Къде бяхте, когато убиха Кенеди?

<p>На 22 ноември 1963 г. Томас Хамилтън, млад анализатор на космическата програма &quot;Аполо&quot; към &quot;Груман Еъркрафт&quot;, близо до Ню Йорк, се връщал от обедната си почивка, когато един от колегите му, известен с лошите си шеги, се провикнал: <em>Стреляха по президента!</em></p> <p>Отговорих му:<em> Дори и за теб това е лош вкус, </em>спомня си днес пенсионираният астронавт. <em>Но той настояваше. Обадих се в местен вестник, една жена ми отговори: &quot;Вярно е, той е мъртъв&quot;, </em>и затвори.</p> <p><em>Беше като удар в стомаха</em>, разказва Пол Робърт Едуардс, по онова време юрист, който в този ден слушал радио, докато обядвал в бара на един ресторант в Канзас Сити, щата Мисури.</p> <p>Анджело Арменти бил на 23 г., учел физика и работел за предизборната кампания на Кенеди през 1960 г. <em>Излизах с колата от един паркинг, когато една жена започна да тича и да крещи: &quot;Стреляха по Кенеди, стреляха по Кенеди&quot;.</em></p> <p>Малкото училище, в което учела Беатрис Хог, дъщеря на афроамерикански миньор в Пенсилвания, пуснало учениците да си вървят у дома. Момиченцето заварило семейството си в сълзи: <em>Мама и братовчедката Кейт се питаха какво ще стане с цветнокожите</em>, спомня си писателката, която днес живее в Калифорния.</p> <p>В Масачузетс, щата на Кенеди, духовниците в религиозното училище, където учел Рамзи Бахруи, накарали учениците &quot;да се молят за Дж. Ф. Кей&quot;. <em>Бях по-засегнат от другите, защото моите родители, имигранти от Египет, ни повтаряха, че благодарение на правителството на Кенеди са могли да дойдат, </em>разказва днес адвокатът.</p> <p>Другаде - в консервативната Америка, дала гласа си за Ричард Никсън, победен с малко от Кенеди - някои се радвали. Учителката по гимнастика на Луси Сийгъл в Гринвил, Южна Каролина, събрала момичетата и съобщила новината. <em>Мнозина започнаха да аплодират... Това ме шокира колкото новината</em>, разказва Луси, която днес е пресаташе в Ню Йорк.</p> <p>Лана Мей Нун, тогава 18-годишна студентка, била в автобус в Манхатън, Ню Йорк, и не искала да повярва: <em>За мен смъртта беше нещо, което се случва само на възрастните, а той беше толкова млад, толкова енергичен.</em></p> <p><em>Спомням си, че бях седнал в двор на училището, гледах самолетите, които летяха над нас, и се питах дали ще ни нападнат</em>, разказва Джон Ичвийст, консултант по комуникации в Калифорния. <em>Беше епоха, в която противоядрените учения бяха задължителни, учехме се да се крием под чиновете си</em>, обяснява той. <em>Един герой беше мъртъв, а заедно с него и малко надежда.</em></p> <p>Новината вече бе преминала границите.</p> <p>Александър Лонгулис, 28-годишен учител в тогава разделения Берлин, бил поканен на вечеря в дома на американски дипломати: <em>Мисля, че никой не си наля питие, всички бяхме залепени за радиото.&nbsp;</em>След надеждата, породена от прочутата фраза на Кенеди &quot;Аз съм берлинчанин&quot;, <em>на нас ни се струваше, че надеждите на милиони хора изведнъж са били разбити</em>, отбелязва бившият политик.</p> <p>В Москва, в училището на Александра Панина, нямало сълзи, защото в тогавашния Съветски съюз <em>ни казваха да бъдем силни, така че не плачехме</em>, но новината ни изуми, спомня си 68-годишната днес преподавателка по литература. <em>Беше невъобразимо да бъде убит един президент посред бял ден.</em></p>