Защо Китайската комунистическа партия се държи така, сякаш е в криза, когато е на върха на мощта си?

Автор: Арно Бертран, arnaudbertrand.substack.com

Трудно е да се отрече, че в китайската армия се е случило нещо наистина лошо. Самият мащаб на онова, което китайската преса нарича 落马 (luòmǎ, буквално „падане от коня“), е направо невероятен.

Вижте само тази цифра. От 44-мата офицери, които през 2022 г. влизаха в Централния комитет на Комунистическата партия, тоест в партийното ръководство, са останали само двама. Единият е генерал Джан Шънмин, който оглавява борбата с корупцията в армията. Именно неговата работа беше да сваля останалите от конете им.

Това оставя две възможности. Или генерал Джан е най-бързият да раздава наказания в цялата военна история, или в китайската армия е имало нещо дълбоко прогнило.

Миналата седмица Комунистическата партия отговори на въпроса по свой начин. В нова резолюция, приета от партийното ръководство, тя признава, че в армията е имало 严重隐患 (yánzhòng yǐnhuàn, „сериозни скрити опасности“), които е трябвало да бъдат отстранени, че в самата партия са възникнали „потресаващи проблеми“ (触目惊心, chùmù jīngxīn) и че някои висши кадри продължават да „злоупотребяват с власт за лична изгода и да затъват в корупция“ (以权谋私、腐化堕落, yǐ quán móu sī, fǔhuà duòluò). Резолюцията предвижда над 200 мерки за затягане на дисциплината и за „точно разпознаване и решително отстраняване на двуличните хора“ (准确识别、坚决清除两面人, zhǔnquè shíbié, jiānjué qīngchú liǎngmiànrén).

Самият Си Дзинпин отиде още по-далеч. Когато разясни резолюцията пред партийното ръководство, той представи всичко това като въпрос на оцеляване. Основният въпрос, на който партията трябва да отговори, каза Си, е как да се измъкне от „историческия цикъл“ (历史周期率, lìshǐ zhōuqīlǜ) – закономерността, по силата на която династия след династия прогнива отвътре и рухва. Единственият изход, заяви той, е непрестанно да се „отстраняват вирусите, които разяждат здравия организъм на партията“ (不断清除侵蚀党的健康肌体的病毒, bùduàn qīngchú qīnshí dǎng de jiànkāng jītǐ de bìngdú), за да се „гарантира, че червената държава ще се предава от поколение на поколение“ (确保红色江山代代相传, quèbǎo hóngsè jiāngshān dàidài xiāngchuán).

А няколко дни по-рано Си бе избрал един показателен епизод от историята. При отбелязването на 90-годишнината от Дългия поход той се спря на момента през 1934 г., когато партията и Червената армия се оказват в „критичен момент на живот и смърт“ (生死存亡的危急关头, shēngsǐ cúnwáng de wēijí guāntóu). Си обвини тогавашното догматично ръководство на самата партия. В неговия разказ партията се спасява, след като сменя курса на ръководството си на конференцията в Дзунъи и надделява над „разколничеството“ на съперничещия командир Джан Гуотао. Преди десет години, на 80-годишнината, Си също беше обвинил „лявото“ партийно ръководство, но тогава не спомена „разколничеството“ на Джан Гуотао.

Ако съберем всичко това, се очертават два парадокса. Първият е, че Китай е на върха на мощта си и сякаш е в примирие с Вашингтон. Би трябвало най-сетне да може да си отдъхне поне малко, а се държи така, сякаш самото му оцеляване е заложено на карта.

Вторият парадокс засяга самия Си. Мнозина твърдят, погрешно, че смисълът на тези „чистки“ е той да се отърве от съперниците си. Проблемът с тази теория е, че толкова много от падналите са негови хора. Четиридесет и четиримата офицери бяха избрани под негово ръководство на същия конгрес през 2022 г., който му даде трети мандат. Сред тях са някои от най-близките му хора. Например Джан Юся, който също като Си е от „червените принцове“ и чийто баща се е сражавал редом с бащата на Си. Си го остави на служба и след пенсионна възраст, за да го направи свой най-висш генерал. Или Джун Шаодзюн, негов личен помощник повече от 20 години. Това означава, че падането на всеки генерал е и признание, че Си е направил лош избор, и загуба на престиж за самия него.

Това е и огромен удар по целта, която самият Си постави пред армията. Става дума за „целта за стогодишнината“ (建军百年奋斗目标, jiànjūn bǎinián fèndòu mùbiāo), набелязана през 2020 г. за август 2027 г., когато Китайската народноосвободителна армия навършва 100 години. Замислена е като важен етап по пътя към напълно модерна армия, която да съчетава механизирани бойни действия, мрежово свързани операции и използване на изкуствен интелект. Дотогава остават девет месеца, а органът, който трябва да постигне тази цел, Централната военна комисия, се е свил до двама души. Единият е самият Си, а другият е генерал Джан, нашият началник на борбата с корупцията.

Представете си главен изпълнителен директор, който обявява точна дата за пускането на нов продукт, после губи почти целия си ръководен екип и девет месеца преди датата остава насаме с шефа на човешките ресурси. Хич не е добре…

Всъщност има официален израз и за двата парадокса – 刀刃向内 (dāorèn xiàng nèi, „обръщане на острието навътре“). Така Си определя „самореволюцията“ на партията (自我革命, zìwǒ gémìng), с което негласно признава, че боли. А че определено обича болезнено нагледните метафори, личи и от по-ранните му формулировки. Описвал я е като 刮骨疗毒 (guā gǔ liáo dú, „остъргване на костта, за да се отстрани отровата“) и е прибягвал до израза 壮士断腕 (zhuàngshì duàn wàn, „храбрецът отсича собствената си ръка при китката“).

И това самоосакатяване далеч не е приключило. По думите на Си резолюцията от миналата седмица е написана, за да изпрати „ясен и силен сигнал, че колкото по-напред отиваме, толкова по-строги ще ставаме“ (越往后越严, yuè wǎng hòu yuè yán).

Какво тогава се случва? През юни рецензирах последната книга на Си, в която той пише за кампанията си срещу корупцията и за „самореволюцията“ в по-широк смисъл. Тезата ми беше, че за партията тази борба е не просто път към легитимност, а самата легитимност – така, както способността да се преборва с инфекциите е част от това, което прави един организъм здрав.

Тази статия ще разгледа следния въпрос. Ами ако постоянната самореволюция, цялата тази болка, действително е, по думите на Си, „отличителното предимство на партията и печелившият път, по който тя може да поведе епохата“ (显著优势，也是引领时代的制胜之道, xiǎnzhù yōushì, yě shì yǐnlǐng shídài de zhìshèng zhī dào)? Борбата с корупцията е голяма цел, а в Китай със сигурност и нелека задача. Но ако целта тук е далеч по-мащабна – политически ред, който никога не рухва, защото непрекъснато сам се сваля отвътре? Ами ако партията отново и отново отсича собствената си ръка, за да не ѝ отсече историята главата?

Какво всъщност означава „самореволюция“

Китайската дума за революция, 革命 (gémìng), означава буквално „смяна на мандата“. Тя идва от „Книгата на промените“, където с нея се описва как основателите на династиите Шан и Джоу свалят владетели, изгубили Небесния мандат (天命, tiānmìng). През по-голямата част от китайската история страната обновява политическия си ред именно така. Когато една династия прогнивала, историята ѝ отнемала мандата, обикновено с кръв.

Тук има една хубава ирония. Тан, основателят на династията Шан и първият от тези двама първоначални „революционери“, е същият човек, за когото се разказва, че наредил да изпишат върху ваната му следното – 苟日新，日日新，又日新 (gǒu rì xīn, rì rì xīn, yòu rì xīn, „ако можеш да се обновиш един ден, обновявай се всеки ден и отново всеки ден“). С други думи, първият китайски революционер е проповядвал и ежедневно самообновление, тоест самореволюция, над 3000 години преди Комунистическата партия да ѝ даде официално име. Неслучайно това е една от историческите препратки, които Си цитира най-често.

Ако съдим по самия термин, идеята на „самореволюцията“ (自我革命, zìwǒ gémìng) е управляващият ред да се опитва да прави със себе си, постоянно и на малки дози, онова, което историята някога е правила с династиите наведнъж. Сам да се подлага на революция, за да не го свали чужда.

Една кратка бележка за термините. Китайският израз за „самореволюция“, 自我革命 (zìwǒ gémìng), често се превежда подвеждащо като „самореформа“. Това е официалният превод на английски, използван от агенция „Синхуа“ и от собственото партийно списание „Цюши“. В китайския обаче има само един термин и думата в него, 革命 (gémìng), действително означава „революция“. Думата за реформа е 改革 (gǎigé), така че „самореформа“ би било 自我改革 (zìwǒ gǎigé), а партията е избрала друг термин. За да стане объркването още по-голямо, в официалния английски превод понякога и 自我革新 (zìwǒ géxīn, „самообновление“), едно от „четирите само-“, описани по-долу, се предава като „реформа“. Така „самореформа“ може да сочи към две различни неща на английски, докато „самореволюция“ сочи само към едно. Затова използвам тази дума.

След това уточнение, по определението на партията самореволюцията далеч надхвърля изкореняването на корупцията. От партийния конгрес през 2012 г. официалното ѝ определение се основава на „четирите само-“ (四个自我, sì gè zìwǒ). Вестникът на партийната школа обяснява всяко от тях.

自我净化 (zìwǒ jìnghuà, самопречистване) – „филтриране на примесите, отстраняване на токсините, изрязване на туморите“ (过滤杂质、清除毒素、割除毒瘤, guòlǜ zázhì, qīngchú dúsù, gēchú dúliú). Тук е мястото на борбата с корупцията. Тя е поставена на първо място, но е една от четирите части.
自我完善 (zìwǒ wánshàn, самоусъвършенстване) – запълване на институционалните празноти и подобряване на надзора. Поправят се и самите правила, освен че се отстраняват хора.
自我革新 (zìwǒ géxīn, самообновление) – „решително отхвърляне на остарелите възгледи и институционални механизми“ (果断摒弃不合时宜的思想观念与体制机制, guǒduàn bìngqì bù hé shíyí de sīxiǎng guānniàn yǔ tǐzhì jīzhì). Променя се самата линия. Обърнете внимание, че 革新 (géxīn, „обновление“) съдържа същия знак 革 (gé, „променям“) като 革命 (gémìng, „революция“).
自我提高 (zìwǒ tígāo, саморазвитие) – учене от книгите, от практиката и от народа.

В реч пред партийната дисциплинарна комисия през януари 2022 г. Си обясни как партията е издържала цяло столетие. Той отдаде това на смелостта ѝ да „отстоява истината и да поправя грешките си“ (勇于坚持真理、修正错误, yǒngyú jiānchí zhēnlǐ, xiūzhèng cuòwù), както и на смелостта да „обърне острието навътре и да остърже костта, за да отстрани отровата“. Отново същата метафора.

И е прав. Най-драматичните прояви на самореволюцията нямат нищо общо с корупцията. На два пъти партията официално е документирала провалите на собственото си предишно ръководство. Помните ли Дългия поход? В Дзунъи през 1935 г., насред военна катастрофа, партията сменя ръководството си. Десет години по-късно в първата си „историческа резолюция“ тя официално осъжда трите последователни „леви“ линии, които едва не я унищожават. После, през 1978 г., прави нещо може би още по-трудно. Изоставя лозунга за класовата борба, който дотогава я е ръководил, и насочва цялата страна към икономическо развитие. Три години по-късно втората ѝ историческа резолюция възлага „главната отговорност“ за Културната революция на самия Мао. А третата такава резолюция, от 2021 г., определя „неотклонното придържане към самореволюцията“ (坚持自我革命, jiānchí zìwǒ gémìng) като една от десетте поуки, които партията извлича от първите си сто години.

Идеята е дълбоко вкоренена и в марксизма. В „Осемнадесети брюмер“ Маркс пише, че пролетарските революции постоянно се самокритикуват, прекъсват собствения си ход и се връщат към онова, което е изглеждало завършено, за да започнат отначало.

1945 г. – два отговора на един стар въпрос

През 1945 г. в два противоположни края на света е поставен по същество един и същ въпрос.

Първият случай е през юли, в една пещера в Йенан, военновременната база на комунистите. Хуан Йенпей, известен просветен деец, който не е комунист, идва при Мао с още петима членове на консултативния съвет към националистическото правителство и му задава въпроса направо. Хуан преразказва разговора в книгата си „Завръщане от Йенан“ (延安归来, Yán’ān guīlái). В Китай разговорът става толкова известен, че го наричат просто 窑洞对 (yáodòng duì, „диалогът в пещерата“).

Вторият случай е през ноември, в Лондон, където един тогава все още малко известен австрийски философ на име Карл Попър публикува „Отвореното общество и неговите врагове“.

Какъв е въпросът? Попър го формулира така – как да устроим политическите институции, за да „попречим на лошите или некомпетентните управници да нанесат прекалено много вреди“?

Хуан, от своя страна, използва езика на китайската история, говорейки за 周期率 (zhōuqīlǜ, „историческия цикъл“) на възхода и падението на династиите. Но онова, което описва пред Мао, е тъкмо как се стига до лоши или некомпетентни управници. В началото на цикъла, обяснява той, всички са съсредоточени и никой не си пести силите, защото времената са тежки и оцеляването е заложено на карта. После, когато „нещата постепенно се подобрят, хората започват да се отпускат“. А щом леността се превърне в обичайна практика, нищо не може да я поправи. С разширяването на територията са нужни все повече способни хора, докато в един момент те вече не достигат и контролът от центъра отслабва. Самодоволството ражда лоши управници, а разрастването отвъд собствените възможности – некомпетентни. Хуан казва на Мао, че се надява комунистите да намерят нов път за излизане от този цикъл. Речникът е различен, въпросът е същият. Какво правите, когато хората на власт се покварят?

Разбира се, Хуан не е първият, който забелязва това. Повече от 2300 години по-рано Мън Дзъ изразява същата мисъл в осем йероглифа – 生于忧患，死于安乐 (shēng yú yōuhuàn, sǐ yú ānlè, „несгодите ни поддържат живи, удобството ни убива“). Това е ред от „Мън Дзъ“, който всяко китайско дете учи в училище. Китайският класически вариант на интернет мема „тежките времена създават силни хора, добрите времена създават слаби хора“.

Любопитното, което вероятно би изненадало повечето читатели, незапознати с Мао, е, че Мао и Попър отговарят с една и съща дума – демокрация.

Мао казва на Хуан, че комунистите са намерили нов път за излизане от цикъла и че „този нов път е демокрацията“ (这条新路，就是民主, zhè tiáo xīn lù, jiùshì mínzhǔ). И добавя, че „само ако народът упражнява надзор над правителството, правителството няма да посмее да се отпусне“ (只有让人民来监督政府，政府才不敢松懈, zhǐyǒu ràng rénmín lái jiāndū zhèngfǔ, zhèngfǔ cái bù gǎn sōngxiè).

Отговорът на Попър също е демокрация, макар определението му да е малко по-различно. Това е управление, което можете да смените без кръвопролитие, обикновено чрез гласуване. Всяко друго управление, добавя той, може да бъде отстранено само чрез успешна революция, „което ще рече, в повечето случаи – изобщо не може“.

Струва си да се спрем за миг, защото оттук произтича голяма част от неразбирателството между Китай и Запада за демокрацията. А ако трябва да сме честни, и от неразбирателството на Запада със самия себе си.

Демокрацията е много старо понятие, но през по-голямата част от своето 2500-годишно съществуване тя не е била синоним на това народът да избира управниците си чрез гласуване, както е днес. В дългия ход на историята това е съвсем нова идея. Тя се оформя главно през XX век, именно от хора като Попър и икономиста Йозеф Шумпетер, и двамата, между другото, австрийци.

Всъщност древните гърци, които създават понятието, смятат изборите за нещо по-близко до противоположността на демокрацията. Както казва Аристотел, „смята се за демократично длъжностните лица да се определят чрез жребий, а за олигархично – чрез избор“. Атиняните определят повечето си длъжностни лица чрез жребий. Членовете на Съвета и повечето магистрати се избират на случаен принцип измежду гражданите. Определените по този начин граждани са под постоянния надзор на Народното събрание, в което може да участва всеки гражданин от мъжки пол. Когато напускат длъжността, те са длъжни да дадат отчет за действията си.

Можем да се върнем и към етимологията. Dēmos е народът, а kratos обикновено се превежда твърде тясно като „власт“, макар първоначалният смисъл да е по-близък до „мощ“, надмощие, вземане на превес, надделяване. Следователно демокрацията в първоначалния си смисъл означава в еднаква степен народът като общност да придобие сила и народът да държи властта, колективно или чрез отделните си членове.

В първоначалния си смисъл и през по-голямата част от историята демокрацията никога не се е свеждала преди всичко до това всеки поотделно да избира през няколко години кой представител на тесен елит ще го управлява. Някъде по пътя от Атина до днес демокрацията на Запад се превръща от замисленото като общо дело, в което народът придобива сила, в индивидуално право всеки от нас да пуска бюлетина за кандидати, при чието определяне е имал малка или никаква дума.

Определението на Мао е по-вярното от двете на първоначалната идея. Давам си сметка, че мнозина от вас ще се намръщят, докато четат това, но е вярно. Прекият надзор от народа е в основата на начина, по който атиняните практикуват демокрацията си.

Дали комунистите, и по-специално Мао, са били на висотата на този принцип, е друг въпрос. Макар че може да се твърди, че Културната революция всъщност е краен пример за това как изглежда „надзорът от народа“ при липса на правила. Казвам го с точно обратната на оправдание цел. То показва как народният надзор, доведен до крайност и лишен от рамка, може да се превърне именно в онова, което и Попър, и Хуан се опитват да предотвратят – лоши хора да вършат каквото си поискат.

Между другото, точно тази поука извлича през 1980 г. Дън Сяопин, който сам е отстраняван два пъти през онези години. В една реч той казва, че „добрата система може да попречи на лошите хора да безчинстват. Лошата система може да попречи на добрите хора да вършат добро и дори да ги тласне да вършат обратното“ (制度好可以使坏人无法任意横行，制度不好可以使好人无法充分做好事，甚至会走向反面, zhìdù hǎo kěyǐ shǐ huàirén wúfǎ rènyì héngxíng, zhìdù bù hǎo kěyǐ shǐ hǎorén wúfǎ chōngfèn zuò hǎoshì, shènzhì huì zǒuxiàng fǎnmiàn). Формулировката, впрочем, поразително напомня въпроса на Попър, макар че, както ще видим, отговорът е различен.

Надзор от народа, да, но в рамките на система. Именно такава система партията се опитва да изгради през четирите десетилетия оттогава насам.

Между двата отговора има още една интересна разлика, която също отразява цивилизационната разлика между Китай и Запада. В основата си отговорът на Мао е превантивна медицина. Надзорът над правителството трябва да е толкова строг, че то никога да не посмее да се отпусне. По подобен начин традиционната китайска медицина от над 2000 години отдава особено значение на 治未病 (zhì wèi bìng, „лекуването на болестта, преди да възникне“).

Отговорът на Попър обаче се съсредоточава върху болест, която вече се е вкоренила. В традиционната китайска медицина това би било 治标 (zhì biāo), лечение на „клона“, на видимия симптом, за разлика от 治本 (zhì běn), лечение на корена. Изборите отстраняват лошия управник, но в самия механизъм няма нищо, което да отстрани причината, поради която той изобщо се е покварил.

За да сме справедливи, при Мао проблемът е огледален. Подходът му е съсредоточен върху превенцията, но не предлага уреден начин болестта да бъде изрязана, след като се е вкоренила. А единственият опит за лечение, Културната революция, сам се превръща в болест.

Тук идват Си и „самореволюцията“. Когато в Китай говорят за „двата отговора“ на въпроса от пещерата, имат предвид друга двойка. През 2021 г. Си заяви, че Мао е дал първия отговор в онази пещера, а партията вече е намерила втория в „самореволюцията“. Вторият е замислен да действа заедно с първия. Както Си се изрази два месеца по-късно, партията разчита отвън на надзора на народа, а отвътре – на самореволюцията. С други думи, превенция и лечение.

Може ли една партия сама да се оперира?

Предполагам, че основното възражение на читателите срещу идеята за „самореволюция“ ще бъде следното. Къде са механизмите за взаимен контрол и баланс? Кой надзирава надзираващия?

Ще бъда напълно откровен. По този въпрос още няма окончателен отговор. Никой, включително самата партия, не знае дали тя действително може успешно да се оперира сама, когато самата тя е причината за болестта. Досега е успявала, например след Културната революция, макар и едва след смъртта на Мао, или чрез антикорупционната кампания на Си. Но както знае всеки, чел инвестиционен проспект, миналите резултати не са показател за бъдещите.

В полза на партията може да се каже, че тя приема този въпрос изключително сериозно. Петият пленум, на който бе приета резолюцията, го превърна в своя централна тема. Пленумите на Централния комитет са най-важните заседания, които партията провежда между конгресите си на всеки пет години. За един петгодишен мандат те са само няколко, така че самият избор на тема е послание. Партийното ръководство я избра на 30 януари, шест дни след падането на Джан Юся, най-висшия китайски генерал, назначен от Си. Трудно е да не се прочете в това признание, че партията вижда в разпадането на военното си ръководство проблем, който сама е създала и чието решаване изисква повече от няколко разследвания.

Ако искате аналогия, представете си, че след скандал с някои от водещите си фигури Републиканската партия ги изключи, а после прекара по-голямата част от годината в писане на наръчник от 200 точки за собствената си дисциплина, чак до правилата кой има право да говори последен на заседанията. И накрая направи наръчника централна тема на националния си конгрес. Никой не би могъл да я обвини, че не приема въпроса сериозно.

Аналогията стига и по-далеч. Както често съм твърдял, ККП не е партия в традиционния смисъл, а Китай не е „еднопартийна държава“. По-близо е до безпартийна държава. Както писах преди няколко години, ако погледнете как китайците описват ККП, западният ѝ еквивалент е самата република или самият конституционен ред. Тя е постоянен пазител на мандата, даден от народа, а не съперник в борбата за власт.

В САЩ и другите либерални демокрации изборите сменят партиите във властта, но самата република никога не е в бюлетината. Какво правите, когато нещо се обърка в самия конституционен ред?

Като се замислите, това е същинският недостатък в отговора на Попър и действителният въпрос, с който Китай се опитва да се справи. Как поправяте ред, който не можете да свалите с гласуване? Всъщност всички страни имат този проблем. Етикетът „партия“ в Китай създава впечатление, че въпросът е в предаването на властта, че една партия никога не отстъпва място на друга. Същинският въпрос обаче е как се променя самият ред – как една система подменя онова, което се е покварило в нея, без да бъде подменена изцяло. Американците също не могат да гласуват за или против своята конституция.

Ироничното, ако се върнем към Попър, е, че в повечето страни, включително в западните, самият ред действително е бил заменян само по начина, който Попър отрежда на диктатурите – чрез революция, война или разпад.

Моята страна, Франция, е на своята Пета република, а всяка от първите три завършва с преврат или военно поражение. Дори най-плавният преход, последният, при който краят на Четвъртата република е одобрен с референдум през 1958 г., става възможен само защото армията се е разбунтувала в Алжир и заплашва да спусне парашутисти над Париж.

Тази успоредица, между другото, си струва да се има предвид и при проблемите в китайската армия. Когато Джан Юся падна, собственият вестник на армията го обвини, че тежко е подкопал абсолютното ръководство на партията над въоръжените сили. Няма данни за нищо, което да наподобява Алжир през 1958 г. Случаят обаче показва, че залогът е надхвърлял както корупцията, така и борбата за власт. Официално залогът е бил конституционният принцип, според който въоръжените сили се подчиняват на политическото ръководство на страната. Въпросът е от порядъка на „републиката е застрашена“, далеч отвъд Попъровото „свалете ги с гласуване“.

Като отклонение, по мое скромно мнение точно това често е проблемът с анализите за Китай. Китайски термини се превеждат с английски думи, които не им съответстват съвсем. Рядко се спираме да попитаме какво всъщност означават и накрая съдим за Китай по погрешни определения. „Партия“, „демокрация“, „революция“ – само в тази статия се оказа, че всяка от тези думи означава нещо доста различно на китайски. Твърде често английската дума мисли вместо нас и анализът следва думата, вместо самото явление. Ироничното е, че и китайците не забелязват грешката, защото от тяхна гледна точка преводът изглежда напълно точен. 党 (dǎng) е „партия“ във всеки речник.

Да се върнем към нашия въпрос. Остават две трудни теми. Дали самореволюцията стига до самия връх и какви са страничните ефекти на лекарството?

Да започнем с втората. В традиционната китайска медицина има поговорка 是药三分毒 (shì yào sān fēn dú, „всяко лекарство е една трета отрова“). Постоянната самореволюция може да породи собствени болести. Длъжностни лица, които се страхуват да действат. Лоялност, която се демонстрира, без да се изпитва – проблемът с „двуличните хора“, посочен в самата резолюция. Някаква форма на институционална парализа или посттравматично стресово разстройство.

Това е съвсем реално, дотолкова, че самият Си говори за него в петия том на „Управлението на Китай“, който рецензирах. Целта на строгото управление на партията, пише той, не е да „всява страх и тревога или да сплашва членовете дотам, че да бездействат“. Едва ли ще получите по-ясно признание, че понякога става точно това.

Допълнително доказателство, че проблемът е реален, е разработената от партията концепция за „трите разграничения“ (三个区分开来, sān gè qūfēn kāilái). Тя разграничава добросъвестните грешки, допуснати при експерименти или реформи, от нарушенията, извършени за лична изгода. Самият термин не присъства в резолюцията на Петия пленум, но духът му се усеща навсякъде в текста. Резолюцията призовава за механизми, които да защитават длъжностните лица, поемащи отговорност, обещава да „застане зад онези, които вършат работа“ (为干事者撑腰, wèi gànshì zhě chēngyāo), и нарежда на партията да взема строги мерки срещу неверните обвинения и своевременно да изчиства имената на несправедливо обвинените. Текстът се заема и със самата парализа. Нарежда да се пресича „бездействието“ (不作为, bù zuòwéi) и настоява служителите, които се отдръпват пред трудностите, никога да не бъдат повишавани. И морковът, и тоягата.

Друг страничен ефект на лекарството е кадровият проблем. Според официалната статистика от 2012 г. насам на невероятните 7,92 милиона души са наложени дисциплинарни наказания. Сред тях са 963 „кадри на централно подчинение“ (中管干部, zhōngguǎn gànbù) – висши длъжностни лица, за чиито назначения решава Централният комитет. Знам, че говорим за Китай, където запасът от способни хора е почти неизчерпаем. Опитът обаче е единственото, което не можеш да произвеждаш серийно. Нужни са десетилетия, за да изградиш генерал или губернатор на провинция, и едно-единствено разследване, за да го загубиш.

Ако си спомняте „диалога в пещерата“ между Хуан и Мао, това беше един от двата начина, по които Хуан смяташе, че системите могат да се развалят. Самодоволството ражда лоши управници, а недостигът на способни хора – некомпетентни. Отстраниш ли достатъчно от първите, рискуваш да останеш с вторите, което би било доста иронично.

Има и присъщо напрежение между единството на мисленето и самообновлението, едно от „четирите само-“ на самореволюцията, което призовава за „решително отхвърляне на остарелите възгледи и институционални механизми“. За да отхвърлиш „остарелите възгледи и институционални механизми“, първо ти трябват хора, готови да ги назоват като остарели. Ако прочетете резолюцията, ще видите, че тя не ги насърчава особено. Текстът посочва 妄议中央 (wàngyì zhōngyāng, „неправомерна критика към Централния комитет“) сред политическите нарушения, и то в същия раздел, който призовава членовете решително да отстояват положението на Си като „ядро“ на партията (坚决维护习近平同志党中央的核心、全党的核心地位, jiānjué wéihù Xí Jìnpíng tóngzhì dǎng zhōngyāng de héxīn, quán dǎng de héxīn dìwèi).

Вярно е, че на други места текстът насърчава „казването на истината“ и предупреждава срещу потискането на „онези, които изразяват различни мнения“. Но тъкмо тук е напрежението. Кой решава къде свършва добросъвестното несъгласие и започва неправомерната критика? От гледна точка на висшите кадри стимулът сякаш е да заложат на предпазливостта. Да се обадиш е хазарт, в който шансовете ти се определят точно от хората, на които би възразил.

Не искам да представям това като проблем, присъщ единствено на Китай. Клишето, че в китайската политическа система проблемите просто не могат да бъдат обсъждани, е напълно невярно. Никоя държава с 1,4 милиарда души не би могла да функционира, ако никой никога не казва на ръководството какво се обърква. Всъщност поразителното множество промени, през които Китай мина през последните десетилетия, се състои по същество от милиони моменти, когато някой някъде е казал „това не работи“. Милиони поправки на курса. Самата резолюция, за която говорим, е доказателство. По нея са внесени 1173 предложения за промени от провинциални ръководители, оттеглили се партийни ветерани и дори от некомунистическите партии. От тях 208 влизат в окончателния текст.

Всъщност искрено вярвам, че днес това е по-малък проблем в Китай, отколкото, да речем, в Европа. Опитайте например да поставите под съмнение линията на ЕС за войната в Украйна. През декември 2025 г. ЕС наложи санкции на Жак Бо, пенсиониран швейцарски полковник и бивш разузнавателен анализатор, който живее в Брюксел. ЕС замрази активите му и му забрани да пътува в рамките на Съюза заради онова, което определи като проруска пропаганда, без какъвто и да било съдебен процес. По дяволите, в Европа това често е дори по-коварно, отколкото в Китай, в смисъл че хората нерядко дори не подозират, че изобщо има граници. Както гласи старият виц от Студената война, руснак и американец спорят чия пропаганда е по-добра. „Вашата е много по-ефикасна от нашата“, признава руснакът. „Каква пропаганда?“, пита американецът. „Точно така“, казва руснакът.

Това си остава проблем и в Китай, както във всяка друга система. Всеки ред има своите табута и теми, по които привидно всички са съгласни. А най-здраво закрепените табута и съгласия обикновено са най-близо до върха на всеки ред, при онези, които имат властта да ги налагат. Което ни връща към първия труден въпрос. Стига ли самореволюцията до самия връх?

На хартия стига. Един от седемте принципа на резолюцията е 坚持以上率下 (jiānchí yǐ shàng shuài xià, „по-високите равнища дават пример“), като се започне „от Централния комитет на партията“ (从党中央做起, cóng dǎng zhōngyāng zuò qǐ). Цял раздел е посветен на правилата, по които „първите ръководители“ (一把手, yī bǎ shǒu) упражняват властта си, а текстът настоява, че „прилагането на правилата не допуска изключения“ (执行制度没有例外, zhíxíng zhìdù méiyǒu lìwài).

Вярно е и че са отстранени хора на изключително високи постове. Сред 33-мата изключени на Петия пленум е, разбира се, Джан Юся, но също Ма Синжуй, бившият партиен секретар на Синдзян, и Лю Дзиенчао, бившият ръководител на Международния отдел на партията. През този мандат вече са отстранени трима членове на Политбюро – най-много от 1980 г. насам. И темпото по върховете се ускорява. Броят на разследваните кадри на централно подчинение нараства от 87 през 2023 г. до 92 през 2024 г., а после почти се удвоява до 181 през 2025 г. Следователно самореволюцията може да стигне много високо и все по-често го прави.

Вярно е също, че някои дотогава непоклатими политики, включително съвсем скорошни, са били отменяни, и то бързо. Заговорете днес с висши представители на ККП за политиката на „нулев COVID“ и открито ще ви кажат, че централното ръководство е допуснало грешка, като я е задържало толкова дълго. При това през декември 2022 г. тя беше изоставена изцяло почти от днес за утре. Или вземете затягането на контрола над технологичния сектор през 2020–2021 г., последвано през 2025 г. от закон за насърчаване на частната икономика. Има много доказателства, че редът може да поправя дори наскоро утвърдени свои решения, поне когато натискът на действителността стане достатъчно силен.

Онова, което не е било подложено на проверка, е грешка с мащаба на Културната революция, идваща от върха. „Нулевият COVID“ дори отдалеч не отговаря на този мащаб. В началото политиката работеше забележително добре, после цената ѝ стана висока и тя беше коригирана твърде късно, но все пак беше коригирана. Горе-долу така постъпиха всички правителства с политиките си по време на пандемията. Истинското изпитание би било катастрофална грешка, допусната на самия връх. Въпросът е дали редът би могъл да я спре, докато авторите ѝ още управляват, вместо да поправя щетите, след като те си отидат.

Парадоксът е, че ако самореволюцията работи добре, може изобщо да не станем свидетели на такова изпитание. В традиционната китайска медицина има една история. Когато попитали легендарния лекар Биен Цюе кой от тримата братя е най-добрият лекар, той посочил най-големия. Този брат отстранявал болестите, преди да са се проявили, и затова „името му никога не излязло извън дома“ (名不出于家, míng bù chū yú jiā). Самият Биен Цюе, който лекувал пациенти на прага на смъртта, бил прочут из цялата страна. Самореволюцията, която действително работи, би приличала на най-големия брат. Никой никога не би узнал какво е предотвратила и малцина биха ѝ признали заслугата.

За партията, ще повторя, самореволюцията прилича на борбата с инфекциите. Тя е част от това, което прави един организъм здрав. Не забелязвате имунитета, докато работи. Забелязвате го в деня, в който престане да работи.

Ако развием метафората още малко, самореволюцията всъщност е ваксина. Малка, контролирана доза от болестта – тук това е самата революция, болестта, погубила всяка китайска династия, – за да може организмът да предотврати същинското заболяване. А ваксините споделят съдбата на най-големия брат. Когато действат, никой не вижда какво са предотвратили.

Както написах в края на статията си за книгата на Си, „никой строй не е съвършен, но може би по-добрите са онези, които вграждат в институциите си тъкмо съзнанието за собственото си несъвършенство“. С други думи, онези, които имат действително обучена имунна система.

Ще ви оставя с една последна мисъл. През 1989 г., на върха на собствената си мощ, Западът даде най-известното политическо есе на своята епоха – „Краят на историята?“ на Франсис Фукуяма. Тезата му беше, че либералната демокрация може да е „крайната точка на идеологическата еволюция на човечеството“. С други думи, една цивилизация на върха си стигна до заключението, че всъщност е съвършена. Или поне така бе възприето посланието.

Китай, сега на своя връх, поема в точно обратната посока. Резолюцията от миналата седмица го казва почти дословно още в първия си раздел. „Колкото по-дълго управлява партията и колкото по-дълго трае мирът“, толкова повече тя трябва да „мисли за опасността във времена на спокойствие“ (居安思危, jū ān sī wēi). Посланието е на светлинни години от „ние сме съвършени“. То звучи по-скоро така – в опасност сме, а в деня, в който престанем искрено да вярваме в това, ще се окажем в истинска опасност.

Запитайте се кой подход има по-голям шанс да прекъсне цикъла на Хуан – този, който вярва, че вече го е прекъснал, или този, който вярва, че никога няма да го прекъсне?

Източник:  arnaudbertrand.substack.com