в „Изповеди на един млад писател”. Себастиан Лапак, "Фигаро".
<p><em>Има голяма повествователна сила в „Граф Монте Кристо"</em>, продължава авторът на „Името на розата”. <em>Тази мащабна повествователност вече е изкуство!</em></p>
<p>Това е вярно. Тук си спомняме за „Дон Кихот”, написан от Сервантес в момент от живота му, когато се е стремял да продаде книгите си и да спечели много пари. <em>Но вашето разсъждение е типично френско</em>, поправя учителят. <em>Поставяте си прекалено много въпроси за това какво е и какво не е едно произведение на изкуството. </em></p>
<p><em><strong>Защо писателите вече не умеят да разказват истории? Защо актьорите вече не разсмиват?</strong> </em></p>
<p><em>Това е единственият въпрос, който трябва да си зададете. Това, което сме загубили днес, е едновременно ритъма и обрата. От една в друга книга, не вървях по един и същ начин. В „Името на розата” възприех стила на средновековен хроникьор, а в „Махалото на Фуко” промених стила. Трябва да се освободиш от механичните шаблони</em>.</p>
<p>Урок по писане, урок по стил. Лека полека атмосферата се разчупва. Обсъждаме писатели, които обичаме: Аристотел („Поетика”), Тома Аквински („Сума на теологията”) и Сименон (неговите 400 романа). <em>Това, което е очарователно при Сименон, е, че можеш да отрежеш половината и останалата половина си остава необикновена, </em>смята италианският писател.<em> Не може да се каже същото за „Пармският манастир” или за „Червено и черно”. Ако отрежеш половината, какво ще остане?</em></p>
<p>Истинският въпрос все пак е „какво ще остане от това, което се преживява и случва днес”. <em>Не задавайте този въпрос... Невъзможно е да се говори за настоящето. Може да се окаже, че сте срещнали на улицата най-големия жив съвременен артист, когото не сте забелязали и когото никога няма да забележите... Помислете за Балзак... Трябвало е да се изчакат Маркс и Енгелс, за да бъде признато най-накрая, че той е видял и разбрал всичко за модерния свят</em>.</p>
<p>Урокът на „младия писател” е ясен. Геният е мистерия. И времето не съществува за артистите. <strong><em></em></strong></p>
<p><strong><em>Вчера прочетох „Ема” на Джейн Остин. Това за мен е един голям съвременен роман!</em></strong></p>
<p>А за политика ще поговорим ли малко? Все пак в момента се случват неща в Италия? <em>Не, няма да говорим за тях</em>. Наистина, не смятате ли, че това, което ни дебне, дори тук, във Франция, е съдбата? <em>Може би</em>.</p>
<p>Добре, тогава да преминем към друго нещо. Пазолини? <em>Той беше голям критик, с енергия, вкус към истината. Знаете, че понякога с него имахме приятелски, понякога напрегнати отношения... Много добър поет също. „Прахът на Грамши” е голяма книга. Обратното, никога не съм мислел, че е добър писател. Много скромен писател, от моя гледна точка... Що се отнася като режисьор, също не мисля нещо по-различно...</em> Ай! Ами „Мама Рома”, и „Евангелие по Матея”, и „Сало, или 120-те дни на Содом” не са ли шедьоври?</p>
<p>Пазолини все пак ни научи, че фашистите са били единствените истински анархисти. И че фашизмът, противно на училищния канон, не е бил ред, а безпорядък – гнусен и дяволски безпорядък, победатата на Креон над Антигона. <em>Погледнато по този начин, може би имате право...</em></p>
<p><img src="/uploads/editor/ЕCO.jpg" alt="" width="620" height="348" /></p>
<p><em><strong>Умберто Еко в началото на 60-те г. на ХХ век</strong></em></p>
<p> </p>
<p><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></p>
