- Автор: http://ploshtadslaveikov.com/
- 10 Sep 2020
- 362
- 12
Как се избира лидерът на най-елитната ни трупа, разкрива „Площад Славейков“. Подобни задкулисни движения се разгръщат и в момента, защото директорът на Народния театър Павел Васев обяви, че ще се пенсионира в края на годината.
<p><em>Текстовете в поредицата са от личния дневник на проф. Васил Стефанов, управлявал най-дълго Народния театър. В него той разказва своята истина за звезди, които вече не са сред нас, както и за такива, които продължават да създават събития в театъра. </em></p>
<p><em>Неотдавна дневникът беше отпечатан в книга, наречена „Народният театър като съдба“. </em></p>
<p><em>Заради бутиковия й тираж ще я публикуваме тук. Важно е да се отбележи, че дневникът не е бил променян преди отпечатването му, но има дописани от автора пасажи</em>.</p>
<p>В първа част проф. Стефанов описа как му е било предложено да оглави Народния театър от самия директор на трупата Дико Фучеджиев и как всяко назначение в трупата е било одобрявано лично от Тодор Живков.</p>
<p><strong>16 юни 1990, събота</strong></p>
<p>Вчера театърът закри сезона си. По този повод обявих общо събрание, на което поканих “всички”. Явиха се повече от 100 души по моя преценка, беше дошъл дори Стефан Гецов. Мисля, че събранието мина добре, но има доста неща, които не са съвсем успокояващи.</p>
<p>На 11 юни, деня след изборите, мина премиерата на “Образ и подобие” от Йордан Радичков. Според мен спектакълът излезе доста суров пред публиката, но Младен Киселов си беше наумил, че премиерата трябва да се състои на всяка цена, и аз не виждах причини да му възразя. Радичков беше силно притеснен, през деня бяха започнали студентски вълнения, предизвикани от първите резултати от изборите. Но салонът беше прилично пълен, представлението също беше прилично.</p>
<p>На 12 юни бях насрочил първата ми среща с режисьорската колегия за обмисляне на репертоара за следващия сезон. Енчо Халачев не дойде, беше заминал за Пловдив, където прави постановка.</p>
<p>Разговорът тръгна добре, предложих на режисьорите списък от 10-15 пиеси, като изтъкнах, че силният отлив на публика ни заставя да мислим за текстове, с които да пресечем и да преобърнем този неблагоприятен процес.</p>
<p>Казах, че от тази гледна точка са ни нужни текстове с по-остра жанрова определеност, с по-сочни и по-крещящи тонове, които носят сами по себе си провокация за публиката. Казах също, че според мен най-добре е да открием сезона с една много смешна комедия, тъй като актьорският ни състав е богат на ярки характерни актьори, чиято сила е в комедията: Велко Кънев, Георги Мамалев, Наум Шопов, Антон Радичев, Виолета Бахчеванова и т.н.</p>
<p>Предложих “Комедия от грешки” на Шекспир, пиеса, отдавна неиграна в София и в Народния театър. Всички казаха “да, много добре”.</p>
<p>На следващото ни заседание на 14 юни обаче се запя друга песен.</p>
<p>Бях разговарял предварително с Младен Киселов и бях му предложил да помисли дали не би се съгласил да постави “Комедия от грешки”.</p>
<p>Той поиска време да помисли. Съгласи се да ми даде отговор на 14-и. Отговорът му беше отрицателен. Мотивира се с неяснотата дали през септември ще бъде в състояние да започне работа, което за мен означаваше дали ще бъде в България. Вървят слухове, че той се готви да замине за постоянно в чужбина. Така или иначе, идеята за “Комедия от грешки” увисва с този отказ.</p>
<p><strong>22 юни 1990, петък</strong></p>
<p>Имах едночасова среща с Маргарита Младенова и Иван Добчев. Може би с малко официален тон им обясних, че ги каня да направят постановка в театъра, тъй като бих желал с гастролна режисура да внеса промени в практиката на института, който сега съм се заел да ръководя.</p>
<p>Тя по-деликатно, той по-откровено ми заяви, че работата с такъв отвикнал от сериозна работа състав не е привлекателна. Той ми каза направо, че са се отзовали на поканата ми само от уважение лично към мен и не криеше, че разговорът е без перспектива: изпуши една цигара, после прибра пакета с цигарите в джоба си и даде да се разбере, че “ритуалът” е изпълнен, няма смисъл да си губим повече времето. Трябва да призная, че очаквах по-добър резултат от тази среща.</p>
<p>(Преди два дни изпратих подобна покана и до Борислав Чакринов, но не ми се вярва и той да се покаже по-отзивчив.) Все пак на раздяла казах на двамата си гости, че не искам да изгубя напълно надеждата да се срещнем още веднъж на делови разговор. Те не ми отказаха тази илюзия.</p>
<p>По такъв начин оставам да залагам само на Леон Даниел. Вчера той ми даде малко повече надежди, като прие да разговаряме, макар и в най-общ план, за възможно разпределение на ролите в “Юлий Цезар” и за преписване на текста от машинописка. Дори стана дума за срокове на работа.</p>
<p>Имах и продължавам да имам известни колебания относно неблагоприятното ангажиране на почти целия мъжки състав в тази постановка, което прави практически невъзможно паралелно разпределение на друга постановка. За начало това не е най-доброто.</p>
<p>Но при положение, че вече няма на кого да предложа “Комедия от грешки”, ще трябва да приема другата пиеса на Шекспир – “Юлий Цезар”. Имам и съмнения в зрителския успех на тази постановка. Но Шекспир, “Юлий Цезар”, Леон Даниел, всичко това все пак стои добре за едно ново начало. Нямам възможности за маневри. Изглежда това ще бъде началото.</p>
<p><strong>29 юни 1990, петък</strong></p>
<p>Вчера сутринта, сравнително рано, вкъщи по телефона ми се обади Леон Даниел, за да ми съобщи, че се отказва от идеята да постави “Юлий Цезар”. Беше кратък и безапелационен. Каза, че “това е пиеса на непрекъсната масовка, а аз не умея да правя масовки”. Не се опитах да го увещавам, сам аз не бях съвсем уверен в разумните основания на този проект. Много голям е броят на действуващите лица, и то все мъже.</p>
<p>Колкото и добра да бъде постановката, тя ще бъде опустошителна за състава, защото няма да позволи да се репетира паралелно никаква друга пиеса. Аз имах в себе си тези колебания още от първия ден на разговорите с Леон, но се мъчех да се утеша, че макар и срещу много висока цена, можем да имаме една добра режисура.</p>
<p>Толкова бях свикнал с тази мисъл, че отказът ми подейства като удар. Бях си правил сметки как да се разположат следващите постановки, имах в главата си някаква стройна постройка за действията си. Сега всичко рухна и се оказах пред истинска безизходица.</p>
<p>Вярно е, че изпитвах съжаление за “Комедия от грешки”, която не би могла да се постави, ако бъде поставена “Юлий Цезар”. За всеки случай бях говорил със Станчо Станчев по телефона във Варна и бях го поканил да постави комедията.</p>
<p>Той ми напомни, че не обича да гостува и че не знае ангажиментите си във Варна, но се уговорихме да се чуем по-късно, за да ми даде отговор. Но все повече започвах да вярвам, че Леон ще даде съгласие. Не ми беше никак приятно това лошо начало на деня с обезсърчаващата новина.</p>
<p>Тръгнах за театъра без настроение. При влизането ми секретарката ми даде някакво писмо. То се оказа анонимно писмо, написано с доста злоба. Това още повече вгорчи настроението ми.</p>
<p>Продължава да стои неизяснена възможността за генерален ремонт на сцената. Ако ремонтът започне, началото на сезона ще трябва да се отложи за 1 януари 1991 г. Това би ми дало време да се подготвя по-добре. Но малко вероятно е да се намерят парите за този ремонт.</p>
<p>Вечерта гледах “Играем Петрушевска” в студио “Сфумато”, постановка на Маргарита Младенова, една не съвсем изравнена, но на места блестяща работа на тази видимо възмъжала режисьорка. С Младенова участваме в работна група, която подготвя закон за театъра, и имам от нея много добри впечатления и като човек.</p>
<p>Днес се видях с Леон Даниел във Военния театър, там дори се наложи да се запозная и с новия им директор. Леон ми предложи вместо “Юлий Цезар” да постави “Дванайсет разгневени мъже”, но аз не побързах да му дам отговор, като му казах, че едва ли тази пиеса ще е най-доброто начало на новия сезон. При това пак с 12 мъже!</p>
<p>Връщам се към идеята за “Комедия от грешки”, за поставянето на която Асен Шопов ми предложи услугите си. Признавам, че искам да избегна тъкмо неговите услуги, но кръгът изглежда е омагьосан, защото не мога да изляза от него; където и да кривна, все се оказвам лице в лице с Асен. А аз искам промяна.</p>
<p><strong>7 юли 1990, събота</strong></p>
<p>След три дни започва да заседава новоизбраното Велико народно събрание, а вчера Петър Младенов подаде оставка като президент на републиката, принуден на тази стъпка от продължителната окупационна стачка на студентите в цялата страна. Не съжалявам за този човек, но неговото отстраняване точно в сегашния момент едва ли е инициатива на студентите, някой друг дърпа конците, макар да не е лесно да се каже кой е той.</p>
<p>В театъра положението остава почти същото, вече всички са във ваканция, само аз и Дико заедно с една дежурна секретарка ходим на работа всеки ден или през ден. През седмицата се срещнах с Леон, за да му дам да прочете “Реквием за една монахиня” от Фокнър и “Счупената делва” от Клайст.</p>
<p>Казах му, че държа той да бъде постановчик на първия спектакъл, излязъл в Народния театър след като аз съм поел ръководството му и в този смисъл той може да ми диктува избора си. Това го поласка, но и го накара да поклати замислено глава.</p>
<p>Той продължава да държи на “Дванайсет разгневени мъже”, въпреки че му изтъкнах съображенията си, които ме карат да бъда резервиран.</p>
<p>Вчера той ми се обади по телефона, за да ми каже, че е прочел пиесите, които му оставих, но не намира, че те са “за него”. Знам колко е упорит и няма да споря.</p>
<p>Ако той толкова държи на своето, ще му дам възможност да постави това, което счита за “негово”, толкова повече, че междувременно узнах, че Чакринов се освобождава около средата на октомври. Ако той може да започне работа през втората половина на октомври и ако се съгласи да работи над “Комедия от грешки”, предпочитанията на Леон няма да объркат толкова подреждането на репертоара, защото веднага след неговите “разгневени мъже” ще дойде комедията на Шекспир. Въпросът е дали Чакринов наистина се освобождава и дали ще приеме да постави “Комедия от грешки”.</p>
<p>Вчера, преди да замине за летуване, заместник-директорът ме осведоми, че вероятността голямата сцена да влезе в ремонт до края на годината отново се е увеличила. Ако ремонтът наистина започне, решаването на проблема с репертоара ще получи известна отсрочка.</p>
<p>Ако основната сцена се окаже неизползваема до края на декември, ще се наложи да се започне по-интензивна работа на камерна сцена, може би дори на две камерни сцени. За тях също нямам режисьори, но по-лесно ще ги намеря, все пак това не е основната сцена на Народния театър!</p>
<p>Мисля си за “Портиерът” на Пинтър и за Наум Шопов в главната роля. Мисля си също за “Кухненският асансьор” пак на Пинтър и за “Орфей” на Кокто. Трябва да търся камерни пиеси. За щастие те по-лесно се намират, макар и да не са всички особено добри.</p>
<p>Много исках преди да изляза във ваканция да си изясня, ако не цялостния репертоар за следващия сезон, то поне онова, с което ще започнем. Това беше голямата ми грижа. Но още по-голяма грижа ми оставаха режисьорите. Трябваше да намеря хората, с които да извърша желаната промяна. Нямаше смисъл да стоя на кормилото на театъра, ако не намирах начин да сменя посоката на движението му.</p>
<p>В края на юни се разделих с главния драматург Банчо Банов, който се пенсионира. Предложих на Константин Илиев овакантената длъжност, но той решително отказа. Виждах, че се пази от началнически задължения. Точно по това време се срещнах няколко пъти с моята състудентка Антоанета Войникова, театровед, театрален и литературен критик, в последните години преподавател в АОНСУ, която ми беше споменала, че се готви да сменя работата си.</p>
<p>Познавах качествата й, пък и от много години поддържахме добри приятелски отношения. Сметнах, че тя би могла да оглави литературното бюро, стига това да не противоречи на плановете й. За щастие тя не отказа. От началото на новия сезон я назначих за главен драматург.</p>
<p>Върнах се от ваканция още в края на август; в първите дни на септември започнаха репетиции на “Дванайсет разгневени мъже”. Между многобройните посетители, които ми се налагаше да посрещам, един ден се появи и Маргарит Минков. С него ни свързваше старо познанство, макар и доста отдавна да не бяхме се виждали.</p>
<p>За моя изненада той ми носеше новонаписана пиеса, която ми остави да прочета, като специално подчерта, че Крикор Азарян е готов да я постави. Пиесата се казваше “Камината”, беше много различна от другите пиеси на Маргарит, които познавах, но беше добре написана, с особен, поетичен усет за абсурдното. С нея открихме през май следващата година Втора камерна сцена на ІV етаж.</p>
<p>Открихме сезона 1990/91 с представления на стари постановки при все по-нарастващ отлив на публика. За много хора театърът беше станал безинтересен, всекидневно на улицата се разиграваше много по-вълнуващ за тях театър, в който се сблъскваха истински страсти. Вълна от митинги, демонстрации, стачки, набираше сила.</p>
<p><strong>4 ноември 1990, неделя</strong></p>
<p>Преди два дни бях на гости у Стефан Гецов.</p>
<p>От началото на сезона Гецов ме посети в театъра един или два пъти, макар никога да не сме били в близки отношения. Разбира се, знаем се отдавна, но бяхме само на поздрав. Сега той се обръща към мен като към стар приятел с “Василе” или “Васко”, аз му отвръщам със “Стефане”.</p>
<p>Много добре знам, че открай време той се държи господарски с всички не само в театъра, затова не обръщам внимание на начина, по който буквално връхлита в кабинета ми. Посрещам го с приятелски протегната ръка, той сяда и също с приятелски тон подхваща разговор, а аз го слушам и си мисля каква ли е причината, която го е довела при мен.</p>
<p>Този път без дълго предисловие ми подхвърли чудесната според него идея да възстановим “Иван Шишман”. Вероятно е видял учудения ми поглед и скованата ми физиономия, защото побърза да добави като аргумент, че “онези, които са го гледали като деца, сега ще дойдат да го видят като големи”. Щяло да им бъде интересно. Увери ме, че “може да стане нещо невероятно”.</p>
<p>Бях смаян.</p>
<p>Никак не ми идваше да му призная, че идеята му е абсурдна. Кой ще дойде днес да гледа “Иван Шишман”? Пък и повечето от участвалите актьори вече са на друга възраст. Но не ми даде сърце да кажа друго, освен че може да се мисли. “Помисли, помисли”, вика той. И изненадващо добави, “Слушай, защо не ми дойдеш на гости, да си поприказваме?”. Поканата ме завари напълно неподготвен, но я приех без притеснения.</p>
<p>Отидох около 5 следобед с намерение да си тръгна след час, но си тръгнах едва към 8 и половина. Гецов първо ми показа къщата си, която наистина заслужава да се види, после седнахме на приказки с чаша чай и безалкохолна напитка. Всъщност това беше по-скоро дълъг монолог, отколкото диалог.</p>
<p>Той живее в света на спомените си. Разказа ми за негови срещи, разговори, въобще преживявания с Тодор Живков, когото нарича “бай Тодор”, и с някои от хората от неговото обкръжение. Виждах пред себе си човек, който, разказвайки, отново преживява миналото и това не само му доставя удоволствие, но го държи извън чуждата, ако не дори враждебна за него реалност на днешния ден. Призна, че се страхува някой да не напише нещо на къщата му, както сега пишат “тук живее комунист” или нещо подобно.</p>
<p>За театъра говори малко, главно за свои представления и за прекарването след тях с този или онзи големец.</p>
<p>И неочаквано ме запита: “Ти знаеш ли кой беше човекът на Държавна сигурност в театъра?”. Точно това пък въобще не ме е занимавало.</p>
<p>“Никога няма да се сетиш”, продължи Гецов и като се наслаждаваше на недоумяващото ми мълчание тържествуващо изстреля:</p>
<p>“Азарян бе, Коко Азарян!”</p>
<p>Бях направо гръмнат. В момента не можех да преценя дали наистина ми доверява строго пазена тайна, или прави интрига заради лоши лични чувства към Азарян. И днес не ми се вярва, че казаното може да е вярно. Но го чух с ушите си.</p>
<p>Почти всички мисли на Гецов за евентуалното му връщане на сцената са свързани с миналото, кръжат около възможности за възстановки на някогашни успешни спектакли, в които той е играл главните роли. За нови намерения не говори. А това прави проблема му практически почти неразрешим.</p>
<p>Днес трябваше да подпиша заповед за начало на репетициите на две едноактни пиеси от Павел Кохоут, които трябва да влязат “извънпланово” в работа поради появилата се “празнина” в производствения ни график между 15 декември и 5 февруари следващата година. Реших да действам малко хазартно, но да не пропусна възможността в началото на февруари да впиша в крайно изтънелия ни седмичен афиш още едно ново заглавие.</p>
<p>Положението, както предричах, никак не е розово, повечето спектакли не могат да съберат публика, утре “Дамски банкет в ловната зала” няма да се играе за трети пореден път поради липса на поне 100 продадени билета. “Бесове” и “Сън” не са по-добре. Относително повече успех има “Образ и подобие”, но не знам докога.</p>
<p>При откриването на сезона и на по-сетнешното общо събрание аз казах на колегите си, че с наличния репертоар не можем да разчитаме на публика. Но те като че ли не са в състояние да осъзнаят къде се намират и какво реално правят. У всички е вкоренено някакво нелепо убеждение, че са нещо особено, че Народният театър е нещо особено, че те са някакво изключение.</p>
<p>Между това повечето от тях не са особено добри професионалисти, много силно са засегнати от продължително занемаряване, работят елементарно, примитивно, като пианисти, които могат да си служат само с пръстите на едната ръка.</p>
<p>Самодоволството ги е разрушило отвътре, лишило ги е от обективен критерий. Всеки се грижи главно за личния си интерес. Идва в театъра, за да оправдае заплатата си, но хвърля сили извън театъра.</p>
<p>Поразен съм от широките рамки на “частната” дейност, която развиват повечето актьори. Времето им е разчетено до минути, оказва се, че е невъзможно да се намери един ден и час, в който всички актьори да са свободни и да дойдат в театъра. С всичко това трябва да се боря, но да се боря твърдо и в същото време галантно, без да губя нерви и да влизам в грубости.</p>
<p><strong>2 декември 1990, неделя</strong></p>
<p>Миналата седмица беше може би една от най-трудните. Започна със стачка в театъра от страна на сценичните работници, членуващи в КТ “Подкрепа”.</p>
<p>Очаквах го, но нищо не можех да направя, цялата страна беше обхваната от стачна вълна, надявах се единствено на разума, но стачкуващите се оказаха всъщност най-неквалифицираните хора в театъра, които мислят за интересите си и дори не за интересите си, а за демонстрация на сила, без да ги е грижа за театъра, който утре спокойно могат да напуснат.</p>
<p>Окачиха на фасадата на театъра голям червен плакат с надпис с едри букви “стачка”. По мое настояване добавиха, макар и с дребни букви, че стачкуват сценични и помощни работници, а не актьори, но така или иначе спряхме представленията.</p>
<p>В сряда за “Сън” имаше продадени 90 места, така че анулирането на представлението беше дори добре дошло. В четвъртък имах малко напрегнат разговор с ръководството на стачниците, защото някои от предварителните ни договорености за осигуряване на нормални условия за репетиции не бяха изпълнени и аз трябваше да ги убеждавам да не стигат до излишни крайности, а да мислят, че след стачката пак трябва да работим заедно.</p>
<p>Но се показаха неотстъпчиви.</p>
<p>За щастие, същата вечер Андрей Луканов си подаде оставката. Тази оставка беше чакана от всички прекалено дълго време.</p>
<p><strong>3 декември 1990, понеделник</strong></p>
<p>Днес е понеделник, почивен ден, в театъра има малко хора, тихо е, навън вали сняг, хлъзгаво е и е студено. От вчера ме е заболяла глава, нямам настроение.</p>
<p>Трябваше да разгледаме проектите на Младен Младенов за декор за пиесите на Кохоут, но той не се яви. Аз продължавам да кроя планове, да обмислям нови ходове, но за съжаление общата обстановка, вместо да се подобрява, става все по-тягостна.</p>
<p>Тази вечер съобщиха, че Петър Берон се оттегля от постовете си. Дали това е сигнал за начало на разцеплението на СДС?</p>
<p>Студентите стачкуват, стачкуват и разни други хора… Вече има признаци за настъпление на хаоса, общественият живот се изплъзва от контрол, всеки започва да прави каквото му хрумне и никой не е в състояние да го вразуми… Това влошава условията за театъра.</p>
<p>В Народния театър назрява конфликт по повод на ниските заплати. И да искам, не мога да го предотвратя. Преди 4-5 дни бях при министъра и му казах за съществуващото напрежение. Тогава той пред мен позвъни на заместник-министъра на финансите, за да му каже, че се налага повишаването на заплатите в четири национални културни института.</p>
<p>Но два дни по-късно правителството падна и сега поема само “служебни” функции. Значи ли това, че и въпросът за заплатите се отлага до съставянето на ново правителство? Но стачка във връзка с ниските заплати може да избухне буквално всеки момент. И аз трябва да я подкрепя, защото ще е справедлива.</p>
<p>След 10 дни е премиерата на Леон, първата премиера от “моето летоброене”. Очаквам я с голямо желание да бъде сполука. Леон работи едновременно две постановки – нашата и на пиеси на Хавел в НДК. Пиесите на Хавел вече се играят и в тях няма нищо забележително, освен играта на Ивайло Христов, но там Леон едва ли има заслуга.</p>
<p>При нас всички актьори ахкат и охкат от възторг от неговата работа, от неговата системност и яснота за онова, към което се стреми. Но тази аритметична яснота като че ли още не е стоплена от поетичен лъх, от театралната тръпка на чудото, на устрема.</p>
<p>Дали тази “божествена искра”, която засега липсва, ще се появи в някоя от следващите репетиции, пък ако ще и на самата премиера? Дай Боже. Искам, нужно ми е тази премиера да има успех.</p>
<p>Какво ни чака оттук нататък? Може би денят на оставката на Луканов ще се окаже ней-важният ден в днешната история на България. Тази оставка фактически отбелязва края на една епоха, края на безразделната власт на комунистите. Но какво идва след този край, какво начало или продължение се задава?</p>
<p>В петък в театъра възникна импровизирано събрание. Обадиха ми се, че в големия салон са се събрали актьори и технически персонал и нещо обсъждат. Слязох да видя какво става. Видяха ме, като влязох в салона, но изказванията продължиха. Изведнъж някой постави въпроса “дали да се продължи стачката”. Изказаха се няколко души. Събранието се провеждаше по време, когато на сцената се строеше декора за репетицията на “Дванайсет разгневени мъже”.</p>
<p>Слушах, слушах и накрая ми прикипя. Поисках думата и дръпнах една кратка, но остра реч, в която казах, че никой не бива да си прави илюзии, че ще стреснем някого с нашата стачка.</p>
<p>Ако стачката на шофьорите или на ватманите има ефект, то е защото без автобуси и без трамваи хората не могат да живеят. А без нашия театър могат.</p>
<p>Доказват го 90-те билета, продадени за вчерашното представление и многото празни места. Ако искаме да бъдем граждани, трябва да бъдем тук, на сцената, а не някъде другаде, като направим всичко, което е по силите ни, за да стане театърът ни нужен на хората. Тогава и стачката ни би имала смисъл. А сега всички да си гледат работата и повече да не се правят събрания в работно време!</p>
<p>Изказването ми, изглежда, е направило впечатление, защото всички мълчаливо си тръгнаха и мисля, че по лицата им четях облекчение.</p>
<p><strong>11 декември 1990, вторник</strong></p>
<p>След три дни е премиерата на Леон. Имах много съображения да държа именно той да постави първия спектакъл от моето директорство. Приех с известни резерви предложението му за “Дванайсет разгневени мъже”. Като възражение му напомних, че филм със същото заглавие се показва два пъти по телевизията и пиесата няма да е “шок” за публиката. При това в нея не се случват особено интересни неща.</p>
<p>Прибавих, че българинът ще е уморен от дискусии, поради което дискусията на сцената може да му бъде скучна. Но Леон беше неотстъпчив. Още преди двайсетина години бил превел от руски пиесата и дори започнал да я поставя, но го спрели и оттогава му заседнало неизпълненото желание да я постави.</p>
<p>Моите резерви не бяха в състояние да го разубедят, пък и аз не бях особено настоятелен. Сега всичко това е вече минало, можем да мислим само за постигнатото от толкова дълго сдържаното режисьорско желание. Вярвам, че постигнатото ще респектира.</p>
<p><strong>15 декември 1990, събота</strong></p>
<p>Снощната премиера премина напълно успешно, имаше много публика, партерът и първи балкон бяха изцяло запълнени, имаше зрители дори в центъра на втори балкон. Накрая и ръкоплясканията бяха продължителни, макар в тях да липсваше елементът на възторг, който ги превръща в овации. Нямам причина да бъда недоволен, без да мога да предвидя как ще се развият събитията по-нататък.</p>
<p>Ще тръгне ли обикновената публика да гледа спектакъла?</p>
<p>Защото снощната публика беше премиерна, приятелска, изкушена. Някой ми спомена, че “салонът” бил променен, в него не се забелязват лицата, които обикновено се срещат на премиери.</p>
<p>Това е вярно, ние отново написахме списъка на онези, които каним “по протокол”, т.е. на които изпращаме покани за нашите премиери, но снощи голяма част от тях не бяха дошли и аз не знам по какъв път дошлите се бяха сдобили с билети. Антоанета Войникова писа списъка, тя се опита да прокара в него идеята за “салон” от интелектуалци и хора на изкуството, а не от “номенклатурни” лица.</p>
<p>Но снощи видях много малко от тези, които държахме да видим. Много малко бяха и театралите.</p>
<p>Целунахме се с Леон на два пъти – в началото и в края на премиерата и си пожелахме следваща среща. Кога може да бъде тя?</p>
<p><strong><a href="http://ploshtadslaveikov.com/?p=3940">http://ploshtadslaveikov.com/?p=3940</a></strong></p>
