Цялото интервю на Путин пред Кустурица: За Русия и православието, за отстъплението от църковните канони на Запад и посланието към украинците

Цялото интервю на Путин пред Кустурица: За Русия и православието, за отстъплението от църковните канони на Запад и посланието към украинците

В документалния филм на големия режисьор Емир Кустурица „Нашето кръщение. Предстоятелят“, заснет по повод 80-годишнината на патриарх Кирил, Владимир Путин говори за ролята на православието в историята на Русия и за мястото на Църквата в обществото днес. Според него православието привлича хора именно защото пази ценностите си, а отстъплението от църковните канони отслабва влиянието на западните църкви. Путин свързва покръстването на Рус при княз Владимир с изграждането на руската държавност и разказва как е стигнал до извода, че вероятно е бил кръстен от бащата на патриарх Кирил.

„Каквото и да става, каквито и трагедии да се разиграват днес, трябва да мислим за бъдещето, за бъдещето на децата си“, казва Путин в отговор на въпроса на Кустурица какво би искал да каже на украинците. Руският президент вижда във войната продължение на политиката „разделяй и владей“, която според него водят западните държави, подкрепящи Киев. Той ги обвинява, че действат в собствен интерес и се стремят да отслабят Русия. Путин призовава руснаци и украинци да обединят усилията си за общи цели и уточнява, че подобно сближаване е възможно и без обща държава. Към военнослужещите от украинската армия се обръща с призив да преминат на руска страна. 

 

Пълен превод:

– Благодаря Ви, че участвахте в този филм. Мисля, че ще бъде великолепен филм, хубав филм.

Първият въпрос: можете ли да кажете, че през времето, откакто управлявате, Русия все повече Ви се разкрива като чудо и тайна, което изисква от управника вяра и молитва?

– Знаете ли, Русия съществува вече повече от 1000 години, има дълга история. През това време за Русия е казано и написано много: И повърхностни, и привнесени неща, но и сериозни, задълбочени, които стигат до същината. А също и някои чудновати неща.

През XVIII век е имало един фелдмаршал Миних, на когото приписват следните думи: Русия е страната, която се управлява пряко от Бога. Иначе е необяснимо как изобщо съществува.

После император Александър II, струва ми се, почти сто години по-късно, през XIX век, го попитали: „Трудно ли е да се управлява Русия? Толкова е огромна и разнородна. Как я управлявате?“ Той отговорил: „Да управляваш Русия, съвсем не е трудно. Само че е напълно безполезно.“

– Има един Райнер Мария Рилке, поет от Германия, който е написал, че Русия е страната, която граничи с Бога.

– Ако говорим съвсем сериозно, бих казал следното. Нека изходим от това, че човекът не е просто биологично същество от кости и кожа. Най-важното у всеки човек е душата, с която Господ ни е дарил. А човешката душа е вечна и безгранична като Вселената. Това се отнася и за нас, руснаците, отнася се за всички хора, които живеят в Русия. И в този смисъл, разбира се, тук има и чудо, и тайна. Несъмнено такава тайна има и в Русия.

– Но аз съм убеден, че сега е един от онези по-скоро метафизични моменти, когато Русия носи добро на цялото човечество. И съм Ви благодарен за това, защото ще направим проект за това какви ценности има тук, в Русия, и доколко Руската православна църква и руската цивилизация работят за съхраняването на тези ценности.

– Точно така е.

– Днес Руската православна църква е представена в повече от сто страни по света, а руската държава е в основата на цялата руска цивилизация. Може ли руската цивилизация да стане своеобразен Ноев ковчег, на който да се спасят всички хора, вярващи в Христос?

– Може. Може. Със сигурност.

И сега Ви го казвам толкова уверено не само защото в руската богословска и философска мисъл от векове присъства една идея, която гласи: Москва е третият Рим, четвърти няма да има.

За какво става дума? За това, че християнството се е зародило в Древен Рим, после Рим паднал и християнството се преместило в източната част на Римската империя, във Византия, начело на която застанал първият християнски император, Константин. После паднала и Византия. Но дотогава християнството вече било пренесено на руска земя, в Русия, в Москва. И Москва станала наследница на тази вяра, на тези традиции. В този смисъл тя станала третият Рим, тоест духовен пазител на тези светини, на това наследство.

Но въпросът дори не е в тази богословска или философска идея, която, както вече казах, присъства в Русия от векове. Става дума за онова, което виждаме днес.

Например днес при нас се преселват хора от други страни, включително европейски. Знам, че това не е масово явление. И когато съм разговарял с тези хора, те казват, че главният им подтик, главната причина да се преместят в Русия, е стремежът да запазят своите ценности, да запазят семейството си и да запазят бъдещето, да осигурят бъдещето на децата си, които според тях трябва да имат право да растат и да бъдат възпитавани в духа на традиционните религиозни ценности.

И когато попитахте дали Русия може да бъде този ковчег за спасението на хората, това, между другото, се отнася не само за православните християни и изобщо не само за християните.

В Русия, както е известно, има четири традиционни религии: будизъм, юдаизъм, ислям, православие. Представителите на всички тези течения, на всички тези религии се развиват заедно. И в крайна сметка имаме общи традиционни ценности, колкото и някои хора в тези религии да искат да изтъкнат особеностите на своето течение. Особености винаги има, но основните ценности са едни и същи. И като създава условия за развитие на тези традиционни ценности, Русия сякаш осигурява място, където хората могат да живеят според тях. И в този смисъл Русия, разбира се, може да бъде именно ковчегът, за който говорите.

Същевременно сега виждаме в много общества, особено в западните, борба за правата на човека, свързана с различни малцинства. Има ли нещо ново тук? Няма нищо ново, всичко това се повтаря, имало го е винаги, откакто съществува човечеството. Просто сега определени групи са започнали да се държат по-агресивно, по-настойчиво да заявяват правата си и така нататък.

Ние, между другото, никого в нищо не ограничаваме. Но идеята на Руската православна църква, патриархът винаги говори публично за това, а всъщност и политиката на руската държава е да съхрани човека, неговата духовност и най-вече, ще си позволя да кажа, да съхрани човека биологически и да осигури това чрез държавната политика, да подкрепи усилията на Църквата в тази посока, разбира се, в рамките на съвременните изисквания на днешния ден, на изискванията на днешната цивилизация. Но това е главната посока на съвместната ни работа с Църквата.

И в този смисъл, разбира се, Русия и православието могат да изиграят ролята на онзи ковчег, за който говорихте.

– А как това е свързано с действителността на Запад, където християнската църква няма толкова голяма роля в обществото, каквато има православието в Русия?

– Струва ми се, че това е свързано с факта, че… Ние се отнасяме с уважение към нашите братя и сестри в Европа и, между другото, се стараем да ги подкрепяме, когато виждаме неуместни нападки срещу отделни християнски течения. Но мисля, че известно отстъпление от определени църковни канони не допринася за укрепването на тяхното положение, на положението на тези църкви в обществото, а тъкмо обратното. Вероятно тези отстъпления от установени канони и принципи се правят, за да се обнови нещо, да се направи нещо по-съвременно, по-разбираемо, да се впише в днешния живот. Но всъщност според мен точно това води дотам, че и популярността на християнските идеи, и самото влияние на църквите върху съзнанието и върху самото общество намаляват, вместо да се увеличават.

– През последните пет години в Северна Америка има милион и половина нови православни християни.

– Да, точно за това говоря. А православието, обратно, привлича хората именно защото защитава ценностите, за които говорих.

– Как изобщо определяте понятието „руска цивилизация“?

– Това е труден въпрос. Да, говорим за руска цивилизация и мисля, че с основание поставяме въпроса така. Тук няма никакво самовъзхищение или високомерие, пази Боже.

Ние признаваме, че руската цивилизация е една от великите цивилизации. Познаваме и други, например китайската цивилизация, която е на хиляди години. Помним от историята какво се е случвало. Да речем, навремето монголите воювали, воювали с Китай, накрая дори основали собствена монголско-китайска династия. Как завършило това? Китайците погълнали монголите.

– Там православието е играло огромна роля.

– Да, тъкмо натам водя разговора. Напълно сте прав.

Китайската държава и китайският народ просто погълнали тези, така да се каже, завоеватели. Те просто се претопили.

Или да вземем например индийската цивилизация, една от най-древните. Много интересна. Колкото повече научавам за нея, толкова по-интересна ми става.

Неотдавна разговарях с министър-председателя Моди и го питам: „Колко от гражданите на страната говорят на основния език?“ Той казва: „Около 600 милиона.“ „А общо колко са в страната?“ „Милиард и половина.“ Само една трета говорят на езика на народа, дал името на държавата. „А другите две трети?“ „А другите две трети говорят на своите езици.“ Нима това не е удивително? Просто удивително!

Но в какво се състои разликата при руската цивилизация, при цивилизацията на Русия? Знаете ли, мисля, постоянно мисля за това и стигам до следната мисъл: руската цивилизация никога не е поглъщала други народи. Тя е позволявала да се развиват руският народ, руският етнос, и е създавала условия за развитие на другите народи и етноси, които са били част от Руската империя, от семейството на руската държава. Давала е на всички възможност да се развиват, осигурявала е самостоятелното им духовно развитие, съхраняването на религията, традициите и езиците им. И това в известна степен е уникално, в това се състои уникалността на руската цивилизация.

Връщам се към първия Ви въпрос: в какво се състои тайната на Русия, особеностите ѝ. Достоевски е казал нещо много хубаво за руския човек. Казал е, че руският човек лесно общува с другите, живее с тях и се вживява в чуждия начин на живот. И изобщо руският човек има много силен усет за общото между всички хора. Това също отличава руската цивилизация.

– Като глава на руската държава смятате ли Руската православна църква за важна, свещена, духовна част от нея? И какви са отношенията Ви с патриарх Кирил?

– Ще започна от последното. Отношенията ни са много добри, приятелски. Отношенията между държавата и Църквата според мен са се утвърдили като много устойчиви. Всъщност тези отношения са уникални, защото още по времето на Руската империя, да речем, императорът, царят, държавният глава, не е бил пряко глава на Църквата в буквалния смисъл на думата, но е бил смятан за неин пазител, защитник и така нататък.

Тоест все пак нещата не са били както в Англия, във Великобритания: там кралицата е глава на Англиканската църква. При нас не е имало такава пряка връзка, но все пак е имало връзка на държавния глава с Църквата, той е имал някаква значима роля. После е имало такива структури като Синода, това е висшата духовна власт в страната, а при Светейшия синод е имало оберпрокурор, който вече е представител на държавата.

През съветския период съветските власти обявили, че Църквата е отделена от държавата. Но всъщност е имало Съвет по въпросите на религията и негови органи по места, които ръководели, опитвали се да ръководят религиозния живот в страната. Не знам кой на кого е влияел повече.

Знаете ли, аз започнах работа в органите за държавна сигурност и там имаше отделни подразделения, които се занимаваха с вътрешната опозиция. А по времето на Съветския съюз Църквата беше единствената легална опозиция на държавата, друга идеология. Е, всички служители на КГБ, които познавам и които се занимаваха с това, първо, всички приеха кръщение. И не е ясно кой на кого е влияел повече: държавата и КГБ на Църквата или Църквата на държавата и на служителите на КГБ. На Великден всички те ни носеха на нас, останалите служители в управлението, козунаци, боядисани яйца и така нататък. Но все пак имаше опити за влияние върху духовния живот.

Сега, и патриархът също говори за това, Църквата и държавата действително са отделени една от друга. Държавата не се меси в църковния живот. И според мен в това има големи предимства, защото когато Църквата на практика ставаше част от държавния апарат и система, критиките към действията на държавата, към резултатите от работата на държавната власт винаги по един или друг начин се пренасяха и върху Църквата.

Гледали на Църквата като на част от държавния механизъм. Да речем, в първите години след революцията от 1917 г. е имало, както е известно, гонения срещу Църквата, просто невероятна жестокост и така нататък. Защо? Потискали Църквата като част от отиващата си или вече отишлата си държава.

Днес това го няма. И мисля, че това е много хубаво и правилно. То дава възможност на Църквата свободно да се развива според собствените си вътрешни закони.

Що се отнася до ролята и мястото на религията и Църквата в историята на руската държава, тази роля е изобщо уникална. Ясно е, че духовният живот и Църквата имат голямо значение в живота на всяко общество, каквото и да говори който и да било по въпроса. Но в историята на руската държава Църквата играе особена роля. Защо? Защото какво е имало до 988 г., до покръстването на Рус от княз Владимир? Не е имало единна руска държава, не е имало и руски народ като отделен етнос. Имало е около петнайсет, ако паметта не ми изневерява, славянски етнически групи: древляни, поляни, кривичи, вятичи, на северозапад е имало други. Около петнайсет. Но руснаци не е имало. Вече е имало единна княжеска власт, имало е общ пазар, както казват сега, тоест единна стопанска дейност, имало е общ език, руският, което е много важно. Но не е имало единна религия. Да, всички те са били идолопоклонници и често тези идоли са съвпадали, по нещо са се различавали, но единна религия не е имало.

И това е била последната стъпка: възникнала единна религия. След това възникнали единен руски народ и централизирана руска държава.

В този смисъл Руската православна църква е изиграла уникална роля и във формирането на руската нация, и в изграждането на руската държавност.

Затова и отношението ни към Руската православна църква е особено. РПЦ винаги е била и е оставала до своя народ в най-тежките изпитания.

И между другото, неслучайно и по време на Втората световна война, вече след края на Сталинградската битка и битката при Курск през 1943 г., струва ми се, Сталин взема решение за възстановяване на патриаршията, в годините на Втората световна война. Защото колкото и жестоки да са били гоненията срещу Православната църква в страната, изобщо срещу религията в Съветския съюз, колкото и да са изтребвали в буквалния смисъл на думата свещениците, щом започнали тежките изпитания на Великата отечествена война, Църквата без колебание застанала в защита на Отечеството.

– В продължение на 1500 години основата и каноните на тази църква не са се променяли. А сега идва новият човек, технологичен, биологичен, и вижда в това опора за живота си. Може би затова някои хора в Америка искат да станат православни, защото това не се е променяло от 1500 години.

– Да. И съм съгласен с Вас. Мисля, че току-що казах приблизително същото. Именно защото… Да, смятаме, че трябва, разбира се, да вървим напред, нищо не бива да ни връзва ръцете и краката, нищо не бива да ни спъва в движението, в движението напред и в собственото ни развитие. Но има основополагащи неща, които правят човека човек. И помагат за продължаването на човешкия род. И всичко това са основополагащите ценности на православието.

– На православието и на човечеството?

– Разбира се.

– Нееднократно сте казвали, че руснаците и украинците са един народ, въвлечен от врагове в братоубийствена война. Какво бихте искали да кажете сега на украинците? И защо победата на Русия е в техен интерес?

– Това е много деликатен въпрос. Дори не знам дали да отговарям, или не.

Има един известен римски израз: разделяй и владей. Какво означава това? Това е един от принципите на древноримския сенат. Означава нещо много просто: ако се появи нещо могъщо, голямо, действено, което се разраства и има влияние, тогава то вече на практика представлява опасност за Рим. Трябва да го разделиш и да го управляваш, като го подчиниш на своите интереси.

Това се е случвало много често в историята на нашата страна. Щом тя ставала по-силна, по-могъща, веднага се появявали сили, които искали да я разделят и да властват.

Между другото, според мен всички подобни нашествия срещу Русия в съвременната история също са свързани с това: и нашествието на Наполеон, и Първата световна война, и Втората световна война, у нас Великата отечествена война, нашествието на германските фашистки нашественици. Според мен идеологическите съображения тук са играли съвсем второстепенна или третостепенна роля. Най-важни са били въпросите от геополитически характер, геополитическите интереси: да разделиш и да властваш.

Същото се е случвало с Русия и в по-далечното минало, когато в резултат на цяла поредица обстоятелства, сега няма да навлизаме в тях, Русия се оказала разпокъсана. След като започнало обединяването на руските земи след т.нар. монголско иго, част от територията на Древна Рус, Киев, околностите му, днешната Черниговска област, Житомирската, се оказала в състава на Руско-литовската държава, а после, в резултат на унията, на обединението с Полша, тези земи се оказали в Полша, в Полско-литовската общност, където поляците започнали да играят водеща роля. И естествено, тук няма нищо особено, започнали да налагат полския език и обичаи и да подчиняват всички на едни и същи правила, в езика се появили първите промени и така нататък.

Между другото, към днешните руснаци и украинци, които тогава живеели по тези земи и по онова време наричали себе си руснаци, се отнасяли доста сурово, да не кажа жестоко, смятали ги за хора втора категория. После това продължило и непосредствено преди Първата световна война, и така нататък.

Сега не говоря за това. Дали е хубаво, или лошо, така се е случвало. Смятам, че и онова, което става сега, е продължение на същата политика на „разделяй и владей“ и на стремежа да се намали потенциалът на Русия, да бъде направена по-отстъпчива и в крайна сметка по един или друг начин, под една или друга форма, да бъде подчинена на чужди интереси.

Това трябва да го разбират и знаят всички, включително онези, които живеят в Русия, ние го знаем, разбираме го, аз го усещам и го виждам по състоянието на нашето общество, както и онези, които живеят на територията на днешна Украйна. Хората трябва да разбират, че зад всичко, което става, и зад действията на всички, които ги подкрепят, включително в днешното противопоставяне с Русия, стоят интересите на самите подкрепящи ги, а не интересите на Украйна. Целта е всички да бъдат отслабени, разчленени, разглобени на съставните си части и подчинени на тяхната воля. Като разбираме това, според мен всички ние, включително хората, които живеят на територията на днешна Украйна, трябва да се стремим към обединение. Дори извън рамките на една държава. Изобщо не става дума за обща държава, а за обединение в най-широкия смисъл на думата.

По времето на Съветския съюз, мисля, че преброяването на населението беше през 1986 г., на територията на днешна Украйна живееха 51 или 52 милиона души. Това беше една от най-големите индустриално развити територии в Европа. Какво стана след разпадането на СССР и придобиването на независимост от Украйна? Тя изгуби всичко: корабостроенето, самолетостроенето, ракетостроенето. На практика настъпи и обезлюдяване, защото след две десетилетия населението вече беше първо 41 милиона, после 31 милиона, а сега казват, че на територията на Украйна изобщо са останали около 20 милиона души. Промишлеността също западна. Всичко се разпадна. И то не сега, не през последните седмици под ответните удари на руските ракетни войски. Не. То се разпадна от само себе си.

Защо? Ами защото властта в Украйна беше завзета не от украински патриоти, а от националисти. Разликата между патриотизма и национализма, както е известно, е, че патриотите обичат страната си, а националистите мразят другите народи. В това е разликата. Но омразата към другите народи няма да те отведе далеч.

И затова, щом говорим за украинците, бих искал да чуят следното. Каквото и да става, каквито и трагедии да се разиграват днес, трябва да мислим за бъдещето, за бъдещето на децата си, и да разбираме, че ако искаме да сме силни, да имаме тежест и условия за развитие, разбира се, трябва да бъдем заедно, в смисъл че трябва да обединяваме усилията си за постигане на общи цели.

А що се отнася до военнослужещите от украинската армия, вече съм казвал, че не искам да им казвам „предайте се в плен“, защото това звучи малко унизително. Все пак те воюват и воюват доста последователно. Бих искал да кажа: преминете на наша страна, защото тя е нашата обща страна. Именно на общата страна, на правилната страна на историята преминете.

– Николай Трубецкой. Имам един по-особен въпрос за него, който не бях предвидил.

– Да, заповядайте.

– Николай Трубецкой е написал, че бързината на монголския кон е била един вид „код на победата“ над Русия. Кое сега ще е по-важно: скоростта на ракетите или православният дух? Духът или скоростта на ракетите в тази война? Когато мислим за края на войната, за победата, кое е по-важно: скоростта на ракетите или духовната сила на руския народ и на руския език, който според мен е тайният код на тази цивилизация?

– Знаете ли, според мен днес много важна, принципно важна е дори не скоростта на ракетите, а скоростта на мисълта. Защото военните специалисти ми казват: ако до вчера са били важни техническите компоненти на съвременното въоръжение, днес са важни математическите познания, защото скоростта на промените във военнотехническата сфера е невероятна. И който мисли по-добре, който реагира по-бързо на събитията и предизвикателствата, той побеждава.

А духовната основа, силата на духа, се разбира от само себе си. Тя си остава необходима.

– Усещате ли, че гражданите на страната се молят за Вас?

– Не мога да знам това.

Да, понякога чувам за това, когато отида на църква, в храма, и свещениците, свещенослужителите понякога ми говорят за това. Но не мога да го знам. А това, което знам със сигурност, е, че се моля и за Русия, и за нашите хора. Всеки ден.

Знаете ли, вече веднъж съм споменавал какво неочаквано открих у себе си. Когато гледам постиженията на нашите учени, дейци на изкуството, да речем, спортисти, дори обикновени хора, които създават със собствените си ръце нещо уникално или прибират някаква невероятна реколта, каквато никога не е имало нито в Съветския съюз, нито в царска Русия, знаете ли, изпитвам такъв възторг, сякаш това го правят не просто хора, които не познавам лично, а такива талантливи, изключителни, красиви хора, близки до мен, едва ли не членове на семейството ми. Възприемам го като личен успех, като лична победа. Това е много приятно чувство.

Но, разбира се, съзнавам, че нашите хора ме подкрепят, и съм много благодарен за това. Защото без тази подкрепа не само е невъзможно да се работи, но със сигурност е невъзможно да се постигне какъвто и да било резултат, да постигаме общите си цели в името на Русия и заради нея.

– Както е казвал Фьодор Михайлович Достоевски, в основата на руската държава е симфонията на вярващите, които заедно създават обществото. Действа ли тази формула?

– Разбира се. Мисля, че в крайна сметка тя работи във всички общества. А ако я няма и ако не работи, тогава възникват проблеми и в обществото, и в държавата.

Мисля, че това, което виждаме днес в големите градове на Европа, не е просто хулигани да тичат по улиците, а проява на някакви общи проблеми. Сега не искам да засягам болни теми. В историята на всяка държава е имало и се случват такива неща, и то какви ли не, по-сериозни и с по-големи последици. Но все пак това е проява на някакви вътрешни проблеми и нарушение на тази симфония, нарушение на това равновесие. И разбира се, хората трябва някак да реагират на това, във всеки случай онези, от които зависи състоянието на обществото.

– Там е действала логиката на либералните системи, тук е действала комунистическата. Тук тази симфония действа. За там трудно може да се каже, че действа добре.

– Да. Но знаете ли, ако следваме това, което казвате, и Съветският съюз все пак се е раждал при определена симфония. Защо? Защото самата социалистическа идея е била много популярна, между другото, в целия свят. Тя е била много популярна по света. Идеята сама по себе си е много добра, сродна е на християнството, същото това братство и така нататък. Между другото, след Първата световна война тази идея е имала много привърженици по целия свят и затова в известна степен това е била симфония в самата Русия.

Да, после това се е изродило в репресии, в потискане на различното мнение, в концентрационни лагери и така нататък, но в началото е било именно така, имало е такава симфония. Оттам, между другото, и огромните успехи навремето на съветското разузнаване. Защо? Защото, както пише един от изследователите, тези хора са работили всеотдайно за своята идейна родина. Това е било обща идея. А идеята е най-силното оръжие.

– Християнството винаги е било религия и успоредно с това е имало, как да кажа, напредък в обществения живот.

– Да.

– При другите религии това го няма в такава степен.

– Защо? Повтарям: ценностите са общи, никой не спори с това, но някои особености, които са се появили на определени места в определено време, са били отговор на някакви предизвикателства, пред които са се изправяли хората.

– Мисля, че основата е положена още при Юстиниан, във Византия. По-късно учените пишат, че в основата на Ренесанса стоят науката и законите, създадени във Византия. А в Северна Италия в основата е била тази загадка, тази тайна, за която говорим.

По всичко личи, че Ви е кръстил свещеникът Михаил, бащата на сегашния патриарх и на практика Ваш духовен отец. Такова преплитане на съдби едва ли може да се смята за съвпадение. Какво искате да пожелаете на предстоятеля в дните, когато се чества неговата 80-годишнина?

– Не се срещаме и не разговаряме чак толкова често с патриарха. Но мога да кажа, че преди всичко той е много интересен човек. Той е интелектуалец. А с начетени, образовани и умни хора винаги е интересно да се разговаря.

Вижте, сега отбелязваме 80-годишнината му, тоест излиза, че е роден през 1946 г., а ако паметта не ми изневерява, през 1974 г. става ректор на Ленинградската духовна академия. Извадете 1946 от 1974. Бил е на 28 години. Става ректор на академия, дори не на семинария, а на академия. Знаете ли, това е много уважавана школа, богословска, философска школа, която дава много солидно образование. И той, съвсем млад човек, заема този пост и работи на него, мисля, поне десет години. Тоест на следващата година или след половин година не са му казали: знаете ли какво, още Ви е рано, поседете засега някъде другаде. Не. Работил е успешно десет години. Тоест той е интелектуалец, с него е интересно. Но това е само като начало. Разговаряме и тези разговори винаги са много полезни и интересни за мен.

Що се отнася до историята, за която говорихте: да, знаете ли, вече съм разказвал за това веднъж. Спомнихте си, защото вече е ставало дума за това някъде. Майка ми разказа как са ме кръстили. Тайно от баща ми, защото той е бил член на Комунистическата партия, а това е атеистична организация. По онова време се е смятало за неприлично да си свързан по някакъв начин с Църквата и в тази среда се е смятало за неприлично да изразяваш някакви симпатии към Църквата. Но както ми разказа после, станало е тайно от баща ми, заедно със съседката от общото жилище, в което живеехме. Било е в катедралния храм „Преображение Господне“, недалеч от мястото, където живеехме. И ето че ми разказа как дошла да ме кръстят заедно с баба Аня, както наричах съседката. Свещеникът казва: вероятно би било добре да наречете сина си Михаил, защото днес е празникът на свети архангел Михаил, казал той. Значи е било на 21 ноември. И аз, казва, се казвам Михаил. Тя казва: отче, извинете, но ние вече нарекохме детето Владимир, на баща му. Той казва: много добре, чудесно. Това е нашият светец, който е покръстил Рус. Вижте, посочил нагоре, ето там ще е вашата икона. Аз, между другото, после я намерих. Това е барелеф на стената на катедралния храм „Преображение Господне“, където са ме кръстили. Това е всъщност.

После веднъж се заговорихме с патриарха и аз го попитах, казвам му: отче, а Вие как изобщо се озовахте в Църквата? Той казва: ами как, баща ми беше свещеник. Казвам: наистина ли? А къде служеше? Той казва: в Ленинград. Питам: а къде в Ленинград? Той казва: в катедралния храм „Преображение Господне“.

Тогава вече наострих уши, питам: как се казваше баща Ви? Казва: „Михаил.“ „А по онова време имаше ли там и други свещеници на име Михаил?“ Той казва: не. И го казва толкова уверено, а той не знаеше историята, която майка ми беше разказала. Казва: „Не, други свещеници на име Михаил нямаше.“ „Знаете ли, Ваше Светейшество, изглежда, че баща Ви ме е кръстил.“ Тогава вече се изненада. И аз му разказах цялата история.

Вижте, първият Ви въпрос беше за Русия: може би пред мен се разкрива някакво чудо, нещо свещено. Ето това, разбира се, е удивителна история: баща му [на патриарх Кирил, свещеникът Михаил] е кръстил едно обикновено бебе от работническо семейство в най-буквалния смисъл на думата. А синът [на свещеника Михаил, бъдещият патриарх Кирил] на 15 години напуснал семейството си, започнал самостоятелен живот…

– На 15 години?

– На 15 години поискал да започне самостоятелен живот и станал геолог, учил картография, а после станал геолог и служител в геоложки проучвателен екип.

В крайна сметка синът [на свещеника Михаил] станал патриарх на Москва и цяла Рус, а онова момче от работническо семейство, което свещеникът кръстил, станало президент на Руската федерация. Това някакво чудо ли е, или какво?

– Животът като чудо.

– Но това е истинска история. Не е измислена. Когато разговаряхме, му я разказах, а после, когато завърших разказа си, отначало той просто ми отговаряше, отговаряше, а после, когато стигнах до разказа на майка ми, тогава вече ококори очи и се изненада.

Затова, разбира се, ни свързват особени, лични отношения. Но повтарям, той е много интересен човек, винаги е интересно да си с него, да разговаряш с него, при това на всякакви теми.

А какво бих искал да му пожелая? Знаете ли, сегашният патриарх никога не се е затварял в рамките на Църквата, никога не се е затварял зад стените на някой манастир. Винаги е бил до народа, винаги е общувал с народа и продължава да го прави. Аз вече му казвам: Ваше Светейшество, карайте го малко по-полека с всичко това, може би няма нужда непрекъснато… Той все е на път. Ту в Крайния север, ту на юг, ту някъде другаде, постоянно пътува. Трябва да се пази, да пази здравето си. Той винаги е до хората, както и Руската православна църква винаги е била до страната през цялата си история.

Искам да пожелая на патриарха все така неизчерпаема енергия и служение за благото на руския народ, на народа на Русия и на нашето Отечество, тъй като по силата на своето положение патриархът е един от главните защитници на Отечеството. Честит юбилей!

– И на руската цивилизация.

Много Ви благодаря.

– Благодаря.

Коментари