- Автор: Татяна Медведева, "Столетие"
- 04 Фев 2021
- 3931
- 35
В навечерието на идващата година за проблемите на отиващата си размишлява известният руски поет Юрий Кублановски.
- Юрий Михайлович, как мина за Вас тази трудна „ковидна“ година? С какво ще я запомните?
- Преди всичко, уви, с едва ли не ежедневните загуби на тези, които съм обичал, уважавал, с които постоянно съм съотнасял битието си. Отец Димитрий Смирнов – истински правослваен пастир и мой личен приятел. С него имахме уговорка: в края на всяка година да провеждаме разговор, да прогнозираме бъдещето. Състояха се няколко такива беседи в „Под Часами“ (видео-предаването на о. Димитрий – б.пр.), аз много ценях нашето единомислие, споделените ни възгледи за състоянието на нещата в света. И до сега не ми се вярва, че не мога да набера номера му и да чуя приглушения, толкова скъп за мен глас.
Има и други загуби, и всяка от тях прибавя осиротяване...
- Вие сте живяли на Запад известно време. Познавате го добре. Как оценявате днес състоянието му?
- Угнетява ме, разбира се, деградацията на западната цивилизация, която толкова обичах и ценях преди. Аз, честно казано, не съм се съмнявал, че тази деградация ще настъпи, но не мислех, че ще стане с такава катастрофална бързина.
Струва ми се, че се разруши цялата световна политическа стабилност, която съществуваше повече или по-малко. Пукнатината между Русия и Запада, превърнал се в Содом и Гомор пред очите ни, се увеличава с всеки следващ месец. Русия, слава Богу, благодарение преди всичко на нашата Църква, губи традиционните ценности много по-бавно, в сравнение със Запада.
Аз, оказвайки се в емиграция през 1982 г., заварих все още същата Европа. Днес се отмива нейният културен аристократизъм, традиционната естетика на бита й, националните й идентичности. Към това, както се формулира в едно от неотдавнашните ми стихотворения, Европа стана „трофей на разноцветни пришълци“. Разбира се, потребителската култура и либералния безпредел обрекоха цивилизацията на израждане, но, все пак, не с такава скорост! Политическият вирус се развива в западния свят едва ли не по-интензивно от двустранна пневмония.
Какво ще се окаже след десет години на мястото на тази западна цивилизация, на тези „камъни на Европа“, които оплакваше още, помним, Версилов в „Юноша“ на Фьодор Достоевски? Днес се налага човечеството да плати сметката. Остава само упованието, че Господ ще се смили над човечеството. И ще му даде още един шанс за спасение.
- Когато през пролетта дойде тази беда, свързана с пандемията, всички се затвориха по домовете си и някои писатели се радваха, че са попаднали в „Пушкиновата карантина“, че суетата си е отишла и може спокойно да се пише. Как се чувствахте Вие?
- На мен, да си призная, също не ми е зле да живея в карантина. Моята съпруга, Наталия Фьодорвна Поленова, е директор на Поленовския музей, тя е правнучка на художника. И благодарение на пълното отсъствие на посетители, имах великото и странно усещане за дореволюционните времена. Това беше удивително и, видимо, няма да се повтори никога вече. И слава Богу – нашето имение трябва винаги да е отворено за сънародниците!
Написах в тези странни дни няколко стихотворения, които ще бъдат публикувани в първия брой на списание „Нов свят“ следващата година. Но главното, което направих, е че успях да приготвя и предам своя тритомник в издателство „Руски път“. Сега Агенцията по печата е, уви, разформирована. Но използвам случая и искам да им благодаря. Именно те помогнаха на издателството материално, без тях нямаше да има никакъв тритомник.
- Тези томове помещават на практика цялото Ви творчество...
- Първият том са доемигрантските стихове, от юношеството до заминаването, вторият – написаното в чужбина, а третият – от 1990 година, когато се върнах в Родината, до наши дни. Това е една, може да се каже, неволна автобиография в стихове. Моята съдба се оказа много динамична и причудлива. И когато събрах всички неостаряващи стихове заедно, внезапно разбрах как всичко е на първо място биографично, а на второ място отразява времето и мястото на написването. Тук са и съветската власт, и чужбина, и непоносимата носталгия, и криминалната революция, и сегашната „реставрация“. Разбира се, всичко това не е дадено направо, а в стихотворна, метафорична форма.
- Дори в стиховете от 60те години при Вас вече присъства християнската тема. За тази епоха и съветската реалия това е доста необичайно. Как се случи така?
- Родил съм се във Волжската провинция след войната, когато съветската власт, трудно е за вярване, беше само на 30 години. И в нашата затънтеност имаше много съхранени обичаи от веществения и духовния бит на дореволюционна Русия. В рода по майчина линия имаме духовни лица, репресирани, попаднали под комунистически репресии. Навярно „генетично“ ми се е предала тяхната православна същност, независимо от това, че мама беше вече комунистка.
- Избирали сте небанални сюжети за религиозна поезия, например, имате стихове, посветени на митрополит Филип...
- Съдбата ме водеше – след завършване на университета заминах на Беломорието, в Соловки. И имах допир до руската история, директно. Слава Богу, че тогава не останах в столицата, да вря в бохемския котел, както беше в студентските години. Именно там, в нашия север, научих за митрополит Филип, който е бил соловецки епископ, а след това е извикан от Иван Грозни в Москва, където е предаден на публична анатема в кремълския събор. В Соловки научих какво е съветски концлагер. Върнах се в Москва с многоизмерно разбиране за нашата история. И следващите години не изоставях постоянните си занимания с нея.
- Посветили сте множество стихове на руския Север, Волга, Крим, Москва. Може ли да се каже, че руската земя Ви храни?
- Имам строфи, сравнително неотдавна написани: „А мен Русия ме затяга, придърпва ме в себе си“. Усещал съм това много остро, още от младини. И винаги значителна част от времето съм прекарвал в провинцията. Слава Богу, красотата на родния ланшафт, вярата във възраждането на Родината, са ми дадени като усещане. Но зад визуалната красота остро чувствам етажите на историята. Твърде рано формулирах основната задача на своята поезия: да прехвърля мост над пукнатината на соцреализма – в Сребърния век и още по-дълбоко, чак до Пушкиновите и Баратинските времена.
- Във вашата поезия има множество дружески посвещения. Усеща се, че Вие обичате и уважавате съвременниците си...
- Аз ценях и продължавам да ценя онези, с които съм вървял и продължавам да вървя през живота ръка за ръка. Да посветиш някому стихотворение, означава да сложиш човека в каймака на руската словесност. И аз се радвам, когато мога да направя това с чиста душа.
- Това е като изпращане във вечността?
- Така го усещам, безусловно. И душата ми е склонна към това, и чувството за дълг зове към това. Аз съм преживял цял един живот след смъртта на много скъпи мои приятели. Колко рано си отиде поетът Александър Величански. И от смъртта на Йосиф Бродски мина вече четвърт век, цяла историческа епоха. Винаги ми е много тъжно, че те не преживяха това време заедно с мен. Щеше да има към кого да се обръщам и за съвет, и за оценка на творчеството ми. Младите израстват вече на други културни трептения. Аз засега само се вглеждам в тях.
- Ако се върнем към стиховете от тази година: темата за ковида и пандемията намери ли отражение в тях?
- В стиховете от тази година се отрази темата за руското излизане от Крим, от което се навърши едно столетие. А за реанимацията писах половин година преди пандемията, колкото и това да е чудно:
Жизнь не только в волнах акации
И искристой зыби под старым садом.
Нет, она и в залах реанимации,
Где мужи и женщины стонут рядом.
Сняты с пальцев кольца, с груди кресты.
И болезнь пытается сжечь мосты.
(Животът не е само във вълните на акацията
И в искрящото вълнение под старата градина.
Не, той е и във залите на реанимацията,
Където мъж и жена стенат двамина.
Свалени са от ръката халките, от гърдите кръстовете.
И болестта се опитва да изгори мостовете. - Б.пр.)
Сравнявам реанимацията с чистилището. Получи се тъжно предсказание на идващите събития. Тези стихове се оказаха на една от последните страници на моя тритомник.
- А как оценявате литературния процес през 21ви век?
- Много се радвам, когато попадна на забележителни стихове от мои съвременници. Те са пръснати навсякъде. Ту прочитам чудесно стихотворение на Мария Ватутина, ту на Мария Кудимова, или на Светлана Кекова. Ето, излезе превъзходна подборка на Тимур Кибиров в девети брой на списание „Знаме“. Много е хубаво, когато в нашето трудно във всяко отношение време все пак, тук-там, се раждат забележителни стихове! Блок има знаменити строфи: «Так жили поэты, и каждый встречал другого надменной улыбкой» (Така живееха поетите и всеки срещаше другия с надменна усмивка – б.пр.) У мен това го няма. Аз се отнасям доброжелателно към творчеството на съвременниците си както връстници, така и по-млади поети.
В стиховете трябва да бие живо сърце. Без него какво остава? Просто текст, изтичащ между пръстите. У младите поети днес понякога отсъства такова „сърцебиене“. Вероятно защото те вече не са хора на книжната, а на мрежовата култура.
- А какво попада в кръга на Вашите четива?
- Съществува прекрасната „Литературна колекция“ на Александър Солженицин – в продължение на много години той е чел книги и е правил бележки към тях, които са извънредно точни и интересни. Някои от тях бяха публикувани в списание „Нов свят“. А някои все още не са били отпечатвани. Намирам тези Солженицинови есета и ги използвам като пътеводител за четене...
- Между другото, доколкото е известно, Александър Исаевич високо е ценил Вашата лирика. Той пише: „Поезията на Юрий Кублановски се отличава с вярност към традициите на руското стихосложение, ненатрапчивост, с голямо чувство за мярка в обновената метафоричност – без никаква ексцентричност, винаги оправдана по същество; и естествена пластичност на стиха, често изискваща препрочитане и запомняне“. Отбелязвал е също, че ценността на Вашата поезия е в това, че тя съхранява живата пълнота на руския език във време, когато руската литература „понася загуби в рускостта на езика“. „Дълбоката сроденост с историята и религиозната наситеност на чувствата“ той смята за неотменими качества на Вашата лирика.
- Благодаря, че си припомнихте. Много ми е приятно...
Сега, от началото на декември препрочитам разказите на Антон Павлович Чехов, отбелязани като най-силни от Александър Исаевич. И Солженицин ми открива много нови неща у Чехов. Преди той ми се струваше певец на отиващите си „Вишнева градина“ и „Три сестри“. А се оказа, че описваното от него дворянство е преди всичко банално. Другите съсловия му се получават по-ярко. Сега чета и виждам, че в това има много голям смисъл и истина.
Продължавам да чета и на исторически теми. Неотдавна прочетох три тома от дневника на Лев Тихомиров. Сега препрочитам Георги Флоровски, „Пътят на руското богословие“ – много задълбочено изследване, написано от руски клирик-мислител в чужбина. Аз съм вече на 73 години. От тях, 65 години нямам нито един ден, прекаран без книга.
- А успявате ли да провеждате творчески вечери?
- В средата на декември се състоя една творческа вечер вътре в самия музей Поленов. Пристигна група туристи, които разбрали, че живея тук, и помолиха да почета стихове. Седнахме в експозиционната зала. И те ме слушаха повече от час. Стихове от новия тритомник.
- В гората, вероятно, има истинска новогодишна атмосфера...
- Да, имам на прозореца хранилка. Постоянно прелита кълвач, суетят се синигери. На всеки два-три дни купувам за тях килограми семена, слава Богу, имат добър апетит.
- Как ще посрещнете Нова година и Рождество?
- Имам 8 внука. Всичките ще дойдат тук, в Поленово. Ще отидем в църквата в Бьохов, която е построена още от художника. А след това – на трапезата.
Искам отново да използвам този случай, за да пожелая на всички мъжество и надежда.
Източник: "Столетие"
Превод за "Гласове": Екатерина Тенева
