Набоков: изкуството да си безподобен

<p>Светът от години живее с руската трагедия по вестниците, милиони гинат по фронтовете на гражданската война, самият той е сред тълпата стенещи на руския <em>Exodu</em>s, но в цялото му творчество няма да откриете и ред от преживения ужас. Набоков живее в паралелния свят на въображението, макар цели 78 г. тялото му да създава илюзията, че и той е един от нас, хората.</p> <p>Владимир се ражда в свръхбогато семейство на баща-дворянин и майка-наследничка на златни мини. Петербургският им дом на &bdquo;Большая Морская&rdquo; е от розов гранит, с фамилен герб и резбовани дъбови стени, като кутийка за бижута, в която се съхранява най-ценното: гениалният син, който от дете не прилича на другите. Надарен е със синестезия. Съзнанието му обагря думи и предмети с разни цветове. Паметта му сякаш си играе да туря цветен фотофилтър на спомените.</p> <p>Майка му го приспива с игра на скъпоценни камъни, а малкият се унася от отраженията на пламъците от свещника върху семейните бижута. Дотолкова е заслушан в себе си, че почти не забелязва братята и сестрите си.</p> <p><em>Бях мъчно, своенравно, до прелестна крайност разглезено дете,</em> спомня си Владимир, който наблюдава града през заскрежените стъкла на Ролс-Ройса, който ежедневно го кара до Танишевската гимназия.</p> <p>Склонността му към съзерцание развива и страстта към пеперудите, която проявява от малък. Те са като разтворени книги, над които прекарва часове, надвесен с лупата. След години, в &bdquo;Други брегове&rdquo; той заклева родителите никога да не пришпорват децата си, за да не ги лишават от тези уникални мигове на детска вглъбеност.</p> <p>Семейство Набокови са англомани и децата им научават английския редом с руския и задължителния френски. <em>Бях съвсем нормално триезично дете в семейство с огромна библиотека</em>, спомня си Владимир, който преди пълнолетието си изчита Толстой, Флобер, Чехов, Уелс, По, Браунинг, Кийтс, Блок и богоравния за него Пушкин.</p> <p>На 16 г. получава в наследство от вуйчо си цяло имение и два милиона долара: грандиозно по днешните мащаби състояние. Той обаче е безразличен към парите, които приема за даденост.</p> <p>Единствената му амбиция е да издаде първите си стихове, каквито всеки млад дворянин къта в чекмеджето си. Критиката ги посреща зле, а литературната хетера Зинаида Гипиус му подхвърля да не си губи времето с писане.</p> <p>Младежът впрочем няма подобни намерения. Влече го спортът. Дава надежди като боксьор, тенисист и вратар в училищния отбор по футбол. Обожава ползотворното безделие в крайградската резиденция във Вира, където слънцето като кинопрожектор пронизва тъмните стаи, а очите му следят блуждаещите в светлината прашинки.</p> <p>Обича памучната тишина на зимната нощ, мекия ход на велосипеда по пътеката с борови иглички и безбрежния руски пейзаж, в който и най-сигурната мисъл се разтваря до тревожен въпрос.</p> <p>Проклятието на труда води човека обратно към глигана. Пролетарии, разединявайте се. Старите книги грешат. Светът е бил създаден в деня за почивка, пише Набоков. С годините той ще развие желязна работна дисциплина, но творчеството му завинаги ще се храни от плодоносното <em>farniente</em> на руското аристократично детство.</p> <p>От революционната 1917 г. Набоков запомня само мародерите, мернати през прозореца на петербургския им дом как свалят ботушите на убития стражар. Гледка, по-красноречива от всяка политическа проповед про и контра. Докато цялото му поколение стои пред дилемата за или против революцията, Владимир заминава със семейството си при приятели в далечния Крим.</p> <p>Имението на графиня Панина преминава от немците в червените, сетне у белите, после пак у червените, но Набоков не забелязва войната, а лови пеперуди, до степен, че един часовой едва не го арестува по подозрение, че с кепчето подава сигнали на английската ескадра на хоризонта. Безразличието на Владимир към революцията граничи с политически аутизъм.</p> <p>Когато корабът &bdquo;Надежда&rdquo; отплава от Севастопол, погледите на всички бежанци са впити в брега на Русия, която никой от тях няма да види до смъртта си. Само Набоков не вдига глава от шахматната дъска. Той завинаги се е заселил в спомените си, от които дори болшевишката вакханалия не може да го прокуди.</p> <p>Студентството му в Кеймбридж се превръща в болезнен опит да съхрани всички подробности от идиличното детство. Владимир живее сред камари от руски книги, туря край на бездарната си младост и започва да пише. Спи с отвращение. Счита съня за ежедневна измяна към разума.</p> <p>Страни от емиграцията. Не понася ресторантите, водчиците, мезенцата, музичките и разните задушевни разговори. Когато издава първите си писания, задграничната Русия е смаяна. Нобеловият лауреат Бунин, който недолюбва високомерния младеж, е принуден да признае: <em>Това момченце извади пистолета и с един изстрел трупяса всички старци, и мен включително.</em></p> <p>През 1922&nbsp; г. крайнодесни терористи убиват бащата на Владимир, който с тялото си прикрива лидера на кадетите Милюков на конференция в Париж. Набоков е потресен и напуска острова, за да се пресели в Германия, по-близо до овдовялата си майка. <em>Европа не пораждаше у мен нищо друго, освен скука и отвращение</em>. Бюргерският комфорт и нравите са тесен кафез за привикналата на поетично охолство дворянска душа.</p> <p><em>Приятелите ми не вярват, че за 15 г. в Германия не изпитах грам желание да науча езика, камо ли да се запозная с някой немец</em>, споделя Владимир. Затова пък тогава се появяват шедьоврите &bdquo;Машенка&rdquo;, &bdquo;Подвиг&rdquo;, &bdquo;Поп, дама, вале&rdquo; и, разбира се, &bdquo;Покана за екзекуция&rdquo;. Набоков пише в транс по цели нощи. За 20 дни завършва &bdquo;Защита Лужин&rdquo;. Оттогава датира и бракът му с Вера Слоним, а любовта им ще бъде уютна като пашкул, от който ще се пръкнат книги, новооткрити пеперуди и един син, Дмитрий, духовен ексцентрик като баща си, доказан оперен певец и автомобилен състезател.</p> <p>Когато на власт идват фашистите, финото око на Набоков тутакси открива дежа вю в масовката, месианските речи и обещания земен рай. Вера е еврейка и двамата бягат в Париж от бирената национал-простащина, щурмоваците и мириса на вакса, които ще завършат с благоприлично и добре организирано клане. Владимир е от крайно рядката раса на аморалистите, които упорито отказват да приемат категориите добро и зло, но с носа си надушва тънкия мирис на трагедията, дори когато е удавен в дъх на евтин одеколон.</p> <p>В Париж огромната белогвардейска колония го приветства като класик. <em>Стоях на &bdquo;прашния кръстопът&rdquo; и гледах с благодарност &bdquo;царския му влак&rdquo; със съзнанието, че моето поколение ще живее в негово лице, че няма да се разтвори в гробището в Бийанкур, Шанхай, Ню Йорк и Прага.</em></p> <p><em>Щом Набоков го имаше, значи и аз бях жива</em>, спомня си литературната грандама Нина Берберова. Като милиони прокудени зад граница руснаци, тя съзира в него колективния изкупител. Мнозина свои го винят, че изменя на руската традиция на просветителската литература, за западните читатели е непостижимо фин в играта с въображението, но всички признават неговата изключителност.</p> <p>Романите му са композирани с изяществото на шахматни партии, с думите сякаш описва четериизмерен свят, в който пространството и времето влизат в измамливи сношения. Набоков е литературно Фаберже, което стотици обречени критици до днес се опитват да анализират като несръчни бижутери. Успяват само да разфасоват униката. Не и да уловят магията.</p> <p>Макар и знаменит, Владимир живее скромно и се препитава като учител по тенис. Пише шахматни задачи за вестниците. Вечер заработва от публични четения на книгите си. Но дори тогава той упорито подминава пошлите разговори за пари с разните обеднели князе и индустриалци.</p> <p><em>Моето отдавнашно несъгласие със съветската диктатура ни най-малко не е свързано с имуществени въпроси. Презирам зубъра-русин, който мрази болшевиките, понеже му били откраднали паричките и земите. Моята мъка по родината е само своеобразна хипертрофия по безвъзвратното детство.</em></p> <p>Уви, Франция се оказва третата страна, в която диктатурата настига Набоков. През май 1940, докато Хитлер оглежда Айфеловата кула, Владимир и семейството му се качват на "Шамплен", последния кораб за Америка, който отплава от Сен Назер. Брат му Сергей няма този късмет и загива като хомосексуалист в нацистки концлагер, жертва на медицинските експерименти над хора.</p> <p>Първите стъпки на префинения Владимир в Новия свят напомнят сцената с проф. Тимофей Пнин от едноименния му роман. Него американските митничари питат анархист ли е, а той същисан отвръща: <em>Как тъй просто &bdquo;анархист&rdquo;? Анархизмът бива практически, метафизичен, теоретичен, мистичен, абстрактен, индивидуален, социален.</em></p> <p>Простодушието и практицизмът на американците го очароват и скоро Набоков приема Америка за втора родина. Започва живота си отначало. Никой не е чувал за шедьоврите му, само неколцина маниаци-ентомолози го познават като откривател на няколко вида пеперуди.</p> <p>Подхваща курс лекции по литература в Уелсли колидж и университета в Корнел. По-право е да се каже моноспектакли, които омагьосват цяло поколение хуманитаристи.</p> <p>Един от тях си спомня как Набоков внезапно прекъснал лекцията, угасил лампите в аудиторията и пред смаяния поглед на 200 студенти спуснал щорите на прозорците. Настанал мрак. Сетне с гръмовен бас от катедрата обявил на небосклона на руската поезия изгрява Пушкин, като запалил лампата в лявото дъно на залата. После се втурнал към централния прозорец и с трясък вдигнал щората с думите: <em>а това е Толстой</em> и слънцето заслепило слушателите.</p> <p>Стилът и структурата правят книгата, големите идеи са дреболия, твърди Набоков и изумява своите питомци с рисунка на вагона, в който пътува Анна Каренина, кара ги да следят по картата придвижването на героите на Джойс из Дъблин, чертае схема на дуела на Ленски с Онегин.</p> <p>Къса демонстративно томчето на Дон Кихот пред неразбиращите кандидат-писатели. Читателят не чете с очите си, нито с разума си, а с гръбнака си, защото там пролазва студената тръпка от истинската литература, отсича той.</p> <p>Цели седем години му трябват, за да пропише на английския, който владее като роден. И да постигне съвършенството: да стане класик на два велики езика, а творчеството му да се родее отново с перфектната симетрия на разтворените крила на пеперуда. По осем романа на руски и английски и по един девети, недовършен, на всеки от езиците.</p> <p>Световната слава го връхлита със скандала около &bdquo;Лолита&rdquo;, роман за гибелния еротизъм на 12-годишна нимфетка, който никой днешен издател не би публикувал от страх да не бъде погнат за педофилия. Самият Набоков едва не изгаря ръкописа си.</p> <p>След първо издание във Франция, арестуван тираж и яростни спорове романът достига феноменалния шестмилионен тираж в САЩ. Авторът отпраща обвинителите с изящното си високомерие. Порнографията е бездарност, бизнес-ловкост и строго спазване на шаблоните. А на въпроса дали е педофил е още по-язвителен: хората подценяват способността ми да отглеждам разни &bdquo;аз&rdquo;-ове в творбите си. Разбира се, съществува и онзи особен тип на нюхащият критик, ентусиастът на &bdquo;човешката природа&rdquo;, възторженият ратник на пошлостта.</p> <p>Внезапно разбогатял, той се прощава със студентите в Корнел сред тълпа от презрели нимфетки, очакващи автографа му.</p> <p>От далечната 1918 г. до самата си смърт в Швейцария Набоков е вечният луксозен чергар с изискани куфари, който отказва да пусне корени и обикаля стотици хотели и временни жилища.</p> <p><em>Никоя среда, която не възпроизвеждаше точно моето детство не можеше да ме удовлетвори. Бях излетял от Русия с такова възмущение, че цял живот продължих да се треса. Впрочем аз нехая за разните мебели &ndash; столове, маси, лампи, килими,- защото разкошното ми детство ме бе възпитало в насмешливо неодобрение към всяка вещомания, затова не изпитах нито горест, нито съжаление, когато революцията ми отне всичко.</em></p> <p>Владимир Набоков умира след инцидент при лов на пеперуди, който отравя последната година от живота му. Името му се завръща в Русия едва след рухването на комунизма.</p> <p>Той е последното изящно цвете на дворянството, което сякаш осмисля самото му съществуване: уникално и обречено.</p> <p><em>Текстът е публикуван в списание L'Europeo</em></p>