За досиетата – но онези, другите

През изминалите години винаги, когато в обществото се подигне въпрос, неудобен за управляващите, гръмва някакъв скандал на тема досиета и така силно гръмва, че заглушава всичко друго. После отшумява и така до следващия път.
По въпросите, които досиетата предпоставят, имаше съдебни процеси – един генерал дори за честта на занаята влезе в затвора. Говоря за покойния вече ген. Владимир Тодоров, шеф на І главно управление на ДС. Други се самоубиха – ген. Стоян Савов. Трети, за да станат генерали, се наведоха на демократите и прибраха всичките ни нелегални разузнавачи от чужбина. Така бе провалена една дългосрочна линия в разузнаването ни, а чисто човешките трагедии от това действие на шефа на разузнаването по това време няма да обсъждаме тук.

Имаше анкетни комисии, списъци (повечето редактирани) и накрая виновни се оказаха агентите, а не офицерите от ДС.
С нарочен закон бе създадена нарочна комисия и тя започна в едно съмнително в обективността си административно производство да обявява принадлежности към ДС на лицата, заемали определени публични длъжности.
Хората, които от комисията разбраха, че са агенти, се опитаха по съдебен ред да опровергаят това, но не им се получи поне по две причини – така е направен законът, а председателят на ВАС - съда пред който се обжалват решенията -  публично обяви, че Върховният административен съд няма да наруши политическото споразумение.

После стана омбудсман.

Откриването на досиетата на агентите ДС нямаше за ефект законова лустрация на тези хора, просто защото законът не предвижда такава. Имаше обаче ефекта на обществената лустрация. Един министър дори подаде оставка. Други – като например много от членовете на парламентарната група на ДПС – нагло заеха ръководни постове в политическите партии и по министерства и в европейски структури изобщо, и хич не им пука.
Учудващо е защо Божидар Димитров трябва да подаде оставка, а Елена Поптодорова да е посланик в САЩ.

Законът не дава отговор на този въпрос. Защото този въпрос е морален. Така, както е въпрос на морал да се отбележи следното: децата на идеолозите на комунизма у нас след демокрацията не се оказаха в Куба, Корея или даже Москва. Оказаха се в столиците на дивия загниващ капитализъм – ето едно кратко, неизчерпателно изброяване: Ирина Бокова е в Париж, децата на ген. Любен Гоцев са в Лондон и Канада, във Вашингтон дълги години беше Владимир Левчев, Брюксел някак си с охота приюти сина на ген. Коцев, Николай Младенов естествено стана служител на ООН (нека си припомним, че там работеха и нацисти), Сергей Станишев не остана в родната си Украйна да се бори на някой майдан за елиминиране на руското влияние, а оглави партията на евросоциалистите в Брюксел, синът на Георги Йорданов направи една-две успешни сделки и му се наложи да замине за ЮАР при сина на Мирчо Спасов, някъде по пустата чужбина е и единият от наследниците на Милко Балев.

Инструкциите на ДС забраняваха на оперативните работници да вербуват кадри на висшето ръководство на БКП и дори да се ползват помещенията на партията за явочни квартири. Като гледам как рухна комунизмът у нас, а и по света, все си мисля, че доколкото такава забрана не е имало в инструкциите на чуждите разузнавания, те са направили нужното да привлекат към себе си я членове на ЦК и многобройните комисии, я децата им, я внуците. Най-интересният пример в бившия СССР например е Александър Яковлев. Няма друг логически извод. И затова остава открит един въпрос:

Кои са агенти на ДС, видяхме и проследихме кариерното им развитие. Отворихме им досиетата дори с риск да причиним и неволна смърт на някого – тук Велизар Енчев е прав.

Кой наистина е бил агент и кого са „вербували” на книга, за да се отчете съответният оперативен работник и да израсне в кариерата, е друг въпрос.
Защо обаче останаха и продължават да са скрити досиетата с разработките на бившето ІІ главно управление на ДС – контраразузнаването. Повечето от работещите там си бяха чисти кибици, но все някой е свършил някаква работа.

Също така и разработките на контраразузнавателното отделение на І главно управление.
Защо не отворим и тях и да видим за кого от българските граждани е имало съмнения и на базата на какви данни, че е шпионин в полза на чужда държава (без оглед на коя и дали тогава или пък сега я определяме като братска), и да видим какво кариерно развитие този човек е имал след 10.11.1989 г. Мисля, че ще получим интересни резултати, които в много по-голяма степен ще обяснят странностите на прехода, отколкото отворените вече досиета на ДС. Така може би ще си обясним по-вярно защо БГА „Балкан” стана собственост на „Зееви груп”, а „Нефтохим” попадна в руски ръце. Това беше само пример.
Нека тези хора не се безпокоят – вероятно са изтекли всякакви давностни срокове, в това число и абсолютната давност, а и вероятно папките са поорехавели през годините откъм доказателства.

Ето този въпрос ми се иска да отдискутираме. Защото това, за което Велизар Енчев говори, от една страна, е вече късно, а от друга, е само въпрос на разходи.
Трудно е в свят, изтъкан от тайни, да познаем истината.
Но нали само така ще станем свободни....