- 10 Sep 2020
- 253
- 1
Наричаха го особняк и ексцентрик. Затворен в себе си и изкуството, което прави. „Никак не обичам да давам интервюта, това не е моят свят. Предпочитам да се намирам в движение, да се втечнявам в театралните пространства и да се бъхтя заедно с моите хора. Тогава възниква нещо – споделя приживе театралният режисьор Димитър Гочев, който си отиде рано тази сутрин след кратко и тежко боледуване в Берлин. – Написаното слово приключва една мисъл, понякога за съжаление само привидно, и това поражда у мен пристъпи на задушаване. Аз съм човек, който никога не свършва нещо окончателно.“
Публикуваме със съкращения едно от малкото интервюта на великолепния театрал, дадено през юли 2009 г. пред журналист от сайта GRReportеr по повод на предстояща тогава в Епидавър премиера на трагедията „Перси“ на Есхил, режисирана от Димитър Гочев.
<p> </p>
<p><strong>- Вие ще представите в Епидавъра трагедията „Перси” на Есхил. Това е голямо събитие, защото ще се играе в рамките на Атинския фестивал, където тази година гостува и „Зимна приказка” под режисурата на Сам Мендес с участието на Итън Хоук, „Федра” с Хелън Мирън...</strong></p>
<p>- Аз съм поканен от Националния театър в Атина от години наред, но сега намерих възможност да отговоря на поканата. Моето условие беше да се играе постановката ми на сцената на Епидавъра, защото мечтая да пристъпя в това хилядолетно пространство и да се опитам да играя в него, което за мен е нещо изключително. Това е пространство, което изисква много от актьорите. Отдавна се готвя за тази среща. Естествено, в Епидавъра не може да се играе Ибсен или Чехов, или може, но това пространство е изградено за срещи с други текстове. Заради това се спряхме на Есхил, и то на „Перси”. Аз съм поставял „Перси” и в Берлин, но тази постановка няма да има нищо общо с предишната. Самото пространство налага друго виждане, други решения. Оказва се, че те субстанциално променят, дори обогатяват концепцията, върху която съм работил досега. Това за мен е нещо изключително.</p>
<p><strong>- Текстът на Есхил разказва за трагедията на персите след погрома им в битката при Саламина. Предполагам, че сте мислили за някакви паралели със съвременността. За какво мислите, когато я режисирате?</strong></p>
<p>- Мисля същото, което съм мислил и първия път, когато я режисирах. Споменах, че пространството променя, изисква и задълбочава в тази пиеса. Това, което откривам наново и се задълбочавам, е темата за губещите, за жертвите. В постановката в Берлин само една актриса играе хора, докато тук са седем жени и седем мъже. Този момент за мен е много съществен. Да направя анатомия на тия, които губят войната. В момента това е темата, която ме вълнува, и също с каква естетика да се покаже това, без да се използват техники. Работя изключително и само с актьори, без външни средства. Само тела и език. Друг нов момент е, че вкарваме една фигура, която не съществува в пиесата. Нещо като селски идиот, клоун, който коментира това, което става с тези жертви. Той е единственото лице, което не е в тази мелница на войната. Единственото лице, което може да се изкикоти на това, което вършат политиците, е една много по-свободна фигура.</p>
<p><strong>- В началото на месец юни играхте „Хамлет машина” в Националния театър на Атина. <em>(Става дума за юни 2009 г. – бел. ред.)</em> Как се прие от гръцката публика?</strong></p>
<p>- Познавам горе-долу манталитета на балканската публика – в България, в Югославия сме гостували и тук също преди две години играхме „Иванов” на Чехов. Изненада ме много с каква интензивност ни посрещна публиката. Въпреки че имаше субтитри. Моите колеги ми казаха, но и аз усетих, че публиката интензивно преживява текста на Мюлер. Моето субективно усещане е, че беше едно от най-добрите представления, които сме играли. И това преди всичко се дължи естествено на публиката. Това приятно ме изненада и ме амбицира още повече.</p>
<p><strong>- Означава ли, че ще го изиграете пак?</strong></p>
<p>- Да, имам покана, искат да гостуваме пак.</p>
<p><strong>- „Хамлет машина” е пиеса за соцреалността. Не е ли далече от хората?</strong></p>
<p>- Аз също имах съмнения. Още като започнахме постановката в Берлин. Предполагах, че ще я играем седем-осем пъти, но вече за 47-о представление в Берлин билетите са разпродадени. Интересът на публиката е огромен и преди всичко на млада публика, което ме изуми. 2/3 от салона са млади хора, и тук също.</p>
<p><strong>- Хамлет на Мюлер казва <em>(Хайнер Мюлер е един от най-известните преводачи на Шекспир на немски, превърнал се в емблема като драматург, поставял Шекспир; близък приятел с Д. Гочев до смъртта си през 1996 г. – бел. ред.)</em> „има нещо гнило в този наш век на надеждата”. Вие разкрихте ли тайната на този наш век?</strong></p>
<p>- Не, не съм. Все още сме в лайната на този век, така че сме задръстени и се опитвам да изскоча малко от това задръстване.</p>
<p><strong>- Всъщност става дума за миналия век…</strong></p>
<p>- Има ли значение, мръсотията става все по-голяма.</p>
<p><strong>- Вие смятате ли, че правите труден театър?</strong></p>
<p>- Така се говори, но какво значи трудно? Има ли лесно? Нямам отношение към това. Естествено, че това са сложни текстове, трудни не само за разбиране, а въобще – срещите с текстове на Мюлер, Бекет също е тежък, Шекспир не е по-лек. Няма лесно в театъра. Или ако го направиш лесно разбираемо, значи има нещо гнило в тая постановка.</p>
<p><strong>- Какви теми ви вълнуват?</strong></p>
<p>- Темите, които ме вълнуват, са постоянни. Всяка среща с нов текст е пак нещо ново. С възрастта и заедно с опита – моя и на актьорите, по-бързо стигаме до по-прости решения.</p>
<p><strong>- В смисъл?</strong></p>
<p>- Концентрираме се само върху същественото. Без излишни театрални хватки.</p>
<p><strong>- Как избирате пиесите, върху които работите?</strong></p>
<p>- Това са теми и пиеси, които от десетилетия мъкна с мене си. От време на време, когато изскочи някой съвременен текст, който ме интересува, се занимавам с него. Например има един текст на Мюлер, който е преработка на Шекспир – „Тит Андроник, падането на Рим – Шекспир, коментар”. Този текст ме вълнува от тридесет години и едва преди година и половина го поставихме в Берлин. Това не е нещо ново за мен, а е продължение на темите, които ме вълнуват. Явно, че десетилетия наред нямах представа как да поставя този текст, гонеше ме шубето. Изключително сложен текст. Явно съм трупал опит и не е спонтанно решение.</p>
<p><strong>- Каква е разликата между актьорите в различните страни? Има ли такава?</strong></p>
<p>- Няма разлика. Добрите актьори са добри навсякъде.</p>
<p><strong>- За да запазиш идентитета си като творец в чужбина, какво е необходимо?</strong></p>
<p>- Да останеш такъв, какъвто си.</p>
<p><strong>- Когато Самюел Финци е дошъл в Германия, е носил своята собствена култура и му е трябвало време, за да може да се интегрира, да го приемат...</strong></p>
<p>- Това е въпрос и на издръжливост. Да останеш верен на себе си. Това е сложна история. Да не се поддаваш на по-лесни срещи. Специално на Финци му трябваше време, за да се интегрира в театралния ландшафт на Германия, но и на немците им трябваше време, докато открият богатството му. Това е принцип не само за Финци, а за всеки от нас.</p>
