- Автор: Гласове
- 14 Юни 2025
- 4471
- 19
Автор: Александър Кертин за "Гласове"
Една сутрин България се събуди и видя, че т.нар. „политически елити“ са пълни профани и целокупно наподобяват огромно насекомо.
Някой може да каже, че неуместно перифразирам Франц Кафка, знаменитото първо изречение на неговия разказ „Метаморфоза“. Но аз имам своите аргументи, които ще изложа по-нататък. Първо ще дам общоприетата дефиниция за „профан“: това е „човек, който няма познания в определена област; невежа“. Етимологията на думата е латинска и религиозна и означава човек, който е „пред, извън храма“.
Моята теза е следната: проблемът за изхвърлянето на лева и замяната му с еврото съвсем не е само финансово-икономически: той има фундаментална връзка с историческото формиране и бъдещото съществуване на българската нация.
Ще се опитам да покажа това в максимално кратък текст. В началото на националното формиране при нас е залегнала религиозно-политическата символика. Много преди Френската революция тя насочва към бъдещия национализъм чрез радикалното отграничаване от религиозно-културния идентитет на политическия поробител. Ето няколко примера. Първият е свидетелство на Партений Павлович:
„Известно е как дойдох на поклонение на светия отец Йоан, пустинослужителя Рилски, с царско настояние и иждивение, издигната от основи. И светите негови целебни мощи със смирение целувах, и други различни мощи и една икона, дарувана от блажената царица Мария (дъщерята на деспот Георги Бранкович – А. К.), съпружица на султана турски… Видях аз настоящия хрисовул или златопечата на блажения цар Йоана Шишмана, преписах го на хартия, за да не би това царско благодеяние да отиде в забвение, но да вопсоминава всегда, и пред бога, и пред человеците. При това и всички, читаещи прилежно, да знаете известното, че са разграбили неверните и сурови агаряни даровянията, дадени от благочестивите и православни царе…“ (подч. от мен – А. К.) „Писахме да се знае. Приписки и летописи“, ред. В. Начев и Н. Ферманджиев, С., 1984, с. 95.
Този текст е написан през 1734 г. в хрисовул на цар Иван Шишман, по времето, когато Павлович участва в подготовката на християнското население за участие в започналата година по-късно руско-австро-турска война – една от постоянните войни, които поддържат у населението ако не интерес към догматичните аспекти на християнството, то преживяването на неговата есхатология.
„В лето от Христа 1778, месец август, 16 ден за трети път оплениха светия манастир (Рилския манастир – А. К.) проклетите агаряни на брой 30 души и изгориха из основи всички здания без кулата и църквата. Тогава беше мъка и уви! Беше по времето на царуването на агарянския султан Хамид. Написах аз, грешният Неофит. И в този прекрасен ръкопис се намират много жития на светии, които не се намират в печатните книги – както в българските, така и в сръбските – и в края на същата книга има три послания на Ефтимиия, патриарха Търновски…
Тия редове ги изписа своеручно Михаил, митрополит Бански, Кратовски и Щипски в царствующия град Москва по времето на благоверния цар Алексей (подч. от мен – А. К.) в лето 1683, месец май, ден 24…“ „Писахме да се знае. Приписки и летописи“, ред. В. Начев и Н. Ферманджиев, С., 1984, с. 109, 110.
В цитираните документи става дума за това, което йеросхимонах Спиридон Габровски формулира кратко и точно: българите са царски и патриаршески народ. Възванието на Софроний към българите по време на Руско-турската война от 1806 – 1812 г. все още е основано на „божественото право“ – той се обръща към сънародниците си с „болгари и верни християне“, назовава руската войска „кръстоносно войнство“ и предупреждава всеки да се пази от „юдиное предателство“, за да не бъде наказан „понеже веру свою християнкскую предал есть на врага християнского.“
През 1829 г. се появява емблематичната за нашето национално възраждане книга на Юрий Венелин „Древние и нынешние болгаре“. В своите спомени Иван Селимински пише, че тя направила „голям шум в България“, а малко по-късно „между народа“ започнала да се разпространява „литографирана картина, която представяше последния защитник на отечеството ни и народа ни (подч. от мен – А. К.), Иван Шишман, и лъвът, като народен герб… Всички желаеха да имат тази картина в иконостаса, за да си припомнят за историята на своите прадеди и, като чете българинът титлата на своите царе, да почувствува от какво произхождение е…“ „Библиотека „Д-р Иван Селимински“, С., 1904, кн. II, с. 45.
През 1846 г. в писмо до Г. Атанасович, Селимински пише: „Сега е отлитографиран и ликът на друг един цар, по-стар от Шишман, и още българският лъв като славянски симбол“ „Библиотека „Д-р Иван Селимински“, С., 1904, кн. III, с. 47.
Става дума за Иван Асен, който по решение на българите от Одеса бил отпечатан на „големи щампи“ от Иван Богоров с бележка: „взето из Стематографии Х. Жефаровича“.
Така на преден план излиза „историческото право“. Историческият спомен за православното царство е основният, ако не и единственият символен капитал на „потопените общности“ (А. Смит), а българите са най-дълбоко „потопени“, иначе казано, подложени са на най-продължителната /в сравнение с другите балкански народи/ и най-дълбока акултурация.
Цитираните документи от XVI до началото на XIX в. съдържат само символични фигури. С изключение на „благоверния цар Алексей“ това са само „културни неща“ (Дан Спърбър). Но вече през 30-те и 40-те години на XIX в. те пораждат нови „психологични неща“ – идеи и мотиви, индуцирани от политическите процеси в Западна Европа. Възгласът „Да живее нацията!“ на ген. Келерман вече е отекнал из цяла Европа, а в началото на века Наполеон създава, макар и за кратко, две „републики-сестри“ на Балканския полуостров. Руско-турските войни, сръбското и гръцкото въстание засилват най-напред стремежа към религиозно-църковна еманципация и културна модернизация.
Малко по-късно „бащата“ на българския национализъм Георги Раковски използва в статията си „Държавно устройство на средновековна България“ термина „герб“ като го свързва с „народа“:
„Народний же знамен /герб, хоръгва, байрак, пряпорец/ бил е лъв разярен с златоеванчан венец слави“.
„Разяреният лъв“ тук се явява символът на бъдещия основен конституционен принцип – на „народния суверенитет“ - който в чл.1 на действащата днес конституция е формулиран така:
Чл. 1. (1) България е република с парламентарно управление.
(2) Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция.
(3) Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет.
Раковски, както знаем, е първият учител на Левски по национализъм. Революционният псевдоним, който Левски приема, е Аслан Дервишоглу /Аслан Дервишоглу Кърджалъ, според пълномощното, дадено му от БРЦК./ Така той съхранява църковния си чин, но го секуларизира, каквото прави, следвайки Мацини, и с атрибутите на св. Богородица „чиста и свята“, отнесени към „републиката“. И чрез символичното име „Аслан“ /лъв/ го свързва, по неговите думи, с „възобновлението на нашата славна /преди/ държава…“ По-красноречиво свързва Левски визията си за бъдещето на България с историческото право в „Наредата“: „На същото това място, където са нашите прадеди със силата на оръжието и със своята свята кръв откупили…да се подигни храм на истината и правата свобода и турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности.“
Да подчертаем - самият Апостол на свободата пише със собствената си ръка името „Лъвский“. Не защото веднъж бил скочил като „лъв нубийски“, /легенда, пусната в обръщение от неговите биографи/, а поради своето съдбовно решение, което споделя в известното писмо до Филип Тотю с думите: „Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв. Там нека съди народът, а не да давам глас за себе си“. Символичният израз на „отечеството“ е образът на лъва в герба на българските царе, затова Васил Кунчев е „Лъвский“. Загубата на историческата символика прави животното в съвременния герб на Република България просто „лъв нубийски“ и постепенно превръща българите в „нубийска“ нация - съкровеният идеал на русофобите-деславянизатори.
Днес ни тласкат да направим още една – може би последната - крачка към тази цел. Правителството на олигархията и избраните по партийни листи „народни представители“, на практика – безлични креатури на олигархични интереси - ни убеждават, че тяхно право било да продадат историческа България за паница леща, защото лещата щяла да струва в евро толкова, колкото и сега в левове! Уверяват ни, че държавата щяла да бди да не бъдат ощетени стомасите ни. Но храносмилателната функция е основна само у насекомите – човекът може да гладува, ако вижда смисъл в това. По същата причина може да жертва и живота си.
Затова лъвът е разярен. Срещу него стои сплотената глутница от най-подлите хищници в животинския свят – чакалите, които търпеливо чакат едно голямо животно да повали друго, за да се докопат до остатъците от плячката му. Имам предвид бившите „гробокопачи на капитализма“, които народът със здравия си разум наричаше „партийци“, „ченгета“ и „чантаджии“; които смениха чантите с куфарчета и след като натрупаха пари, власт и десетки милиарди национален дълг, се превръщат в гробокопачи на българската нация. Около тях се оформя „широк консенсус“, както се изразява новоизпеченият „лидер“ на изпадналата в мозъчна кома „обединена левица“ Атанас Зафиров. От другата страна „цариградската десница“ е в трогателен консенсус с Борисов и Пеевски, които ненавижда. Най-интересно е „консенсусното“ поведение на шоумените, които по необходимост се нарекоха „Има такъв народ“. Отначало ни пяха възрожденски песни по Чинтулов, а Слави Трифонов ни разправяше приказки за „стърченето“; после събираха подписи за „президентска република“ и за да влязат в парламента, се престориха, че ще „чегъртат“ мафията.
Днес обаче Трифонов „стърчи“ наведен и клати феса в такт с тези, които „поръчват музиката“, а „стърчащият“ в Парламента Тошко Йорданов нарича протестиращите, които искат референдум за еврото „идиоти“. Същите, които събираха подписи за „президентската република“ сега твърдят, че мотивите на президента Радев не били „честни“! Някои млади хора, гласували за ИТН може да са изненадани от тези политически пируети, но по-възрастните помнят интервюто на шоумена с Илия Павлов, в което на подхвърлена от него закачка за „мултаците“, Илия Павлов контрира: „И ти си мултак, Слави“… В гробарския „консенсус“, естествено, участват и онези „либерални“ интелектуалци, които от началото на 90-те години се мъчат да реабилитират своите предци от преддеветосептемврийската политическа класа, съюзили България с нацистка Германия. Тези „либерали“ отдавна мечтаят за реванш: германската военна промишленост да инвестира в България и да произвеждаме все повече оръжия и боеприпаси за убиване на руснаци-„окупатори“.
Ще успее ли франкенщайнския консенсус на профаните да угаси „туй, що не гасне“? Зависи от всеки един от нас. Изключвам от „нас“ членовете на Конституционния съд, които нищо старо не са забравили и нищо ново не са научили.
