Уилем Дефо като Пазолини

<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/46265_IsyEClbl21tR5EQx8XVvZ4ZflcvSqn.jpg" /></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>- Отдавна ли познавате работата на Пазолини?</strong></p> <p>- Като млад гледах &ldquo;Сало, или 120-те дни на Содом&rdquo;. След това, когато снимах &ldquo;Последното изкушение на Христос&rdquo;, Мартин Скорсезе ми каза: <em>гледай &ldquo;Евангелието по Матея&rdquo;</em>. Този филм ми показа, че съществува абсолютна свобода в начина да разкажеш една история. По-късно гледах трилогията за живота (&ldquo;Декамерон&rdquo;, &ldquo;Кентърбърийски разкази&rdquo;, &ldquo;Цветът на Хиляда и една нощ&rdquo;). Впоследствие, когато срещнах жена си (<em>италианската режисьорка Джада Колагранде - б.а.)</em>, тя ми разкри поезията на Пазолини и различни аспекти от живота му, хомосексуалността му, политическите му възгледи&hellip; Подготвяйки филма с Абел, прочетох статиите на Пазолини, критическите и политическите му съчинения, неговите романи.</p> <p><strong>- Как се роди идеята да фокусирате филма около последния ден от живота на Пазолини?</strong></p> <p>- Много бързо разбрахме, че не искаме да правим класически биографичен филм. Знаехме, че убийството на Пазолини бележи края на нашия филм. Не можехме да го избегнем, но не искахме това да е централният сюжет: решихме просто да го разкажем, да останем верни на известните факти. Долнопробно престъпление, политически заговор? Несъмнено никога не ще узнаем истината.</p> <p>Пазолини е живял няколко живота и това, което е интересно, е, че дори през един обикновен ден, се виждат различните лица на неговия живот: връзката с майка му, с приятелите, творческия му процес, политическите му размишления&hellip; Всичко това е едновременно и свързано.</p> <p><strong>- По-трудно ли е да изиграете реална и известна личност?</strong></p> <p>- Не можех да претендирам да изиграя мита за Пазолини, това е прекалено много за един актьор. Трябваше да остана обикновен, близък до познатите факти, като едновременно се опитам да си представя и да разбера какво е било емоционалното му състояние, идеите му.</p> <p><strong>- Как виждате връзката между Абел Ферара и Пазолини?</strong></p> <p>- Те не си приличат, но могат да се намерят общи неща между тях. Пазолини е бил обсебен от секса, което може да се сравни с предишната пристрастеност на Абел към наркотиците. Мисля също, че подобно на Пазолини Абел обича обикновените хора без да ги съди. Освен това Пазолини е създал свой свят. И Абел е такъв, напълно извън индустриалната система на киното.</p> <p><strong>- Какво е днес наследството на Пазолини според вас?</strong></p> <p>- Харесват го не само заради филмите му, но също и заради критическата му работа, съчиненията му. Той е бил визионер. Всичко, което е казал, изглежда ясно днес: консуматорството, хомогенизацията на обществото, илюзията за свободата&hellip; Това, което е смахнато, е, че той е предусетил нашия свят, въпреки че не е познавал технологията, която ускори и засили този процес. В политически план, той виждаше, че консуматорският индивидуализъм ще ни накара да загубим културните си специфики, различията си, нашите идентичности, защото всичко е унищожено от масовата консумация. Както казва в последното си интервю, всички ние желаем едно и също нещо. А когато всички желаят едно и също нещо, завършваме в този ужасен свят, в който живеем. В повсеместната конкуренция и тази изтощителна борба без край, забравяме простата красота на нещата и на хората.</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/46265_28CCMHAiWXlkg9LPsmARVhe8HOqWms.jpg" /></p> <p><em>Уилем Дефо в &quot;Пазолини&quot;</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>- Вече сте снимал четири филма с Абел Ферара. Как ще опишете връзката си с него?</strong></p> <p>- В момента на <em>New Rose Hotel</em> (1998), първият ни общ филм, се научих да познавам Абел. След това снимахме <em>Go Go Tales</em> (2007) и тогава усетих, че ставам сътрудник в неговия творчески процес. Филмът след това, <em>4 h 44, dernier jour sur terre</em> (2011), го измисляхме от ден за ден. От филм на филм се развиваше нашето взаимно разбиране, намерихме се. Да срещнеш режисьор, който споделя твоите главни интереси, да намериш общ език с него и доверие, е мечта за един актьор&hellip; Когато имаш това, мислиш само за филми. Някои са добри, други по-малко, но винаги можеш да се погледнеш в огледалото, защото знаеш откъде идват тези филми.</p> <p><strong>- Вие сте единственият актьор, успял да създаде дълготрайна връзка с Абел Ферара. Как си го обяснявате?</strong></p> <p>- Абел въплъщава това, за което говореше Пазолини, най-малкото в общата панорама на киното. Начинът, по който се финансират и продават повечето филми, на практика изключва личностите, изпълнени с живот, със свобода, с неконвенционални възгледи. Хората, които държат лостовете, вече не искат да работят с прекалено силни, прекалено непредвидими личности, които затова изчезват от киното.&nbsp; Така че, когато имате човек като Абел, го цените.</p> <p><strong>- Работил сте с много режисьори. Различно ли е да направиш &ldquo;Спайдърмен&rdquo; и &ldquo;Пазолини&rdquo;?</strong></p> <p>- Изкушавам се да ви кажа, че независимо от филма, винаги е едно и също за актьора, който трябва да играе. Същевременно начинът на игра се различава във всеки филм! Винаги е еднакво и никога не е<strong> </strong>едно и също. С всеки филм поставяш брояча на нула, питаш се: какво е естеството на този филм, каква е същността на моята роля?</p> <p>Освен това има хора, с които се разбираш по-добре, отколкото с други, но това няма нищо общо с типа филм. Например, аз играя много малко в Холивуд, което не означава, че мразя Холивуд, защото съм имал добър опит там и смятам, че е добре да се работи в различен контекст. Но, от социална и лична гледна точка, нямам много общи неща с хората, които работят там. Предпочитам режисьорите, които се изживяват като артисти.</p> <p><strong>- Работил сте с европейци като Вернер Херцог, Вим Вендерс, Ларс фон Трир&hellip; Виждате ли разлики в подхода между американското и европейското кино?</strong></p> <p>- По-скоро това зависи от отделния режисьор. Киното е международен език, а сега още повече, когато всички ние сме взаимно свързани. Различията между европейското и американското кино засягат повече бизнес аспекта и може би общата култура. Затова обичам да гледам чужди филми, те са по-тайнствени в моите очи, защото не знам предварително кои са актьорите, героите, пейзажите и т.н. Обичам също да работя с актьори, чиято кариера не познавам. С непознатото ти самият си по-девствен, по-свеж, имаш по-малко предразсъдъци.</p> <p><strong>- Първата ви голяма роля бе в един култов филм: </strong><strong>&bdquo;To Live and Die in L.A.&rdquo; </strong><strong>на Уилям Фридкин през 1985 г.</strong></p> <p>- В САЩ той бе смазан от критиката: <em>&ldquo;Това е филм, който те оставя безучастен, защото няма нито един герой, с който можеш да се идентифицираш, всички са корумпирани, дори добрите всъщност са лоши&rdquo;.</em> Впрочем именно в това е силата на един филм! Фридкин бе напрегнат, силният му студиен период бе зад гърба му и &bdquo;To Live and Die in L.A.&rdquo; бе напълно независим финансово. Фридкин променяше сценария почти всекидневно!</p> <p><strong>- Играл сте в два филма на Мартин Скорсезе, въплъщение на американското кино от последните три десетилетия.</strong></p> <p>- Това бе много по-различно, отколкото с Абел. Мартин е обсебен от киното, той е гледал всички филми. Той носеше този филм в главата си от дълго време, но бяхме недостачно обезпечени. Главният оператор Майкъл Балхаус трябваше да работи с малко средства по средата на мароканската пустиня. Имаше малко дубли, беше много горещо през деня и много студено вечерта, но това беше хубаво приключение. Спомням си, че Марти беше много прецизен и се забавляваше. Той обожаваше да бъде в монтажната зала, повече дори, отколкото на снимачната площадка.</p> <p><strong>- Имал сте също шанса да работите с режисьори със силен характер, дори ексцентрици, като Уотърс, Кроненберг и Линч.</strong></p> <p>- Общото между тримата е, че те контролират своите филми във всеки един аспект. Те не са натуралисти, а създават свой собствен свят. Кроненберг често работи с един и същ екип в Канада. Той има метод, работна общност, която го защитава и му дава пълна свобода. На снимачната площадка атмосферата е много приятна, той успява да създаде обстановка без стрес. Линч е маниак на контрола, не променя нищо от това, което е написал и замислил. Не можеш нищо да импровизираш. Уотърс е в свят на домашно направените филми. Той живее и снима в Балтимор, кара приятелите си да играят&hellip; Това е група, която не прави нищо заради кариерата, която просто е доволна да снима филм от време на време.</p> <p><strong>- Към списъка на режисьорите със свой собствен свят може да се прибави Уес Андерсън, с когото направихте <em>The Grand Budapest Hotel</em></strong><em>.</em></p> <p>- Както предишните трима, и той създава свой, не съвсем реалистичен свят. <em>The Grand Budapest Hotel </em>е добър пример. Той рисува сториборд, заснема, без никога да се отклони от проекта си. Обратното на това, което прави Ферара. Абел създава тон, той е много инстинктивен.&nbsp;</p> <p><strong>- Бяхте също много верен на Пол Шрайдер, по-класически режисьор, който идва от орбитата на Скорсезе.</strong></p> <p>- Той имаше голям успех, но мисля, че е подценен, защото прави кино по скромен начин. Освен това той има протестантско, пуританско възпитание, заради което разглежда дистанцирано много емоционални, дори сексуални теми. Но аз харесвам неговия студен подход. Няма истерия на неговите снимки. Драмата е в сценария, не на снимачната площадка.</p> <p><strong>- Как преминаха снимките с Ларс фон Трир (<em>Manderlay, Antichrist, Nymphomaniac</em>)?</strong></p> <p>- Прекрасно. Много харесвам Ларс. Той има своите фобии, но е много приятен човек. Хората си мислят, че е дребен хитрец, който играе, за да провокира, но не е, той е напълно отдаден на своите филми и работа. Той има този талант да разрови местата, в които другите не искат да отидат, защото нашата култура така ни е формирала. За Ларс въпросът не е дали да бъде лошо момче или не. Внимание, той не е и светец, може да му се случи да бъде перверзен. Той е нежен, но може да бъде и суров - защото най-напред е суров със себе си. Той забранява репетициите, защото не иска актьорите да влизат в роля преди снимките, не иска актьорите да започват &ldquo;да играят&rdquo;. Харесвам този тип, защото той поставя актьорите, публиката и самия себе си в рискови ситуации. И харесвам този тип битка: колкото повече го правиш, толкова по-добър ставаш.</p> <p><strong>- Играли сте &ldquo;грозници&rdquo;. Страхувате ли се да ви лепнат етикет?</strong></p> <p>- Харесва ми по-скоро да играя лошите, отколкото героя във филма, защото това е срещу истинската ми природа. Не съм сигурен, че толкова често съм играл лоши герои, колкото такива, които не се съобразяват с доминиращите критерии на добрия морал. Харесват ми неконформистките персонажи, защото често те ни дават най-добрата гледна точка за света, учат ни на неща, които не намираме другаде в удобната сърцевина на обществото.</p> <p><strong>- Съществува теория във френската критика, според която някои актьори са също автори на своето творчество. Това пасва ли на вашата кариера?</strong></p> <p>- О, да, това съм аз! И мисля, че тази теория приляга още повече на филмите, които правя с Абел. Единствените филми, в които не се чувствам съавтор, са блокбастърите, където имам малка роля. Този тип работа може да е забавна, но аз знам, че съм само едно колелце в машината. С Абел аз участвам в цялостния проект. Може би сме създали поджанр, <em>Абел-Уилем кино (смях)&hellip;</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/46265_AnjF63kjq4gVzRf8fDRD3QUAcnKGoh.jpg" /></p> <p><strong><em>Уилем Дефо</em></strong></p> <p>&nbsp;</p> <p><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p>