Украйна, Полша и Ватиканът - „цивилизацията“ на кафявите юберменши: проявления на неонацистката идеология в Европа

Автор: Александър Кертин за "Гласове"

Свързани статии: Александър Кертин при Явор Дачков: Украинската подмяна на историята в българските учебници - Бандера е герой, а граф Игнатиев - злодей

Под текста на проф. Дарина Григорова, публикуван в „Гласове“, един представител на анонимната псевдолиберална джендармерия заявява, че те, „ЦИВИЛИЗОВАНИТЕ“, трябвало да спрат „рашистите“ – „тези фашистки орки“. Такива тъпи клишета са полезни, защото провокират развитие на социалното знание по важни политически проблеми, от което се нуждаят любознателните и добросъвестни граждани. Предлагам на тези граждани информацията, необходима за разбиране на историческия и идеологически контекст на събитията не само в Одеса, но и в цялата бивша УССР. Тя осветлява същността на нацистката „политика“, чиято цел е тоталното господство на „хилядолетния“ Трети райх и неговите сателити. Текстът е част от изследване с работно заглавие „Краят на Втората руска революция“.

1. Идеологията на Дмитро Донцов

…. Отначало Донцов развива своята идеология, наречена от него „активен национализъм“, под влияние на Шарл Морас и Морис Барес. Централна идея и на двамата е възприемането на нацията като Абсолют, какъвто е Бог в теократичния средновековен светоглед. Става дума за смесването на модерния, демократичен принцип за политическо организиране (властта произтича отдолу, от равните граждани, възприели рационално конструиран „обществен договор“) с теократичния принцип (властта произтича от отвъден Абсолют – Бог, обект на ирационална вяра).

Това именно смесване на религията и патриотизма е характерно за обществено-политическата мисъл на Морис Барес, другият „апостол“ на Донцов според украинския историк Олександър Зайцев. Уникалното при Барес е, че в преплетените религиозни и патриотични чувства е интегрирана и наложилата се през XIX в. идея за нацията като раса. Барес казва, че „народът има в душата си светилище, което постоянно се стреми да възстанови. И за да поддържа „духовността на расата“, призовава за съюз на католическото религиозно чувство с духа на земята.“
Fenghua JIN – La pensée religieuse de Maurice Barrès

С появата на Мусолини и фашизма Донцов без колебание възприема „римската“ идея за пълното господство на силните над слабите. В тази негова идейна еволюция можем да разпознаем присъщото на интелектуалците от обективно изоставащите източни страни резоньорство. Тези интелектуалци инстинктивно търсят някакъв идеологически ускорител на собственото си развитие. В този разбираем стремеж има и нещо рационално, доколкото той успява да приспособи някои западни идеи и модели към собствената си страна с нейните специфични стопански и социокултурни особености; но може да си остане на нивото на ирационалната воля, да се превърне в идея фикс и в такъв случай – ако мобилизира достатъчно привърженици – да тласне страната си не само към национална катастрофа, но и към чудовищни престъпления. От това, както добре знаем, не се е опазила и нацията, която е родила Гьоте, Кант, Вилхелм Вундт и Макс Вебер (с тези четири имена се опитвам да обхвана основните области на хуманитаристиката).

През 1926 г. Донцов публикува най-известната си книга „Национализмът“. В нея той формулира редица изисквания, произтичащи от неговия „активен“ национализъм, както го определя самият той. Те се съдържат в три думи: догматизъм, фанатизъм и илюзионизъм. Особено важно е третото „изискване“: под „илюзионизъм“ Донцов има предвид целенасочено създаване на социални митове. Само митове и илюзии, а не логически конструкции, могат да мобилизират масите за революционна работа. Самият той е създател на такива митове в своите произведения.

„Сред ключовите митове, които проникват във всичките му произведения, писани след Първата световна война, най-важните са: 1) Митът за националното прераждане. Този мит е типичен за всеки национализъм, но Донцов го преосмисли в дух, много подобен на фашисткия – като национално възраждане в постлибералния нов ред, което ще настъпи след период на упадък и ще бъде основано на господството на силни раси и нации; 2) Митът за мисията на Украйна като бастион на европейската цивилизация пред варварска Азия и Русия като азиатски авангард /подч. от мен – А.К./; и 3) Митът за последната битка, в която новата религия на национализма ще надделее над умиращата религия на социализма с нейните многобройни секти.
Александър Зайцев – „Украинский интегралный национализм в поисках особого пути“ 

С подчертания текст обръщам внимание върху това колко хитро западните геополитици манипулират украинската политическа класа със собствения им „илюзионизъм“.

В статия от 1937 г. Донцов потвърждава вярата си в неизбежната победа на „религията“ на национализма: „Да се мисли, че двете „религии“ могат да се споразумеят, е напразна надежда. /.../ Новата „религия“, която ще победи, е тази, чиито вярващи ще демонстрират повече безразсъдство и по-голям дух на отдаденост“.

Тази интерпретация на историята на Европа и ролята на Украйна в нея води към извода, че главният враг на Украйна е православна Русия като държава на другия „религиозен“ национализъм, прикрит зад болшевизма; национализъм, коренно различен и „чужд“, „вражески“ (в смисъла на Карл Шмит).

И в статията „Църква и национализъм“ Донцов пледира за по-тесни връзки между две преди това враждебни сили – национализма и Църквата, имайки предвид Католическата църква. Към нея той изпитва дълбоко уважение и смята, че основа за сближението между църквата и национализма ще бъде не разумът, а единството на вярата. В тази връзка национализмът трябва да детронира интелигенцията, заменяйки интелектуализма със страстта като най-експлозивната сила в историята на човечеството.

Според Донцов този съвременен национализъм изисква „пълно себеотрицание в името на Нацията като Абсолют“. Приближавайки се към него, „активният националист“ не се съобразява нито с броя на съществуванията, които трябва да бъдат пожертвани за триумфа на неговата идея, нито с морала или материалната разруха, която той ще причини. Той е винаги готов да прибегне до „спасяващо насилие“, което е предварително оправдано чрез „любовта към Украйна“.

2. Идеологията на ОУН

Безспорно е, че Донцов упражнява влияние върху онези дейци на ОУН, които изграждат нейната доктрина. През 1929 г., за да подчертае, че ОУН не е партия, а „отделна вяра в политическото поле“, С. Ленкавски пише „Десет заповеди на украинския националист“, по-известни като „Декалог“. По думите на Зайцев тук „Духът на вечната стихия“ е заел мястото на библейския Бог, който е дал своите „Десет заповеди“ на Мойсей, а украинците представляват избрания народ. Няколко години по-късно са написани „12-те черти на характера на украинския националист“ и „44-те правила на живота на украинския националист“, които стават важни приложения към „Декалога“.

По форма ОУН-овските „скрижали“ наподобяват различни списъци с християнски добродетели, но съществено се различават от тях: импрегнирани са с етнонационалистическо съдържание, проектирано в Ранното средновековие. Във въведението към „44-те правила“ е изложена схемата на т.нар. „палингенетичен мит“ – схемата „бивша слава на нацията – разруха – прераждане в борбата“:

„Безсмъртната властна воля на украинската нация, която заповяда на вашите предци да завладеят света и ги доведе до стените на Константинопол и отвъд Каспийско море и Волга; която издигна могъща украинска държава, беляза с меч и изора границите на нейната власт; която в борбата си срещу ордите изпълни историческата мисия на Украйна, проявена в актове на държавническо майсторство и творчески намерения на Великите хетмани и гении, които се издигнаха от разрухата до нови революционни действия и държавно изграждане – сега авторитетно претендира за нов живот, открива велика ера на украинския национализъм и ви казва: Станете и се борете! Слушайте и вярвайте, побеждавайте и побеждавайте, за да може Украйна сега да стане толкова могъща, колкото е била преди, и да създаде нов живот по свой вкус и по своя воля…. Могъщият Бог на княгиня Олга и Володимир Велики изисква от теб не сълзи, не милост или пасивно съзерцание, а смелост и активен живот. Знай, че Бог се почита най-добре чрез Нацията и в името на Нацията чрез активна любов към Украйна“.
Oleksandr Zaitsev – „Ukrainian integral nationalism and the Greek-catholic church in the 1920-30S“

Тези ОУН-овски „скрижали“ имат пряко отношение към нас, българите, защото „могъщият Бог на княгиня Олга и Володимир Велики“, посочени като централни личностни символи на украинския национализъм, са възприели своята „мисия“ чрез християнско-славянската богословска книжнина, създадена в Първата българска държава. Езикът, на който е създадена тази книжнина, е едновременно църковнославянски и старобългарски. Следователно украинските националисти би трябвало да ни попитат съгласни ли сме с тяхната рецепция, примерно, на сборниците, наречени Светославови (по името на княз Светослав Ярославич от XII в.), които са създадени в Първата българска държава. В тях, както е известно, са събрани някои основополагащи за нашата православно-славянска култура текстове. Ясно е от пръв поглед, че чертите на „могъщия“ украински бог съвпадат с тези на „нордическия Христос“, преформатиран от протестантските „Германски християни“ (Deutsche Christen) в „арийската“ расова парадигма; този „бог“ няма нищо общо с новозаветния Христос, който „иде да събере всички народи, защото е светлината на този свят“ (Константин Преславски), той е идентичен с Мойсей от Второзаконие, гл. 7:

„Когато Господ, твоят Бог, те въведе в земята, в която отиваш да я притежаваш, и изгони много народи пред тебе… седем народа по-големи и по-силни от тебе, и когато Господ, твоят Бог, ги предаде на тебе да ги поразиш, тогава ги изтреби като на бога обречени; да не направиш договор с тях, нито да ги пожалиш; да се не жениш между тях и да не даваш дъщеря си за сина му… Понеже вие сте люде свети на Господа, вашия Бог; вас избра Господ да бъдете нему собствен народ измежду всички племена, които са по лицето на земята“. И т.н.

Аналогична на старозаветния теогенократизъм е тезата на Володимир Мартинец, който решително възразява на твърдението, че украинските, полските и руските народни маси еднакво страдат от експлоатацията на властимащите. Според Мартинец властта на „експлоататорите“ е еманация на народите и поради това, за разлика от социалистите, които проповядват солидарност в борбата против експлоататорите, „ние проповядваме борба с враждебните нации с всичките ѝ членове на всички участъци“.

По-малко от две десетилетия след като Донцов публикува „Основанията на нашата политика“, нацистка Германия отхвърля изцяло „индивида“ в полза на груповостта; чувството за лично достойнство заради „германската чест“; собствените права и отговорности отстъпват пред колективната безотговорност, цинично демонстрирана от подсъдимите нацисти на Нюрнбергския процес, а автономният морал е заменен от „морала“ на развилняло се стадо хищници. Нацистка Германия предприема своя „Drang nach Osten“ с непоколебимата вяра в „правото“ си да завоюва жизнено пространство с „прочистване“ на териториите, населени с православни славяни. Тази германска война на „висшата раса“ намира отначало десетки, а по-късно стотици милиони привърженици в цяла Европа, и така става „европейска“, а също и война за „спасението“ на „Украйна“. На коя „Украйна“?

Да припомним, че в началото – не в идеологически, а в исторически план – стои една ретроутопия, която засегнахме по-горе със спомените на Михаил Чайковски. По думите на Зайцев Дмитро Донцов „призовава за завръщане към идеализирания свят на княжеско-дружинните и казашко-хетманските украински традиции, към йерархична социална структура и управление на каста от „най-добрите хора“. И тъй като разширяваща се бездна разделя модерността от тези идеални времена, завръщането към тях е възможно само чрез тотална национална революция“.

И така, онова, което се обсъжда като проект за бъдещето в дома на Михаил Чайковски, при Михаил Грушевски се явява „историческа действителност“, а при Дмитро Донцов вече е политическа ретроутопия – вдъхновение за тотална революция, израз на „националната воля“, което на практика означава употреба на насилие от страна на революционния елит върху цялата „революционна територия“.

Идеологията на Донцов е един частен случай на „превключване на религиозната енергия към светски обекти“ (Н. Бердяев). Теоретична основа за това хибридно идеологическо мислене е понятието „политическа теология“, въведено от Карл Шмит в едноименната негова книга, публикувана през 1922 г. В нея немският юрист и политически философ изтъква съответствието (хомологията) между обществено-политическата структура на дадена епоха и изразяваните от нея теологически понятия. Неговото определение гласи: „Всички най-значими понятия на модерното учение за държавата са секуларизирани теологични понятия“.

С една малко по-разгърната дефиниция Владимир Градев ни помага да разберем понятието с тези думи:
„Политическата теология се занимава с променливите отношения между политическата общност и религиозния ред, или, синтетично казано, между власт и спасение. Политическата теология се ражда там, където подобни проблеми се разглеждат във форми, които включват богове или Бога… политическата теология позволява да се преосмисли отношението между религия и политика в светлината на отношението Бог-богове и политическа власт“. Владимир Градев – „Политика и спасение“, С. 2005 г.

Националната идеология на Донцов е съществена във връзка с нашия основен проблем – „националния въпрос“: тя категорично отхвърля самоидентификацията дори на цели народи. Например тази на руските „крестьяни“, както бе обяснено по-горе. Според „националната идея“ в тази радикална интерпретация, ако един „крестьянин“ се идентифицира не само с Православната църква или руския цар, а с Русия изобщо, той подлежи на задължително ново „покръстване“. В мирно време е наказван с държавни санкции, а по време на война или в определени кризисни ситуации подлежи на физическо унищожение – индивидуално или групово. Принадлежността на „украинеца“ я определят възпитаните в „националната религия“ елити: те определят наречието на селянина дали е украинско или руско. И народът като цяло трябва да бъде „превъзпитан“.

„Въоръжена революция? Няма да постигнем нищо с нея [...], докато първо не осъществим революция на умовете, революция на образованието и морала, духовна революция“, пише ръководителят на Секретариата на ОУН Володимир Мартинец през 1929 г.

Според Зайцев той вярва, че националистите трябва да превъзпитат украинците, разглезени от болшевишката власт, с всякакви средства, включително насилие: „Наистина, в това царство на грубияни и просяци ще трябва – веднага щом се установи украинската власт – да прибегнем до методите на Петър Велики: чрез терор ще трябва да ги научим да уважават човешкото достойнство, чрез терор ще им възпитаме уважение към човешкото аз (какъв парадокс), чрез терор ще наложим чистота и ред и т.н. Ще трябва дори да издаваме официални предписания за носене на яки, начини на поведение, хранене и т.н. Една диктатура трябва да бъде заменена с друга, която ще се превърне в народна власт само постепенно, тъй като самата диктатура ще образова масите. [...] Очевидно не може да се освободи поробеният човек по друг начин, освен с пръчка. За доброто на този нещастен народ трябва да го бичуваме, иначе той никога няма да се събуди и да свали ярема си. Трябва да заменим враговете със себе си, ние, украинците (част от нас), трябва да станем „варяги“ над себе си (общата маса), защото няма друг начин да се отървем от чуждите „варяги“…“ Oleksandr Zaitsev – „Ukrainian integral nationalism and the Greek-catholic church in the 1920-30S“

Тези думи представят Мартинец като огледалния образ на Ленин, който казва същото почти буквално: тъй като народът е прост и некултурен, за да бъде вкаран в правия път, е нужно „стучать по голову“.

3. Интегралният национализъм в действие: терорът на ОУН-Б в Западна Украйна по време на ВСВ

След съветско-полската война по договора от Рига (1921 г.) Западна Украйна и Западна Белорусия са присъединени към полската държава. Украинците се оказват най-голямото малцинство в новосъздадената полска държава. Полша провежда колонизация в Галиция, като разселва там и раздава земи на ветераните от войната. Освен това галицийците смятат също, че културата им е застрашена от изчезване – това чувство поражда постоянна, нарастваща ксенофобия. Пактът „Рибентроп – Молотов“ отново връща западноукраинските територии в границите на СССР, но този акт не удовлетворява украинските „интегрални“ националисти. Втората световна война предоставя изключителни възможности за реализиране на лозунга „Украйна за украинците“.

(Знаем кой подхвърля лозунга „Македония за македонците“ през 80-те години на XIX в. – известният у нас английски политик и държавник Уйлям Гладстон, който се ползва с нашата признателност заради брошурата си „Българските ужаси“; и със същата признателност в днешната Северна Македония – заради горния лозунг, цитиран и до днес.)

„Организацията на украинските националисти“ (ОУН) се създава доста време преди ВСВ – през 1929 г. Неин водач в началото, преди тя да се раздели на две враждуващи фракции, е Андрий Мелник. В продължение на много години, преди Мелник да поеме ръководството на организацията, той е председател на католическата младежка организация „Орло“ („Орли“) в Галисия, която според Джон Армстронг повечето младежи в ОУН от тези места смятат за антинационалистическа. Той смята, че номинацията на Мелник за лидер е била подходяща за кръговете на Гръко-католическата църква, която се е надявала с това да отслаби антиклерикалните тенденции в ОУН и да предотврати по-нататъшното разпространение на антихристиянски елементи в нейната идеология.

Но по време на войната надделява антиклерикалната тенденция в ОУН, чийто организационен носител е ОУН-Бандера.

Джон Армстронг преценява поведението на националистите от ОУН-Б в началото на войната като „повърхностно“: те занесли в Източна Украйна голям брой лозунги и романтични обещания, които привличали и в същото време противопоставяли. Посочва и някои конкретни причини за затрудненията, които среща бандеровската ОУН със самоидентификацията на „източните“ украинци. Само след два месеца дейност в „новоосвободените територии“, казва той, ОУН-овци губят поддръжката на общественото мнение. Според него отчасти антипатията била обусловена от това, че те са смятани за чужденци; понякога те демонстрирали чувство за превъзходство /подч. от мен – А.К./ по отношение на местните. „Освен това – пише Армстронг – привързаността към интегралния национализъм означавало пренебрежение към въпросите на социалното благосъстояние и гражданските права, имащи голямо значение за местното население след двадесет години съветска власт… Лозунгът „Петлюра – Коновалец – Мелник – три имена, една идея“ бил поначало безсмислен за средностатистическия източноукраинец, тъй като вторите двама били непознати… След като им било обяснено, тази фраза за много от тях означавала, че след смъртта на Петлюра националното движение е попадноло в ръцете на лидери от получуждата Западна Украйна.“ Джон Армстронг – „Украинский национализм. Факты и исследования“

Още докато Западна Украйна е под съветска власт, дейците от ОУН поддържат контакти с германското разузнаване. След завладяването на западните територии на СССР фракцията на Бандера и той лично решават, че е дошъл моментът за създаването на Украинска държава. Защото вече е обявена такава – Независимата хърватска държава на територията на разрушената през април-май Югославия. На 30 юни 1941 г. Украинската държава начело с Ярослав Стецко е обявена в Лвов. Но тук генералните планове на германските нацисти са други – територията на тази държава е смятана за тяхно „жизнено пространство“ (Lebensraum). Поради това те арестуват Бандера и го затварят в концлагера Заксенхаузен при специални условия на привилегирован затворник, така че да е подръка при евентуална необходимост. По-късно се явява такава и той е освободен няколко месеца преди падането на Берлин – на 27 септември 1944 г.

Навлизането на нацистите в Западна Украйна е съпроводено с антиеврейски погроми – най-големият е в „столицата“ на новоучредената Украинска държава. По-късно от украинската страна не признават участие на ОУН в погрома, приписват го на германци и поляци. Поляците днес дори забраниха да се пише и говори за полски антисемитизъм – според тях погроми извършват само германци и украинци. Но и поляци, и украинци са единодушни за разстрелите, проведени от НКВД с презумпцията, че „съветско“ и „руско“ са синоними. Но НКВД е най-интернационалният орган на съветската държава. Още от създаването на ЧК главната роля в нея играят революционерите от еврейски произход. Според съвременните изследвания по този много важен въпрос броят на евреите през периода 1936 – 1938 г., особено в украинския НКВД, е сравнително най-голям:

„Като цяло, според непълни данни, в НКВД на Украинската ССР 213 души са заемали длъжностите на ръководители на централния апарат и регионалните УНКВД (включително длъжностите началник на УНКВД, заместник-началник на УНКВД, помощник-началник на УНКВД, началници на отдели на УДБ (3-ти (КРО)...) през 1936 – 1938 г., като 99 (или 46,47%) от тях са били евреи. Според показанията на бившия началник на отдела за персонал на НКВД на Украинската ССР Г. М. Кобизев намаляването на процента евреи в ръководството на НКВД на Украинската ССР през 1938 г. е станало по лично нареждане на Н. И. Ежов: „На 17 февруари представих на Ежов материали, характеризиращи личния състав: личен списък на всички служители на оперативните отдели, за които е имало компрометиращ материал (600 – 800 души)... Ежов каза: „О, кадри, кадри, това не е Украйна, а цял Биробиджан.“ /„Биробиджан“ е „Еврейската автономна област“, разположена в Далекоизточния край – А.К./… Разглеждайки материала по-нататък, той прави резолюции за почти всеки служител – кой да бъде арестуван, кой да бъде уволнен, кой да бъде преместен на неоперативна работа, в ГУЛАГ... Практическите указания на Ежов и Успенски се свеждат до увеличаване на броя на служителите в апарата на НКВД на Украинската ССР, особено на ръководството, с украинци и руснаци, за сметка на служители от еврейска националност, които да бъдат уволнени от НКВД, тоест процентът им да бъде значително намален.“ Михаил Тумшис, Владимир Золотарев – „Евреи в НКВД СССР. 1936-1938 гг. Опыт биографического словаря“

След като не успяват да създадат независима Украйна с помощта на Третия райх, украинските националисти от ОУН-Б разработват стратегия за бъдещата си борба срещу външни и вътрешни врагове. Враг № 1, както вече знаем, е болшевизмът и СССР. След като не допускат създаването на независима украинска държава, вече и германците са врагове. А вътрешните врагове са евреи и поляци. Споровете по отношение на германската окупация и борбата за надмощие в Западна Украйна водят до ожесточени кръвопролитни противоборства между двете крила на ОУН, които предизвикват многобройни жертви. В това отношение противопоставянето в ОУН напомня за процесите в македонското освободително движение, за „братоубийствените схватки“ в него още от края на XIX в. до разпускането на ВМРО през 1934 г. Употребата на този израз тук не е случайна. Той е знак за родството и организационните връзки между ОУН, „Усташа“ и ВМРО на Иван Михайлов. Те са установени чрез контактите им с фашистка Италия и нацистка Германия. Около 1933 г. е постигнато тайно споразумение за сътрудничество между „Усташа“ и ОУН. Група членове на ОУН, водени от галициеца Михайло Колодзински, са се обучавали заедно с „Усташа“ в специален военен тренировъчен лагер в Италия и след няколко месеца обучение Колодзински дори става инструктор по теория и практика на партизанската война. По това время той се запознава и сприятелява с Анте Павелич. Заедно те съставят планове за бъдещи съвместни действия на балкански и украински националисти, което обяснява факта, че към края на ВСВ СС дивизията „Галичина“ се сражава срещу югославските партизани.

Победата на Червената армия при Сталинград обръща хода на войната, а това поражда у украинските националисти опасението, че фронтът скоро ще стигне до украинските територии. Това извежда на преден план въпроса за етническия характер на Волинска област, тъй като от това ще зависи нейното присъединяване евентуално към Полша, която е част от антихитлеристката коалиция. В отсъствието на Бандера негов заместник в ОУН-Б е Микола Лебед. През април 1943 г. именно той предлага „да се прочисти цялата революционна територия от полското население“. Към неговата личност и дело, както гласи клишето, ще се върнем по-нататък.

Останалото е известно – информация за т.нар. „Волинско клане“ може да се намери на много места. Но трябва да се вглеждаме в детайлите като тези, които следват:

„На 11 юли 1943 г. УПА /Украинска въстаническа армия/ натиква жителите на Стасин (Володимирски окръг, Волинско воеводство) в два хамбара и разстрелва 105 души. Сред десетте оцелели е едногодишният син на Дрозджовски, Мариан. Той е намерен жив сред купчина трупове от украинец на име Платон, докато погребва убитите, и го отвежда у дома. В продължение на три седмици дъщеря му Соня се грижи за него, но поради заплахи от УПА семейството изпраща детето в болницата във Володимир-Волински, където бил раненият му баща. По време на масиран набег на УПА в Хута Степанска (Костополски окръг, Волинско воеводство) на 16 и 17 юли 1943 г. около шестстотин поляци са убити, а близкото селище Борек също било опожарено. Мечислав Сложевски и седемгодишният му син Едуард се скрили в гората, прехранвайки се с горски плодове и картофи, събирани по нивите. Той бил изключително изтощен психически и физически. „Два пъти обмислях да се самоубия от страх да не бъда заловен и от мъченията, които очаквах от украинските бандити. Взех сина си Едзьо и отидохме до реката (...). Възнамерявах да се удавя със сина си, за да съкратя времето на мъките и ужасния страх. И когато хващах сина си за ръка, той ми каза, викайки: „Татко! Връщаме се в скривалището си.“ „Нямах смелостта да скоча във водата.“ Един украински приятел, Петро Базилюк, им се притичва на помощ. В камуфлажно скривалище в плевнята и двамата оцеляват до влизането на Червената армия през януари 1944 г. В Камионка (също в Костополски окръг), през юли и август 1943 г., УПА убива около двадесет поляци. Местни украинци – братята Александър, Макарий и Прокоп Майструк – допринасят за спасяването на много полски жители на колонията, като ги предупреждават за опасността и им оказват помощ. На 23 юли 1943 г. десет членове на УПА идват при Прокоп Майструк със заповед да убият всички местни поляци. Играейки за спечелване на време, той ги приютява, докато съпругата му предупреждава потенциалните жертви, благодарение на което поляците, които все още живеят в Камионка, включително семейство Багински, успяват да избягат в горите и полетата, а след това заминават за Костопол и Березни. Украинците от Погореловка – братята Шрамко и Грицко Панас – отвеждат бягащи поляци с конска каруца, за което са обесени в една плевня от УПА. Подобна съдба сполетява и украинеца Нечипор от Камионка, който предупреждава полските семейства Файфер, Милер и Созански и отвежда семейство Гдовски в Костопол с конска каруца – той е убит заедно с петчленното си семейство“. https://przystanekhistoria.pl/pa2/tematy/martyrologia/35101,Sprawiedliwi-Ukraincy-Na-ratunek-polskim-sasiadom-skazanym-na-zaglade-przez-OUN-.html

Кой кого убива в крайна сметка? Украински „интегрални“ националисти убиват полски „колонизатори“ и свои сънародници заради тяхната „зрада“ (измяна). Руснаци тук няма. А има изтребване на хора от друг народ по всякакви начини (включително с използване на различни земеделски сечива – брадви, лопати и пр.). Чий пример следват организаторите – украинските „интегрални“ националисти от ОУН-Бандера? И кой ги оправдава?

4. Ватиканът и нацисткият терор по време на Втората световна война

В началото на Втората световна война Ватиканът отказва да обяви Германия за агресор и провъзгласява неутралитет. Не защото не знае какви са целите на нацистка Германия. Според изследователя Карло Фалкони Папството е „най-значителното разузнавателно агентство в света“, което притежава подробна информация за терористичната дейност на нацистите на територията на СССР и Източна Европа. Но Ватиканът не бърза да осъжда това, което знае. Става дума за престъпления като тези, описани в документите на Нюрнбергския процес:

„Убийства и малтретиране на места в източните области и в Съветския съюз, различни от лагерите, посочени в (а) по-горе, включват на различни дати по време на окупацията от германските въоръжени сили: Унищожаването в Смоленска област на над 135 000 съветски граждани. Сред тях, близо до село Холмец в Сичевска област, когато военните власти са били задължени да премахнат мините от даден район, по заповед на командира на 1-ва германска пехотна дивизия, генерал-майор Фислер, германските войници събрали жителите на село Холмец и ги принудили да премахнат мини от пътя. Всички тези хора загубили живота си в резултат на взривяване на мини. В Ленинградска област са разстреляни и измъчвани над 173 000 души, включително над 20 000 души, убити в град Ленинград от варварския артилерийски обстрел и бомбардировките. В Ставрополския край, в противотанков окоп близо до станцията Минерални води и в други градове, десетки хиляди хора са били унищожени. В Пятигорск много от тях са били подложени на мъчения и криминално отношение, включително окачване от тавана и други методи. Много от жертвите на тези мъчения след това са били разстреляни. В Краснодар около 6700 цивилни са били убити с отровен газ в газови фургони или са били измъчвани и разстреляни…“ https://avalon.law.yale.edu/imt/count3.asp

По време на битката при Сталинград, на 21 януари 1943 г., в. „Зора“ публикува изявление, дадено предния ден по Берлинското радио, в което се казва: „С унищожаването на болшевишките човешки маси краят на Съветска Русия ще дойде много по-скоро, отколкото той е очакван. Германската войска не е поколебана, с идването на пролетта ролите ще бъдат сменени“.

Не е казано името на държавата – СССР – а „Съветска Русия“; нейното население пък е означено с израза „болшевишки човешки маси“, които подлежат на унищожение. Победата на Германия според в. „Зора“ ще бъде и българска победа: вестникът убеждава читателите си да влагат цялата си енергия, всичките си мисли и усилия за присъединяването на Вардарска и Егейска Македония. Повтаря им, че националното обединение изисква жертви. А когато те са налице, останалото ще го свършат „нашите съюзници от Оста“. За да няма никакво съмнение в тяхната победа, вестникът води постоянен и обширен бюлетин за хода на военните действия. Според тях „нашите съюзници“ са винаги единни, сплотени и ефикасни; а враговете са винаги забъркани в някакви противоречия и явни конфликти, вещаещи тяхното бъдещо поражение.

Съучастници в горните военни престъпления са и всички държави сателити, колаборационистки партии и групи или пряко, или чрез аналогични действия срещу „банди“ от антифашистката съпротива и срещу мирни хора, обявявани за съучастници и ликвидирани. В Белорусия нацистите унищожават над 1600 села – жителите им са избити и изгорени в подпалените им къщи. Същото правят и в други европейски страни: в Лидице (Чехословакия), Крагуевац (Сърбия), Тюл и Орадур сюр Глан (Франция). Главните „герои“ в масовите убийства на територията на Франция са части от СС дивизия „Дас Райх“, чийто командир през периода 1943 – 1945 г. е ген. Хайнц Ламердинг, а сред непосредствените организатори на масовото убийство в Орадур сюр Глан се отличава щурмбанфюрер Адолф Дикман.

Текстовете, които ще бъдат цитирани тук, са от „Уикипедия“, всеки може да ги прочете:
„На 10 юни батальонът на Дикман отцепва Орадур сюр Глан и нарежда на всички жители на града да се съберат на площада на селото, уж за да им бъдат проверени документите за самоличност. Всички жени и деца са заключени в църквата. Мъжете са отведени в шест хамбара и навеса. Един от шестимата оцелели от клането, Робърт Хебрас, описва убийствата като умишлен акт на масово убийство. През 2013 г. той казва пред британския вестник The Mirror, че есесовците умишлено са изгорили мъже, жени и деца, след като са ги заключили в църквата и са я обстрелвали с картечен огън“.

За Лидице: „Селото е опожарено, а останките от сградите са унищожени с експлозиви. Всички животни в селото – домашни любимци и товарни животни – са изклани. Дори погребаните в градското гробище не са пощадени; останките им са изкопани, ограбени за златни пломби и бижута и унищожени. След това е изпратена 100-членна германска работна група, за да премахне всички видими останки от селото, да пренасочи потока, преминаващ през него, и пътищата. След това те покриват цялата площ, която селото е заемало, с горен почвен слой и засаждат култури, и поставят ограда от бодлива тел около мястото, върху която са поставени надписи на чешки и немски: „Всеки, който се приближи до тази ограда и не спре, когато бъде предизвикан, ще бъде застрелян.“

Освен модерните радикални идеологии, фундаментална идеологическа платформа, от която се извеждат оправданията за унищожението на „човешките маси“ – главно в независимата хърватска държава – е и католицизмът на плановиците и извършителите на тези престъпления.

Много по-късно след края на ВСВ правителството на САЩ разсекретява вече известния „Доклад Ла Виста“ от 15 май 1947 г. Това е свръхсекретен доклад на разузнаването на армията на САЩ, документиращ ролята на Ватикана в подпомагане бягството на множество високопоставени нацистки военнопрестъпници, сред които Анте Павелич, „поглавника“ на независимата хърватска държава, коменданта на Треблинка Франц Щангел, „Касапина от Рига“ Едуард Рошман, „Касапина от Лион“ Клаус Барби, генерала от СС Валтер Рауф, изобретател на мобилния камион за задушаване с газ; много известния Адолф Айхман и десетки хиляди други нацисти.

„Докладът Ла Виста“ (по името на автора – Винсент ла Виста) беше документално доказателство, което отвори прозорец към една изтласкана глава от Холокоста: ролята на Ватикана в Холокоста. Докладът на Ватикана „Спомняме си: размисъл върху Холокоста“, публикуван през март, ясно показва, че Католическата църква е решена да направи всичко възможно, за да затвори този прозорец възможно най-плътно и да го държи затворен завинаги. Забравете идеята за комисия – Ватиканът няма намерение да отваря архивите си или да признава каквото и да било друго освен „...грешките и провалите на онези синове и дъщери на Църквата“, които не са „оказали всякаква възможна помощ на преследваните, и по-специално на ... евреите“…. В Музея на Холокоста в САЩ историята на Холокоста е пригодена да отговаря на политическите моди на администрацията на Клинтън и Новия световен ред: следователно думите „сърби“ и „руснаци“ напълно отсъстват от официалните записи на Холокоста и вместо това са заменени по най-неприличния оруеловски начин с думите „югославяни“ и „съвети“. Най-злобно и иронично прикриване, като се има предвид, че САЩ днес дори не признават съществуването на тези държави или народи. Във всички тези случаи виждаме примери за изтласкване на историята на геноцида срещу определени народи с явно политически цели (не на последно място е желанието същите тези народи да бъдат насочени към бъдещо унищожение). Ролята на правителствата на САЩ и Великобритания в защитата и използването на нацистки и фашистки масови убийци вероятно няма да бъде напълно разкрита или включена в учебниците по история, докато сме живи“.
Barry Lituchy – „The Vatican's Holocaust“