- Автор: Нели Генкова-Маринова
- 19 Дек 2021
- 801
- 43
Минко Николов (1929 – 1966 г.) е български литературен критик и историк. Краткият му живот е история за интелектуален блясък, нетипична за географските ни ширини „рицарска чест” и недоразгадана човешка драма.
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/48196_5J1leuHpIP2QRtXX6OmQhTZbEwd6Xl.jpg" style="height:693px; width:530px" /></p>
<p><em>Портрет на Минко Николов от троянския художник Петър Хаджиев, собственост на Музея на занаятите в Троян</em></p>
<p> </p>
<p><strong>МОМЧЕТО В СВЕТА НА КНИГИТЕ</strong></p>
<p>Минко Николов е родом от Троян. Разказът за ранните му години възстановява едно просветено място с традиции и някогашно достойнство. </p>
<p>Родителите, Невена и Никола Николови, са гимназиални учители по литература, които са се превърнали в имена институции за планинското градче. А и не само. Разказват, че се е случвало някой студент по филология да получи шестица на доверие само защото е троянец и техен ученик. Можем да кажем, че са изградили школа. Показателно е, че през 1952 г. например 15 техни възпитаници завършват филология в Софийския университет. </p>
<p>Били са образец за семейна хармония и сговор. Говорело се, че като малки са ги кръщавали в един и същ купел. И двамата са от известни троянски родове. Бащата на Никола Николов е заможен търговец, а негова прабаба била ктиторка на църквата в Троянския манастир и е изобразена в едно от страничните крила на храма. Невена Николова е леля на дългогодишния председател на БАН акад. Ангел Балевски.</p>
<p>Учителят Николов е улегнал, сдържан. Знае наизуст цялата българска и руска литература, която преподава. Любим поет му е Пенчо Славейков. Много добър езиковед, той борави с руски, старобългарски, гръцки, латински. Съпругата му е силно чувствителна, а когато говори, „като че ли ручей тече”. Мисли света в литературни образи, ще определи избраницата на свой довереник като „йовковски тип жена” само по едно писмо. Йордан Василев, който е неин ученик и впоследствие близък на семейството, винаги при среща й целувал почтително ръка. В дома на семейство Николови на улица „Охрид”, сред етажерки, пълни с книги, в атмосфера, където „литературата е била нещо като семейна религия” (Иван Цветков), расте Минко. </p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/48196_kktWKeUW8hpSMQqpAc57iz6N9uudTM.jpg" style="height:707px; width:530px" /></p>
<p><em>Ученически години в Троян – Минко Николов (вляво) с приятел</em></p>
<p> </p>
<p>Друго специално място на неговото израстване е тогавашното троянско читалище. Там Минко открива приятел за цял живот – библиотекаря Симеон Гатев, ярка личност в културния живот на Троян, поет, стопанин на библиотечните книги, които е познавал една по една без помощта на каталог. Там, на читалищния таван, ученикът Минко чете в забрава, та веднъж привечер не усетил кога са заключили сградата. Като че ли прелистваме романа на Михаел Енде „Приказка без край”. </p>
<p>На 12 г. момчето започва да издава вестник „Оса” и когато, година по-късно, го преименува на „Жило”, приятелят му печатар Иван Керяшки отпечатва върху бели листи главата на вестника: „В. „Жило” – седмичник за хумор, сатира и критика – Троян”. От „Оса” излизат 22 броя, от „Жило” – цели 116. Минко Николов издава своите вестници от 1942 до 1946 г., привлякъл е сътрудници. Когато разбират, че Христо Радевски е интерниран в родното си село Белиш (Троянско), Минко и негов приятел тайно отиват там с велосипеди и се връщат с „Интервю с поета Христо Радевски”. </p>
<p>В училище Минко Николов е литературна звезда, обект на възхищение от страна и на учители, и на ученици. Старите троянци и досега си спомнят, че никога не е проявявал момчешка палавост, а от малък е правел впечатление на вглъбен в себе си. Като 10-12-годишно момче разговаря за поезия наравно с гимназистите. Докладите му пред гимназиалния литературния кръжок задържат вниманието на аудитория, изпълнила класната стая и училищния коридор. Той е авторитет, на чийто читателски вкус подражават. Няколко негови преподаватели признават след години, че са изпитвали неудобство да му преподават, защото ученикът е знаел много повече от тях по литература, български, руски език… Още когато е ученик в прогимназията, прави впечатление съчинението му „Христо Ботев като журналист” – тема, която би препънала не един зрелостник или дори филолог. Вече като гимназист я разгръща в 100 ръкописни страници. И това е само една от статиите, които пише по време на гимназиалния курс. </p>
<p>Когато завършва училище, Минко Николов познава класическата и съвременната българска литература на университетско ниво. Такъв излиза той от провинциален Троян, за да продължи пътя си в столицата. </p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/48196_1qKP2KXipHqomZG0R6abbP6wqBcHOu.jpg" style="height:795px; width:530px" /></p>
<p><em>Минко Николов, дружески шарж от неизвестен автор, намира се в архива на Музея на занаятите в Троян</em></p>
<p> </p>
<p><strong>„ГЛАВА НА УЧЕН, А УСМИВКА НА ДЕТЕ”*</strong></p>
<p> </p>
<p>В София се случва най-логичното – започва стремителната литературна кариера на Минко Николов. Записва българска филология в Софийския университет и още през първите си студентски години публикува в литературния печат - във вестник „Литературен фронт” и списание „Септември”. Прави аспирантура при проф. Георги Цанев, който гледа на него като на свой академичен наследник. Защитава дисертация върху творчеството на Христо Смирненски. През 1956-58 г. чете лекции по българска литература в Хумболтовия университет в Берлин. Работи в редакцията на в. „Литературен фронт“, в издателство „Български писател“ и в Института за литература при БАН.</p>
<p>Публикува над 120 рецензии и статии и седем книги. Изнася доклади за младата българска проза в Лайпциг, Берлин, Варшава, Будапеща, Прага.</p>
<p>Присъствието му в българския литературен живот през 50-те и 60-те г. го очертава като един от най-светлите умове в едно несветло време. Спомените на неговите колеги оценяват търсаческия му ум, който презира фалша, посредствеността и догматизма в хуманитаристиката. Собственото му професионално съзряване неизбежно го води към надживяване на много идеологически клишета. И макар че очевидно се е вписал в системата и в никакъв случай не можем да го определим като дисидент, написаното и премълчаното от него са достатъчен принос към запазване на достойнството на националната ни култура. </p>
<p>Любопитно е надникването в личните дневници и писма на Минко Николов, които се съхраняват в националния литературен архив и в архива на троянския музей. Като студент той признава пред себе си: „Колкото повече чета, толкова повече се страхувам да пиша. Виждам нещата колко са сложни, как досега повече от нас, младите, се движат по повърхността, по плиткото, мислят, че „морето е до коляно”. А това е само началото на сблъсъка му с плуващите из плиткото и на навлизането му в сложността на нещата. Писмо до троянския приятел от детинство, библиотекаря Симеон Гатев, носи вече натрупана горчивина: „Спомням си понякога за разговорите, които водехме с теб преди години. Тогава бях момче, всичко ми се струваше интересно, привлекателно, понеже предстоеше, но когато човек сам навлезе в практиката, ярките тонове започват да му се струват убити, големите надежди побледняват. Стигам до извода, че най-голямата утеха и радост на нас и като литератори, и като читатели е възможността в някой тих час на самовглъбяване да вземеш едно томче на някой голям, да се потопиш в него като във вълшебни води и да усетиш един друг свят”.</p>
<p>В дневника, който води в Берлин, младият учен е щрихирал различни типажи, срещнати там: достоен „типичен стар професор с много научен опит, лишен от парвенющината на новоизлюпените аристократи”, но и хора, при които „не личи богата духовност и емоционална дълбочина”, „закръглени типове на безмозъчни автомати – кариерист и брутален изпълнител”, невеж културен аташе, навел го на размисли „за културния елит и за чиновниците в литературата”. И ако трябва да търсим жестове на действително отграничаване от казионността в културния живот, достатъчно е да знаем, че Минко Николов е отказал на Георги Джагаров, с когото са много близки и взаимно са си кумували, високия пост на зам.-председател на Съюза на писателите. </p>
<p>В литературната си работа Минко Николов има само един ориентир и това е истината. Страстното й търсене и големият му талант да я усеща ще го направят откривател и защитник на експериментаторски, силни и смели гласове в новата българска литература – Блага Димитрова, Йордан Радичков, Пеньо Пенев, Константин Павлов, Любомир Левчев, Ваня Петкова… Ще го наредят сред онези интелектуалци, които, за пореден път, трябва да отварят българската култура към световната - пръв ще заговори на родната публика за Брехт, Томас Ман, Джойс, Пруст, Фокнър, Сартр, Камю. Ще му помогнат да съчетае ерудирано знание за европейската литература с уважение към самобитността на българската, без нашенски културни комплекси. Ще го държат високо над съмнителните литературни нрави като гарант за интелектуална честност и благородство, така че „самото присъствие на Минко Николов в критиката създаваше една увереност и една по-висша мярка” (Любен Георгиев). </p>
<p> </p>
<p><strong>„КАКВА НЕПОНОСИМА УЯЗВИМОСТ” </strong></p>
<p> </p>
<p>Старият троянски прогимназиален учител Минко Шейтанов, в един разговор с Йордан Василев през 1967 г., изрича за учителите Николови: „Лятос им казвах – вие сте най-щастливите хора. А сега няма по-нещастни хора от тях на земята”.</p>
<p>Самоубийството на Минко Николов през 1966-та, когато успелият литературен критик и историк е на 37 г., е шок за всички и неразгадана и до днес тайна. В спомените си тези, които са го познавали, подчертават колко видимо спокоен, рационален, уравновесен човек е бил. Но мнозина признават някакво усещане за криза и болест в последните месеци от живота му. Стремежът към смъртта трябва да е бил много силен, защото след първия опит за самоубийство с голяма доза сънотворни, след борбата за живота му в токсикологията на „Пирогов”, след решението да се отиде на почивка в Банкя и впечатлението у посетителите му, че вече е добре, Минко Николов прерязва вените си в последния ден на годината. Поради някакво чиновническо недоглеждане няколко от съболезнователните телеграми, изпратени до родителите му и запазени в архива на троянския музей, са върху празнични бланки с поздравление „Честита Нова година”. </p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/48196_7jh7mtP3DBQ7mnVTjf194p4kcZJeYn.jpg" style="height:343px; width:530px" /></p>
<p><em>Книжарската витрина с гипсовата фигура на Минко Николов, 70-те г., автор - троянският скулптор Дочо Терзиев</em></p>
<p> </p>
<p>През годините, в опитите си да разберат какво се е случило, приятели и колеги на Минко Николов прибягват до литературни аналогии. Исак Паси вижда у него „нещо чеховско: приглушеността на една човешка деликатност”. Йордан Василев пише: „В страниците, посветени на „Малкия принц”, могат лесно да се открият много от чертите на самия критик”. Цветанка Атанасова посочва, че подобно на творци като Лилиев и Константин Константинов, Минко Николов притежава „душа благородна и деликатна, сдържана и леко ранима”, търси причините за драмата му във „фаустовските пориви на ума” и „лутаниците на една хамлетовска душа”. </p>
<p>Поетите търсят истината чрез стихове. На погребението Блага Димитрова, която същия ден има рожден ден, чете своето посвещение на Минко Николов:</p>
<p> </p>
<p><em>Роден за красота и благородство,</em></p>
<p><em>от нашите несъвършенства ти</em></p>
<p><em>пронизан цял си бил в кървящи рани.</em></p>
<p> </p>
<p><em>Да бъдеш сам от нежност изтъкан,</em></p>
<p><em>от честност и от прежадняла доблест – </em></p>
<p><em>каква непоносима уязвимост!</em></p>
<p> </p>
<p>В стихотворението си „Съсед”, посветено на Минко Николов, Първан Стефанов казва: </p>
<p> </p>
<p><em>И чак когато същият насрещен</em></p>
<p><em>наш вятър те отне в нечакан час –</em></p>
<p><em>почувствахме, че с нещичко по-честен</em></p>
<p><em>и по-чувствителен си бил от нас.</em></p>
<p> </p>
<p>Поетическа идеализация? Или вечната история за сблъсъка между духа и реалността, създала толкова много литература…</p>
<p>След време върху фасадата на софийското жилище на Минко Николов на булевард „Христо Смирненски” 32 е поставена паметна плоча - случва се така, че опредметената градска памет символно събира поета и неговия тълкувател. В Троян, върху родната къща на литератора, е поставен барелеф. Много троянци си спомнят и голямата гипсова статуя на Минко Николов, стояла дълги години на една от книжарските витрини в града. Статуята е изработена от талантливия местен скулптор Дочо Терзиев. Не е ясно къде е попаднала, след като през 80-те целият инвентар на книжарницата е върнат на вече несъществуващата структура „Книгоразпространение” - Ловеч. Един троянец разказваше как като дете се впечатлил от това, че очилата на бялата фигура са счупени, и попитал книжарката защо. Тя отговорила, че е така, защото човекът се е самоубил. Допускаме, че е било поради крехкостта на гипсовия материал. Но усещането за трагизъм е способно да роди градска легенда. </p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/48196_sibY5wdd3YzRcnJMmKL2Rhpua1sI73.jpg" style="height:238px; width:530px" /></p>
<p><em>Откриване на барелеф върху родната къща на Минко Николов в Троян, 1979 г. Говори акад. Ангел Балевски, първи братовчед на Минко. Вляво, седнала, е майката Невена Николова, до нея е дъщерята Невяна.</em></p>
<p> </p>
<p><strong>МОМИЧЕТА С КРАСИВИ ИМЕНА</strong></p>
<p> </p>
<p>В писмо, изпратено до родителите на Минко Николов дни след самоубийството му, приятели на семейството търсят думи на утеха: „Живейте занапред за внучката си Нева. Тя нека до края на живота ви ви напомня за вашия любим син”.</p>
<p>Невяна Николова, дъщеря на Минко и съпругата му Христина, е кръстена на троянската си баба. Момичето е 10-годишно, когато се случва трагедията. Архивът на семейство Николови, предаден на троянския музей, пази десетки писма, писани от Невяна до нейните баба и дядо в продължение на 14 години. В тях може да се проследи израстването на още един човек на интелектуалния труд, блестящ в часовете по литература, посветил се на езиците. И преминал през житейски изпитания твърде рано. „Кажете ми вие, които сте учители по литература, които разглеждате произведения с толкова хубави и възвишени чувства, кажете ми как може да стават такива неща! Или аз съм малка и не разбирам, или това е ужасно подло и нечовешко”, пише внучката, когато е 15-годишна. Другаде споделя, че много от съучениците й са направили домашното си за Смирненски, като са преписвали от книгата на баща й, и заявява: „А аз не бях сложила в темата си нито ред чужда дума”. Притеснява се да не би учителката по литература да й пише шестици заради баща й и е решила: „Непременно ще ви дам работата си, за да я прочетете и кажете своето мнение, което няма да бъде пристрастно”. Очевидно интелектуалната почтеност и литературата като „семейна религия” са съхранени във времето.</p>
<p>Невяна Николова завършва столичната немска гимназия и английска филология в Софийския университет. Работила е като преподавател по английски в Софийския университет, редактор в издателство „Народна култура” и преводач. Неин съпруг е журналистът Александър Андреев, главен редактор на българската редакция на „Дойче веле”. От 1991 г. семейството живее в Германия. Невяна работи в организация за кандидатстване по европейски проекти. Често си идват в България. През това лято, след много години отсъствие, минали през Троян. </p>
<p>Внучката на Минко Николов завършва европеистика в Маастрихт (Холандия) и европейско право в Единбург (Шотландия) с пълно отличие и медал за най-добра дипломна работа. Специализира в Европейския институт във Вашингтон, спечелва място като стажант в Брюксел, там е забелязана от екскомисаря по въпросите на правосъдието Вивиан Рединг и я канят в екипа на говорителите. В края на 2014 г. става един от тримата основни говорители на Европейската комисия с председател Жан-Клод Юнкер.</p>
<p>Кръстена е на дядо си – Мина.</p>
<p> </p>
<p><em>* Определението е на литературния критик Здравко Петров</em></p>
<p> </p>
<p><em>Авторката Нели Генкова-Маринова е родена през 60-те г. Завършила е българска филология в Софийския университет и учителства в родния си Троян. Сътрудничи по културни теми и проекти на Музея на занаятите, Художествената галерия, Общината в Троян и на в. „Троян 21”. Плод на такава съвместна работа е и настоящото проучване за Минко Николов, посветено на 85-годишнина от рождението му. </em></p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/48196_IydNyFeIVUTB7DuBHOoCCeJFchFKVZ.jpg" style="height:799px; width:530px" /></p>
<p><strong><em>Нели Генкова-Маринова</em></strong></p>
<p> </p>
<p> </p>
<p><strong><em>Интервю с дъщерята на Минко Николов, Невяна Николова, четете в рубриката "Интервю" на "Гласове":</em></strong></p>
<p><a href="http://glasove.com/interviuta/48191-nevqna-nikolova-za-bashta-si-minko-nikolov-toj-e-bil-dete-jrec-no-i-plennik-na-knigite">http://glasove.com/interviuta/48191-nevqna-nikolova-za-bashta-si-minko-nikolov-toj-e-bil-dete-jrec-no-i-plennik-na-knigite</a></p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
