- 29 Май 2026
- 4921
- 0
Автор: Александър Кертин за "Гласове"
Велики, прогресивни и сбъркани
Има една известна фраза на Барух Спиноза, чийто смисъл води към модерната критика и към психоанализата: „Това, което Павел казва за Петър, говори повече за Павел, отколкото за Петър“. Спиноза поставя акцент върху познаващия субект. Например, ако Павел казва, че Петър е „путинист“ и „копейка“, това говори повече за него, отколкото за „Петър“. Какъв е смисълът на последното изречение и каква връзка има той с величието и прогреса, а оттук – и с „Прогресивна България“, ще видим нататък.
В настоящата геополитическа ситуация, би трябвало да ни интересува какъв е този колективен „Павел“, който интерпретира политическите събития в Европа и света. Дали гледната му точка е вписана в модерните „ляво“, „дясно“, „център-дясно“ и пр. или го ориентира нещо друго. Би било продуктивно, според мен, при отговора на този въпрос да следваме Карл Шмит: да приемем, че политическото няма своя предметна област, а е степен на асоцииране и дисоцииране на хора върху основата на икономически, културни /религиозно-културни/, етнически и пр. мотиви и интереси. Всяко друго схващане за политическото оставя извън анализа очебийния факт, че акцентът в интерпретациите на последните избори беше поставян върху отношението на Румен Радев към Русия. Той бил „проруски настроен популист“, „приятелски настроен към Русия“, склонен към авторитаризъм /като „лошия“ Путин/ и пр. Този акцент сигнализира, че няма да имаме управление на еднопартийно мнозинство, „ляво“ или „дясно“, коригирано от конструктивна опозиция, а ще влезем в нов период на студена гражданска война между две „партии“. Едната „партия“ е тази на „Прогресивна България“ и част от гласувалите за нея. Другата е на онези, които развяват украинското знаме. /Няма нужда да отбелязваме, че това „знаме“ е напълно прозрачно и зад него ясно се вижда първостепенния интерес към парите от фондове, програми и държавни поръчки, това се разбира от само себе си./Те вече заявиха чрез Атанас Славов от „Да, България“, че „ще излязат на улицата“,/такъв беше въпросът на водещия/, ако Румен Радев „тръгне да флиртува с Москва“. А какво значи „флиртува“ в техния политически речник сигурно ще обяснят когато му дойде времето. Ако дойде…
Защо казвам, че само една част от гласувалите за „Прогресивна България“ ще стоят зад нея? Първо, защото от опит знаем, че не цялата човешка маса, която се появява в определени моменти „на улицата“ има обща позиция в политическото пространство. Последния път ПП-ДБ се сблъскаха с илюзията, че огромното мнозинство протестиращи ще гласуват за тях и даже си въобразяваха, че ще вземат 121 депутати. И второ, защото не знаем как ще се развиват геополитическите процеси в близкото бъдеще. Но можем да знаем приблизително с какви човешки ресурси разполагат „партиите“; повтарям - човешки, но не в смисъла на работна сила в административния жаргон. Това, което ще търсим, не е на нивото на социологическите данни, изразени в числа, а по-надолу, на нивото на културата и по-точно – на груповите идентификации. Което значи, че ще въведем в анализа диахронната /историческата/ перспектива, за да установим една наша особеност, която не се наблюдава у съседните страни, например.
Още в началото на ХХ в. историци обработват исторически документи с цел утвърждаване на държавата-нация, ускоряване на икономическото развитие и обосноваване на стремежа към „национално обединение“. По това време в Европа се налага – редом с историзма - схващането за нацията като „раса“, като природен, а не исторически образуван субект, способен да се променя, съхранявайки базовите си културни характеристики. И тук българските историци, политици и общественици се показват като по-големи прогресисти от европейците. Един историк – Ганчо Ценов - си поставя за цел да покаже какви би трябвало да сме, ние, българите, за да отбиваме успешно претенциите на съседите ни към „българските земи“. Така националното инженерство се появява като реакция на реални или мними външни заплахи и средство да бъде наваксано обективното изоставане на България, като „европеизирането“ се явява синоним на „прогреса“, а най-„прогресивните“ партии, дирижирани от цар Фердинанд, съюзяват България с Австро-Унгария и Германия.
С такива намерения Ганчо Ценов обнародва своята тракийска етногенетична „теория“. След него, за да „европеизира“ България още повече, Тодор Панов, обявява историческата ни културна идентичност за „славянска басня“. По-късно неговият последовател Димитър Съсълов развива в книгата си „Пътят на България“ своята „хунорска“ етногенеза и обявява българите за „господарски народ“ - двойно вулгаризиране на Ницше в контекста на германския нацизъм.
Изобретяването на нови, „европеизиращи“ България „генеалогии“, избуява с пълна сила от началото на „промяната“ благодарение на интернет. Разпространители на етногенетични „теории“ стават и най-четените български вестници. Една от точките, в които се фокусират те, е азбуката.
Сама по себе си графичната система /азбуката/ не определя културната идентичност, нито националния тип – турците използват латиница, но са тюркско-ислямска нация. Обаче културните войни се водят на всички полета. Един пример. В интервю за в. „Сега“ от 2000 г. арх. Слави Дончев води читателя по една от многобройните историко-лингвистични пътеки директно към Индия и – политически далновидно! – открива в славянската азбука скрити китайски йероглифи:
„Заедно с будизма мисионерите са внесли и санскрит. Думата „вар“ на санскрит означава вода. По пътя за Европа хунобългарите спрели на Волга. На времето тя била известна с името Вар. Хан Исперих превзема град Одесос и го нарича Варна. Днес срещу индийския град Варанаси в Ганг се влива р. Варна. Братът на Исперих, който отива в Македония, нарича реката там Вардар или Вардаря, от вар – вода, и даря – дере. Освен санскрит хуните са донесли и някои култови образи – например двойката лъвове. Надписът около Мадарския конник е на гръцки, а българските звуци ж, ч, ш, щ, ю, я са записани със съответните китайски йероглифи, които по-късно стават част от нашата азбука“.
https://bnppress.com/2020/06/05/1078/
Дончев демонстрира забележителни лингвистични способности, но Петър Добрев го надминава и стърчи една глава над него. Но над всички се извисява Иван Тренев, който „доказва“, че египетската Книга на мъртвите има древнобългарски произход.
От „История.бг“ по БНТ (7 юли 2021 г.) пък научаваме, че сме били също така и готи, защото буквите в азбуката ни много приличали ни тези, които използвал епископ Улфила в превода на Библията на готски език. Готи, значи германци и в ако разгледаме това твърдение в ретроспектива, той валидизира политическия принцип, приписва на цар Борис – „винаги с Германия, никога против Русия“. Кога цар Борис Трети е казал това, не знам, но предполагам, че това е станало – ако изобщо го е казал – в кулоарите на Народното събрание през 1940 г. Предположението ми произтича от отговора на Тронното слово, прочетено на 21 ноември 1940 г., от депутата Петър Думанов: „Русия днес е истинска национална държава, обърнала се към заветите на Петър Велики и усвоила политиката на Изволски. Вместо болшевизъм и социализъм, в Русия е изграден държавен капитализъм“. По-нататък депутатите цитират Ленин и коментират: „Така бе казал Ленин, така и стана с руската държава, в която се установи режим на държавен капитализъм, подобен вече на тоя, установен от национал-социализма в Германия“. А още по-нататък българските депутати от XXV ОНС се присмиват на троянските комунисти, /“седем души фанатици и сектанти от старото тесняшко теке“/, които изключили „другаря Сталин от интернационала за измяна и предателство към международния пролетариат и мировата революция“.
https://www.parliament.bg/pub/StenD/2013100704315221111940_14.pdf
Това събитие в XXV ОНС се случва към края на ноември 1940 г. , но този контекст е мимолетен, даже фалшив – „План Барбароса“ вече е подготвен. Но принципът „Винаги с Германия, никога против Русия“ остава. Той звучи като новогодишното пожелание „Честита Нова година!“. Само че „годината“ се оказва такава, каквито са били предишните – да си с Германия означава да си против Русия. От кръстоносните походи на Тевтонския орден с едно прекъсване от няколко столетия след Реформацията, отново се възобновява германската външнополитическа концепция, наречена „Drang nach Osten“, перфидно продължавана днес.
„Реконструкциите“, извършвани с лингвистични „техники“, насочени към ерозиране на православната ни религиозно-културна идентичност преминават границата на мистификацията когато националните инженери разгръщат лингвистичните си еквилибристики върху „културфилософски“ фундамент. Ето един такъв: „За да спаси душите на вярващите, Божият син и полубог по рождение Исус Христос укрепва Човешкия дух с добродетелност“; а няколко реда по-нататък авторът сменя религиозната парадигма: „Според християнската представа за триединния бог, Исус Христос е първият, роден от простосмъртна жена човекобог, който се приравнява по божествена мъдрост с Върховния светлинен Бог – Творец на вселената“ (подч. от мен – А. К.).
Според тези „просветители“ нашият „светлинен бог“ е ирански /кушано-бактрийски/, по-стар, следователно по-„истински“ от християнския. А след като си имаме такъв бог, не е нужно да познаваме основните понятия на християнската религия и култура – каква е разликата между „полубог“, „човекобог“ и „богочовек“, както и други „незначителни“ от „арийска“ гледна точка „подробности“.
Освен този на лингвистиката и „културфилософията“, трябва задължително да представим и приноса на генетиката към „европеизирането“ на българската идентичност. Преди няколко години БАН беше провела изследване, с което „установи“, че у нас, българите, славянската „кръв“ е съвсем малко, тюркска изобщо няма, а най-големият процент гени (около 30%) били тракийски. През 2020 г. в. „168 часа“ ни информира за ново изследване, направено под ръководството на акад. Ангел Гълъбов. В първата част на текста се казва, че славянските гени били „пренебрежимо малко, някъде около 5%“. Пет-шест изречения по-нататък журналистът дава още по-прясна информация, в която поставя под въпрос това свое твърдение: „Нашите данни показаха, че древните българи или прабългарите, са западни евразийци, т.е. имат характеристиките на европоиден народ – коментира акад. Ангел Гълъбов пред 168 часа“. – За славяните не успяхме да намерим никакви исторически следи, въпреки че те също са част от нашия народ. Тяхно древно ДНК по нашите земи не е налично, тъй като те са изгаряли труповете си“.
https://www.168chasa.bg/article/8179199
Според кода на генетиката става дума за произхождане на „западноевразийците“ от хаплогрупата G. Сигурно е много престижна тази хаплогрупа, не знам, нямам достатъчно знания, за да преценя.
Независимо дали посочвам, или не имената /или псевдонимите/ на авторите – тук няма нищо лично, – тези текстове са свързани с една, може би вече доминираща, тенденция в българската медиевистика: някои „патриотични“ историци водят явна символна война против исторически формираната културна идентичност. Като я пренасят времево назад, в предхристиянската епоха, косвено утвърждават варварско-вождистко „етническо ядро“ на нацията. На това ядро обаче му липсва дори определен етнически език! Не разполагаме с никакъв смислово свързан текст на този език, а само т.нар. „инвентарни надписи“ и наименованията на годините в Именника, за които френският тюрколог Жан Дени казва: „Човек се пита дори за момент дали не се касае за някакъв неизвестен език, примесен с тюркски технически термини“ /цит. по В. Бешевлиев/.
Какъв базов елемент на културно-националната ни идентичност може да бъде такъв макаронически „език“?...Въпреки, че на този въпрос отговорът е – никакъв, някои национални инженери все така упорито работят по „подобряването“ на „непълноценната“ историческа идентичност в тази посока. През 2020 г. издателство „Сиела“ публикува детска енциклопедия със заглавие „Владетелите на България“ , която адаптира за деца тази деславянизаторската тенденция. Тази енциклопедия включва разширен вариант на предхристиянска варварска символика в една нова „национална“ конфигурация. Целта ѝ е децата да бъдат възпитани като „истински българи“, иначе казано, тази конфигурация да бъде интернализирана у невръстните читатели още преди да са влезли в училищен час по история. Първата част на енциклопедията включва „национализираните“ още по времето на Людмила Живкова – без връзка с Ганчо Ценов, разбира се – тракийски царе. Втората, посветена на „владетелите на Стара Велика България“, започва с „кан Авитохол“ от рода Дуло. Такъв „кан“ няма – никакъв документ не съобщава за владетел с това име в „Старата Велика България“ , нито в Западно-тюркския хаганат. С името Авитохол започва т.нар. „Именник на българските князе“, който е идеологически документ, легитимиращ властта на тези, които са управлявали в момента на неговото създаване, както изглежда, от рода Дуло. Какъвто и да е историографският проблем с идентифицирането на Авитохол, включването на това име в списък с „български владетели“, тоест в една „държавно-национална“ конфигурация е акт с политически смисъл: това е актуалната „генеалогия“ на днешния /гео-/политически режим.
Тази своеобразна „антиквизация“ по македонски модел води някои историци към „научната“ идея, че „ние“ сме и „библейски народ“: позовавайки се преди всичко на Именника, Атанас Стаматов обобщава: „С библейски епоним и династична хроника в стила на библейските генеалогии; с календар и военно-административна титулатура, които носят белезите на предхристиянската епоха; въпреки че не присъствуват с народностното си име в библейските текстове, древните българи спокойно могат да бъдат определени и като библейски народ“.
Много добре, но тук македонците са много по-напред: на 27 май тази година във в. „Нова Македония“ пишат, че „името на Македонија во Новиот завет и Библијата се споменуваат 27 пати?!“
По линията на прогреса обаче ние сме далеч пред тях - благодарение на едни гръцки музикални мениджъри симпатичното българско момиче Dara спечели „Евровизия“. И успя да разкрие същността на нашата културна идентичност в музикално-песенна форма – тази на летните хитове, като „Еквадор“ от края на миналия век, чието послание беше: “Ела и пътувай с мен, за да откриеш магически звуци в Еквадор“. За съжаление, в нашeто представление по гръцка концепция няма „магически звуци“, макар да сме се прочули вече с тях; набляга се на телата, доколкото разбирам. Както и да е - в професионално отношение Dara се справи отлично и благодарение на това най-сетне бе разрешен проблема за езика на прабългарите: те са говорели на „bangaranga“! „I'm the bangaran“ без съмнение означава „Аз съм българче“, а тепърва ще става ясно, че тази дума е ключът към „истинската“ българска идентичност, която ни прави братовчеди вече не на пущуните от Афганистан, а на ямайските марони. Поне ако съдим по следната публикация:
„Лингвисти от Софийския университет отбелязват, че тя активно се адаптира и вече се използва като поздрав или за изразяване на състояние – „добре ми е“, „чувствам се страхотно“. Образуват се глаголи („бангарангим“, „избангарангил“), съществителни („бангарангец“) и прилагателни („бангарангово състояние“).“
https://www.az-jenata.bg/a/8-svobodno-vreme/79954-kakvo-vse-pak-znachi-bangaranga
Разбира се, всяка национална идеология съдържа митологичен компонент. В историческият мит, казва Гадамер, думите изявяват „специфичната претенция да не оставят извън себе си нищо, което да потвърждава или свидетелства за казаното – то трябва да бъде сигурно чрез самия акт на изказаност.“ Митът в този смисъл е константен преносител на определени ценностни значения, разбираеми в рамките на определен културен код от „посветените“ членове на нацията, които автоматично схващат всяка негова актуализация. В основата на историческия мит стоят действителни събития, най-добрият пример тук е сръбският „косовски мит“. Битката на Косово поле е историческо събитие, а образите на „косовската девойка“ и братята Юговичи са митологизирани фигури. Когато обаче ни се предлагат езикови построения без историческа събитийна основа или върху проблематичен исторически извор, те пораждат специфична психична реалност. В индивидуалната психология тя се нарича „парамнезия“ и е дефинирана като „разстройство на паметта, при което възникват лъжливи спомени за събития, които никога не са се случвали.“ Можем да приложим термина към груповата психология като предефинираме съдържанието му с помощта на Бенедикт Андерсън така: „груповата историческа парамнезия е въобразено минало, което има само езиково битие, без реален исторически референт“.
И така, древните българи „спокойно“ могат да бъдат конструирани като всякакви: въпрос на „личен избор“ и проява на „патриотизъм“ е да „избереш“ – или да съчиниш – поредната „генеалогия“, която да произведе и съответната възвеличаваща българите историческа парамнезия. Но какво е културно-ценностното съдържание, символизирано в тези генеалогии? Никакво. Има един банален израз, подходящ за случая – „въздух под налягане“. Въздействието на историческата парамнезия е чисто емоционално, краткотрайно и културно безплодно. В това е голямата разлика между нас и сърбите. Не просто в националното самочувствие, а в способността за самоценно културно творчество, което не е „като две капки вода“, нуждаещо се от задължително външно валидизиране.
За да се върнем към днешния ден, ще кажа, че от описаните сегменти на българското население, представителни за „българщината“ се образува аудиторията на телевизионните историци като Горан Благоев, която всеки февруари трепетно очаква от него доказателство, че генерал Игнатиев е обесил Левски, а такива няма и няма. А има безброй доказателства за освободителната мисия не само на Игнатиев, но и на всички генерали, чиито имена са достатъчно известни. Даже и там, където русофобите не виждат такива, защото още не са разбрали, че само кокошката и други пернати виждат с очите си, а човекът вижда с ума си; и че милиони българи знаят това, което те не искат да знаят.
Ще подкрепя това твърдение с един пример. Ето какво може да се види с очи в сайта на „Български националистически форум“ – лаконичен коментар /и постоянно постван „арийски“ девиз/ под дискусия на тема „Славянин или ариец е Румен Радев?“
https://www.forum.bg-nacionalisti.org/index.php/topic,29369.0.html
„Да ЖИВЕЕ 9-ти ЮНИ, да ЖИВЕЕ Цанков !
Истинският БългАрски Химн Шуми Марица;
"Аз" - Дарий, Цар Велик, Цар на Царете, Цар на много народи, син на Хистасп, Ахеменид, Персиец, син на Персиец, Ариец от Арийския род !“
А ето какво може да види човек с ума си. Оставяме настрана „роднинската“ връзка между цар Дарий и Александър Цанков и се фокусираме върху химна. Да, истинският български химн наистина е „Шуми Марица“, но в диахронния контекст на неговото възникване и на ролята му в утвърждаването на Нацията. Нека я проследим.
Първоначалният „химн“ е песен, озаглавена „Wen die soldaten durch stadt marschiren“ и е написана от един поляк за някаква водевилна пиеса. Малко грубо казано, отговаря на въпроса защо момичетата харесват войничета. В България е пренесена от унгарски емигранти, установили се в Шумен, които имат и свой оркестър с диригент Йохан Шафрани. Един от нашите възрожденци, останал неизвестен въпреки заслугите си – Анастас Гранитски – приспособява мелодията към свое поетично произведение със заглавие „Слънце-Зорница“ и научава своите ученици да я пеят. Сред тях е и роденият в Търново Никола Живков, по-малък брат на Георги Живков, политик и държавник от народнолибералната партия на Стамболов.
Никола Живков се записва доброволец в българската военна част по време на сръбско-турската война /1876 г./. Той поддържа връзката между командира на Тимошко-Моравския фронт ген. Черняев и м-р Киреев, командир на отряда, в който се бият българските чети. Генерал Михаил Черняев е харизматичен и смел мъж, който пренебрегва волята на царя и правителството и отива да се бие за своите братя – балканските православни славяни. Неговият политически идеал е единство на славяните под патронажа на руския цар; но в същото време той изповядва „самобитния“ славянофилски демократизъм, основан на „земското“ самоуправление и силно критичен към „самовластието на бюрокрацията“ /Ив. Аксаков/. С това той печели възхищението на своите войници и на Никола Живков, който пише текст, възхваляващ генерала и го приспособява към мелодията, научена от Анастас Гранитски. В тази връзка през 1891 г. Никола Живков казва следното:
„Казано е /в песента/: вижте деспоти, генерала наш, чуйте, запейте, Черняева марш…“ защото ние знаехме, че руският цар преследва генерала Черняева, че той – Черняев – избягал из Русия и дошъл да се бори за България.“ Ето я съществената част от текста на Никола Живков, в който фигурира българското знаме с лъва, когото наскоро командировахме в Брюксел на инструктаж:
„Юнака донский
Нам е водител,
С пряпорец лъвский
Вожд победител…“
По време на Балканската война /4. 12.1912 г./ в „Мир“ публикува поправките, направени от Иван Вазов като ги аргументира с думите: „за да имаме пред света колко-годе приличен и по съдържанието си марш“.
Така името на генерал Черняев отпада и на негово място идва „генерала наш“. Тук спирам, защото ще трябва да добавя подробности за това как „генерала наш“ с името Михаил Савов изпълнява заповедта на цар Фердинанд да бъдат атакувани сърби и гърци и с това вкарва България в първата й военно-политическа катастрофа.
За „истинския химн“, по-точно, за песента „Черняева марш“, през 1891 г. проф. Иван Шишманов пише: „Въздигането й в национален марш се дължи на автора на текста и на доброволческите дружини. Ако да не беше приспособил Никола Живков към нея познатия текст и да не беше станала популярна между опълчението, тя нямаше, навярно, да достигне честта, от която се ползува днес.
Проф. Шишманов знае това, което е описал подп. Сава Кисов - как в най-решителния момент от боевете на Шипка командирът на 3-та опълченска дружина м-р Чиляев, /заместил загиналия при защитата на Самарското знаме подп. Калитин/, се изправя на една скала и запява: „Шуми Марица, окървавена, плаче вдовица люто ранена...“ Чули тези думи, опълченците също запяват и се хвърлят в атака на нож. И турците отстъпват пред този екзалтиран щурм.
Тук, според описанието на подп. Кисов се случва нещо аналогично на един съдбоносен за Европа момент – битката при Валми /20 септ. 1792 г./. В момента на пруско надмощие, френският генерал Франсоа Келерман вдига своята шапка на сабята си и извиква: „Да живее нацията“. Този възглас вдига френските революционна войска на нож – и прусаците отстъпват. Запяването на песента от един руски офицер е сигналът, който вдига „на нож“ Нацията – същата, която е претърпяла погром през април 1876 г. , сега побеждава, за да превърне мъчителния спомен за погрома в героична епопея. Така малката история на химна „Шуми Марица“, вписана в голямата история на нова България, разкрива нейния смисъл. И той е в жертвите, които народът е давал в борбите за политическа свобода и социална справедливост, а не в лингвистичните еквилибристики на националните инженери и в историческата парамнезия на техните „последователи“.
Изводът. Повече от половината интерпретации на последните избори бяха произведени от тракийско-дуловско-арийските сегменти на българското общество. Не казвам, че интерпретаторите се самоидентифицират пряко с тези „племена“, а че техните интерпретации съответстват на групова идентификация, радикално разграничаваща българи и руси, напук на общата ни историко-културна идентичност.
В описаната съвсем накратко агломерация от „племена“ включвам и псевдолибералите-украинофили, които издигат лозунга „Слава на Украйна!“ Те много добре знаят, че „помощ за Украйна“, /тоест, за инсталирания от Запада режим в Киев/, означава смърт на православни славяни – от едната и от другата страна. Но какви са им на тях славяните! Те са „европейци“ от „сърцето на Европа“, тяхното отечество е Гармиш-Партенкирхен, макар че физически пребивават в България върху своя жълтопаветна „защитена територия“, подобно на прелетните птици. Самочувствието им на „европейци“ им помага да възприемат подчинението си на „отгоре“ налаганата политическа воля като израз на „свободолюбие“. Тези рекултивирани ганьовци ни „освобождават“ от Русия, като всекидневно бълват реч на омраза против всичко руско. А в същото време някакви украинци, които се снимат с украинската посланичка Олеся Илашчук, си строят в околностите на Варна една малка Одеса - без съответните разрешения от страна на българските институции, по силата на някакви „международни задължения“, както ни обясняват от украинското посолство. Този сегмент от българската „нация“, /по дефиниция/ има главна „заслуга“ за пълната липса на национален суверенитет, заедно с електоратите на Борисов и Пеевски. Всички вкупом ни подчиниха напълно на „Европа“, по-точно, на католическо-протестантския Европейски съюз, създаден на принципа максимум власт, минимум отговорност; на този Съюз, който перфидно налага формулата „европейска идентичност“ с цел „цивилизационна“ консолидация за война против православна Русия.
Но своя принос за това имат всички сегменти на най-общо описаната тук българска агломерация. Защото националния суверенитет не се появява вследствие вписването на този израз в някакъв документ. Той е генетично понятие и съществува реално когато група хора /нацията/ е стабилизирала своята културно-историческа идентичност, така че нейните носители да са суверенни не просто като „граждани“, участващи в един „обществен договор“, а и като исторически формирана културна общност, с общо споделяно „богато наследство от спомени“, както е казал Ренан.
Точно това напълно липсва, защото, по думите на бившия цар Симеон, които обобщават изложеното дотук – „на българите чипът им е сбъркан“.
От всичко това следва, че партията на Румен Радев е обречена да бъде консервативна народна партия. Така ще бъде наистина партия, тоест, ще представя някакъв траен интерес, а съхраняването и възпроизвеждането на ерозираната по показаните начини историческа идентичност е траен интерес, според мен. Може да се каже и така – „Прогресивна България“ трябва да бъде суверенистка партия, а не като „център-дясното“ на „гражданите за европейско развитие на България“, които са подразделение на германския ХДС. Партийно-идеологическото самоопределение „прогресивна“ води към идентичностно безличие и партийно строителство върху социокултурни сегменти, наподобяващи подвижни пясъци. И набързо създадената организация за участие в състезанието за властта /по дефиницията на Шумпетер за „демокрацията“/ ще си остане „проектът на Румен Радев“. А т.нар. „политически проекти“ са просто още един начин за фрагментиране/ерозиране на нацията в духа на старата ни партийна традиция на „цанковисти“, „каравелисти“, „стамболовисти“ и пр. „Прогресивна България“ или ще бъде консервативна народна партия на дело и ще си търси подходящи съюзници, или ще се срива прогресивно заедно с цялата българска агломерация.
