По повод земетресението

<p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>Тази книга е безсмъртна, защото възхвалява поетичността на лишението, романтичността на благоразумието. Крузо живее на малък остров с няколкото вещи, взети в последния момент от корабокруширалия кораб. Най-хубавото място в тази книга е списъкът на взетите неща. Най-великата поема в нея е именно това изброяване. Всеки кухненски уред се прев&shy;ръща в идеал, защото Крузо би могъл и да го изхвърли в морето. Едно добро занимание в часовете на скука или неприятности е да погледнеш каквото и да е - лопатката за въглища или шкафа за книги - и да си помислиш какво щастие би ти доставило пренасянето им от потъ&shy;ващ кораб на брега на самотен остров. Още по-добре е да си спомниш, че всички неща са се отървали само на косъм - те са все спасени от корабокрушение. Всеки човек вече е преминал през един ужасен риск - рискът да не се е родил. Когато бях малък, около мен често говореха за нещастни или пропаднали гении. Нерядко наричаха някого г-н Пропуснати възможности. За мен обаче е много по-стряскащ фактът, че всички ние мо&shy;жехме да бъдем г-да Несъществуващи възможности.</p> <p>Все ми се е струвало, че целият порядък, както и множеството неща около нас, са романтични останки от кораба на Робинзон. Това, че има два пола и едно слънце, напомня за двете пушки и единствената брадва. От жизнена важност е било нищо да не се загуби, но е малко странен фактът, че и нищо не може да се добави. Дърветата и планетите приличат на вещи, спасени от корабокрушение. Затова, когато видях Матерхорн, се за&shy;радвах, че хората са го забелязали. Звездите ме настрой&shy;ват безкрайно скъпернически, като да са сапфири (както са наречени в Милтъновия &bdquo;Рай"). Ето защо обичам планините. Вселената е скъпоценен камък и баналните твърдения за несравнимостта и безиенността на скъпо&shy;ценностите са напълно верни, ако се отнесат към нея. Нашият космос наистина няма съперник и цена, защото друг не може да има.</p> <p>Така завършва несръчният ми опит да назова неназовимото. Такова е истинското ми отношение към жи&shy;вота - почвата за семената на жизнената ми философия. Това са неща, които съм мислил, преди да се науча да пиша, и чувства, които съм изпитал, преди да се науча да мисля. За да продължим с по-голяма леснина, набързо ще ги обобщя отново. Винаги съм бил убеден в следно&shy;то: първо, този свят не обяснява себе си. Може да е някакво чудо със свръхестествено обяснение, може да е и фокусническа шмекерия със съвсем обикновено обяс&shy;нение. Обикновеното обяснение на шмекерията обаче трябва да е по-убедително от теориите, които съм чул досега, за да ме удовлетвори. Така или иначе, става въпрос за магия. Второ, започнах да мисля, че в магията има някакъв смисъл, а за да има смисъл, трябва да има и някой, който да го вложи. В света има нещо лично, като в произведение на изкуството. Каквото и да иска да каже, го казва с всички средства. Трето, винаги ми се е струвало, че целта му в първоначалния си замисъл е великолепна, макар тук-таме да се забелязват дефекти (змейове например). Четвърто, благодарността към не&shy;го се изразява чрез известно смирение и въздържание - можем да благодарим на Бога за бирата и бургундското вино като не ги изпием до капка. Ние дължим подчинение на това, което ни е създало, каквото и да е то. И последно, колкото и да се странно, у мен се е затвърдило убеждението, че доброто е останка, която трябва да се съхранява и пази от изначалния хаос като нещо свеще&shy;но. Човекът е спасил добротата си подобно на Робинзон, спасил вещите си от потъващ кораб. Всичко това съм чувствал винаги, макар и епохата ми да ме обезку&shy;ражаваше, макар и да не съм помислял през цялото това време за християнската теология.</p> <p>Превод: Филипина Филипова</p>